Екипът на Смайли

13

Галерията се намираше в така наречения сред търговците с произведения на изкуството «весел край» на Бонд стрийт, а Смайли цъфна на прага й още в понеделник сутринта, далеч преди уважаващите себе си търговци с картини да се бяха надигнали от леглата си.

Беше прекарал неделния ден в загадъчен покой. И Байуотър стрийт, и самият той се бяха събудили доста късно. Но паметта му му беше служила и в съня, и остана със скромни проблясъци на негово разположение и през останалата част от деня. Поне в областта на спомените черният му Граал се беше леко приближил. Телефонът не го безпокои нито веднъж; замислеността му се дължеше по скоро на лекия, но неотиващ си махмурлук. Противно на здравите си убеждения, Смайли членуваше в клуб близо до «Пел Мел» и отиде да обядва там в имперска самота с претоплен пай с кълцано телешко и бъбреци. След като се нахрани, помоли оберкелнера да му донесе от клубния сейф личната му касета, от която дискретно измъкна няколко незаконно притежавани вещи, сред които британски задграничен паспорт на бившето му работно име Стандфаст, който така и не се беше наканил докрай да върне на административно-стопанския отдел на Цирка; международна шофьорска книжка на същото име, плюс значителна сума в швейцарски франкове — безспорно негови, но и съвсем безспорно съхранявани в пълно нарушение на закона за валутните ценности. Всичко това биде преместено на сигурно място в джоба му.

Галерията беше боядисана в ослепително бял цвят, а платната зад бронираното стъкло на витрината й май бяха едни и същи: бели изображения върху бял фон: едва забележими очертания на джамия, на катедралата «Сейнт Пол» — а може и вашингтонската да беше, — нанесени с потопен в плътна боя пръст. Допреди шест месеца увесената напряко над тротоара табела гласеше «Кафене «Скитникът Охлюв»». Днес обаче на нея пишеше «АТЕЛИЕ БЕНАТИ, АРАБСКИ МОТИВИ, ПАРИЖ — НЮ ЙОРК — МОНАКО», а менюто до вратата дискретно обявяваше новите специалитети на заведението: «Класически и съвременен ислям. Концептуален интериор. Приемане на поръчки. Позвънете».

Смайли се съобрази с поканата, разнесе се пронизителен звън и стъклената врата се отвори. Иззад бяло бюро го наблюдаваше напрегнато позахабена и не съвсем събудила се блондинка.

— Нали мога да поразгледам? — попита я Смайли.

Очите й се вдигнаха леко към ислямския рай.

— Червените точици означават «продадено» — обяви провлачено момата, връчи му написан на машина ценоразпис, въздъхна и пак се съсредоточи върху цигарата и хороскопа си.

Смайли потътри нещастно нозе покрай някоя и друга картина, но в крайна сметка се яви отново пред момата:

— Ще може ли да разменя някоя и друга дума с мистър Бенати?

— Боя се, че синьор Бенати в момента е изключително зает. Но това е нормално за хората, които търгуват с цял свят.

— Вие само му предайте, че го търси мистър Ангел — додаде Смайли със същия извинителен тон. — Нищо повече. Ангел. Алън Ангел. Той ме познава.

Настани се върху S-образния диван, продаващ се на цена две хиляди лири и покрит със защитен найлон, който скърцаше и при най-малкото негово движение. Чу я как тя вдигна телефона и въздъхна в слушалката:

— Търси те някакъв ангел — съобщи с провлачен креватен глас. — Като в рая: ангелче, Ангел, нали разбра?

Само миг по-късно Смайли вече слизаше по спираловидна стълба към пълен мрак. Стигна до долния край и се спря. Нещо щракна и половин дузина стенни лампи осветиха местата, на които следваше да има картини, но нямаше. В рамката на отворилата се врата се появи неподвижна дребна, стилно облечена фигура с отметната със замах назад буйна бяла коса. Мъжът носеше черен костюм на широки райета и обувки с едри катарами. Широките райета категорично не подхождаха на ръста му. Десният му юмрук беше скрит в джоба на сакото, но щом разпозна Смайли, човекът бавно го извади и му го поднесе като някакво опасно хладно оръжие.

— А, мистър Ангел! — обяви мъжът с подчертан средноевропейски акцент и погледна рязко към стълбите като да се убеди, че не го подслушват. — Истинско удоволствие е да ви види човек, сър, след толкова продължително отсъствие. Влезте. Заповядайте.

Ръкуваха се, но нито един от двамата не понечи да скъси разстоянието помежду им.

— Здравейте, мистър Бенати — отговори Смайли и го последва през една стая във втора, чиято врата мистър Бенати затвори и леко я подпря с гръб, сякаш искаше да предотврати неканено посещение. Последва доста продължителна пауза, през която двамата предпочетоха да се оглеждат взаимно в породеното от взаимното им уважение мълчание. Кафявите очи на мистър Бенати не се задържаха задълго върху каквото и да било и не поглеждаха на никъде без определена цел. Атмосферата в стаята напомняше евтин будоар, с шезлонг и розова мивка в единия ъгъл.

— Върви ли търговията, Тоби? — запита Смайли.

Тоби Естерхази си имаше специална усмивка в отговор на този въпрос и специален начин, по който завърташе дребната си длан.

— Засега късметът ни работи, Джордж. Направихме хубаво откриване, лятото беше направо фантастично. Есента, Джордж — и пак онзи жест, — есента е малко по-мудна. Налага се да преживяваме от натрупванията в гърбицата ни. Кафенце, Джордж? Момичето ми ще го направи.

— Владимир не е между живите — каза Смайли след поредната въздълга пауза. — Застреляли са го на «Хампстед Хийт».

— Лоша работа. Става дума за оня старец, нали? Много жалко.

— Оливър Лейкон ме помоли да приключа въпроса. И понеже ти беше пощальонът на групата, помислих си, че няма да е зле и с теб да поприказвам.

— Разбира се — отвърна дружелюбно Тоби.

— Ти, изглежда, вече си чул? За смъртта му?

— Четох във вестниците.

Смайли огледа дискретно стаята. Никъде не видя вестник.

— Някакви предположения кой може да е бил? — попита Смайли.

— На неговите години ли, Джордж? След като цял живот не му е вървяло? Без семейство, без бъдеще, с разпаднала се «Група»… Най-вероятно сам се е гръмнал. Естествено.

Смайли се настани внимателно върху шезлонга и под зоркия поглед на Тоби взе от масата бронзова статуетка на балерина.

— Това ако е на Дега, не би ли следвало да има сериен номер, Тоби? — поинтересува се Смайли.

— Темата «Дега» е пълна с неясноти, Джордж. Затова купувай само от човек, комуто имаш пълно доверие.

— Но тази е истинска, нали? — попита Смайли с тона на човек, който в действителност държи да знае.

— Абсолютно.

— Би ли ми я продал?

— Моля?

— Питам само от чисто академично любопитство. Продава ли се? И ако река да я купя, дали ще е в рамките на възможностите ми?

Тоби сви рамене в израз на леко неудобство.

— Говорим за сума от хиляди лири, Джордж, нали ме разбираш? Горе-долу от порядъка на едногодишна пенсия, да речем.

— Ти, Тоби, кога всъщност за последно има вземане-даване с мрежата на Влади? — зададе следващия си въпрос Смайли и върна балерината на масата.

Тоби не бързаше да отговори.

— Мрежа ли? — повтори с невярващ тон по някое време. — Ти наистина ли спомена за «мрежа», Джордж? — При нормални обстоятелства репертоарът на Тоби почти не включваше смях, но в случая се назори да пусне кратък, но интензивен смехотворен залп. — Ама ти на неговата «Група» от изкуфеляци ли викаш «мрежа»? Двайсет изкукуригали прибалтийци, дето между ушите им става течение, и ти ги провъзгласяваш за мрежа?

— Е, все някак си трябва да ги наричаме — изрече помирително Смайли.

— Някак си, да. Само не и «мрежа», ако обичаш.

— Хубаво. И какво гласи отговорът ти?

— Кой отговор?

— Кога за последно си имал вземане-даване с «Групата»?

— Преди много години. Отпреди да ме уволнят. Сума ти години.

— И колко по-точно?

— Загубил съм представа.

— Три?

— Възможно е.

— Две?

— Ти какво, Джордж? Притискаш ли ме?

— Предполагам. Да.

Тоби кимна сериозно, сякаш от самото начало точно това беше усетил.

— Нима вече си забравил, Джордж, нашите съгледвачески неволи? С колко много работа ни отрупваха? И как аз и момчетата ми служехме за пощальони до половината ръководени от Цирка мрежи? Не помниш ли? По колко лични и тайникови срещи ни се падаха седмично? Двайсет, трийсет? Веднъж, през особено усилен период — дори четирийсет? Мини през деловодството, Джордж. Щом Лейкон е зад гърба ти, отбий се в деловодството, изискай преписката и провери отчета за срещите. Там всичко е описано най-точно. Но няма смисъл да идваш тук да ме хващаш в противоречия, нали ме разбираш? Това — «Дега», «Владимир» — не са ми приятни тези твои въпроси. Приятел, бивш началник, в собствения ми дом — гадно ми става, нали разбираш?

Тъй като продължителността на речта му изглежда сериозно изненада и двамата, Тоби млъкна, като да разчиташе на Смайли да обясни причината за многословието му. После направи крачка напред и умолително обърна нагоре длани.

— Джордж — каза укоризнено. — Казвам се Бенати, окей?

Смайли обаче май беше изпаднал в отчаяние, забил мрачен поглед в струпаните по мокета купчини прашни каталози с произведения на изкуството.

— Името ми не е нито Хектор, а още по-малко пък Естерхази — не отстъпваше Тоби. — И си имам алиби за всеки божи ден от годината: крия се от управителя на банката ми. Да не мислиш, че ми е много зор да си имам неприятности? С емигранти, че и с полицията? Ти разпит ли ми провеждаш всъщност, Джордж?

— Познаваш ме, Тоби.

— Разбира се, че те познавам, Джордж. Да ти дам ли кибрит да ми изгориш ходилата?

Погледът на Смайли си остана прикован в каталозите.

— Преди да загине… няколко часа преди това… Владимир се е обадил в Цирка. Искал да ни предаде някакви сведения.

— Но този Владимир, за когото говорим, Джордж, беше възрастен човек! — настояваше Тоби до такава степен, че поне на Смайли му се стори, че се зарича много. — Слушай, такива като него са купища. С голямо минало, водещи се от време оно на ведомост; но все някога остаряват, изкуфяват, почват да пишат шантави мемоари и да съзират световни конспирации във всичко, нали ме разбираш?

Смайли обаче не преставаше да гледа каталозите, опрял кръглата си глава върху стиснатите си юмруци.

— И с каква цел ми разправяш всичко това, Тоби? — попита укоризнено Смайли. — Нещо ми се губи нишката на логиката ти.

— В какъв смисъл «защо ти го разправям»? Остарелите изменници, остарелите шпиони неминуемо започват да откачат. Да чуват гласове и да разговарят с птичките. Това е съвсем нормално.

— Владимир чуваше ли гласове?

— Отде да знам.

— Тъкмо затова те и питам, Тоби — поясни замислено Смайли на каталозите. — Казах ти, че Владимир искал да ни предаде някакви сведения, а ти взе да ми разправяш, че започнал да откача. Стана ми интересно откъде знаеш. За откачането на Владимир. И доколко ти е прясна информацията за състоянието на ума му. И кое те кара да отричаш онова, което е искал да ни каже. Нищо повече.

— Джордж, престани да ми излизаш с тия стари номера. Не ми преиначавай думите, ако обичаш. Окей? Ако имаш нещо да ме питаш, питай. Моля ти се. Но не изопачавай казаното от мен.

— Не е било самоубийство, Тоби — каза Смайли, но така и не го погледна. — Категорично не е било самоубийство. Можеш да ми вярваш. Видях трупа. И ревнив съпруг не е било — освен ако не е бил такъв с оръжие на убиец от Центъра. Как им викахме ние на онези пистолети? «Нечовешки убийци» май беше. Та в случая точно такова оръжие са използвали от Москва. Нечовешки убиец.

Смайли отново се замисли, но сега — колкото и късно да беше — Тоби прояви самообладание и мълчаливо зачака.

— Разбираш ли, Тоби? Когато Владимир се обадил по телефона в Цирка, настоял да го свържат с Макс. Сиреч — с мен. А не с пощальона му, тоест с теб. Не с Хектор. Държал е на връзка с неговия пастир, а това — за добро или зло — съм аз. В нарушение на целия протокол, на цялата дадена му подготовка, на всякакви прецеденти. За първи път изобщо. И понеже аз, естествено, не съм бил налице, му предложили заместител — някакъв млад глупак на име Мостин. Което всъщност е без значение, тъй като срещата между двамата, така или иначе, не се е осъществила. Но ти как си обясняваш това, че не е пожелал да се свърже с Хектор?

— Джордж! Прекаляваш наистина! Стига си преследвал призраци! Наистина ли смяташ, че мога да знам защо той не е пожелал да го свържат с мен? Какво излиза? Че изведнъж аз отговарям за чужди пропуски? Какво искаш да кажеш?

— Да сте били скарани двамата? Възможно ли е това да е причината?

— За какво ми е да съм се карал с Владимир? Той просто е драматизирал нещата, Джордж. Нещо нормално за тези старци, след като прекратят дейността си. — Последвалата пауза като че трябваше да подскаже, че според Тоби и Смайли вече е склонен към подобни слабости. — Става им скучно, измъчва ги бездействието, копнеят за внимание и съответно измислят някоя щуротия.

— Но не всички биват убити, Тоби, не си ли съгласен? И точно това ме измъчва, нали разбираш? Причинно-следствената връзка. Тоби и Владимир се скарват, а на следващия ден някой застрелва Владимир с руско оръжие. Получава се неудобна последователност от събития, както казват в полицията. А и ние в службата.

— Ти май започваш да превърташ, Джордж! За какво скарване става дума, по дяволите? Казах ти вече: през живота си не съм се спречквал със стареца!

— Михел твърди обратното.

— Михел ли? Ти пък точно с Михел ли намери да говориш?

— Според Михел старецът ти бил страшно ядосан. Владимир не спирал да повтаря, че «Хектор за нищо не става». Буквално така казал Владимир: «Хектор за нищо не става». С което безкрайно изненадал Михел. Дотогава смятал, че Владимир много те цени. И не му идеше наум на какво е можела да се дължи тази коренна промяна в мнението му. «Хектор за нищо не става». Защо вече не си ставал за нищо, Тоби? Кое точно е накарало Владимир така да ти се ядоса? Ще ми се всичко това изобщо да не стига до полицията, нали ме разбираш? Така ще е най-добре за всички ни.

Оперативният работник обаче вече се беше пробудил у Тоби Естерхази, комуто беше съвсем ясно, че както в битките, така и при разпитите няма начин да излезеш победител, а единствено да те победят.

— Джордж, това е някакъв пълен абсурд — обяви Тоби по-скоро със съжаление, отколкото с обида. — Спор няма, че целта ти е да ме вкараш в някакво заблуждение. Мислиш, че не усещам ли? Някакъв там старец взел да строи въздушни кули и ти вече си готов да се обърнеш към полицията? За това ли те е наел Лейкон? Това ли имаш предвид, като говориш за «приключване на въпроса»? Джордж?

Само че сегашната продължителна пауза като да подтикна Смайли към някакво заключение, защото следващите му думи сякаш създадоха впечатлението, че вече не разполага с кой знае колко време. Тонът му беше делови, дори изпълнен с нетърпение.

— Владимир се е обърнал към теб. Не мога да кажа кога точно, но е било през последните няколко седмици. Не знам дали сте се срещнали, или само сте разговаряли по телефона — от две различни обществени кабини или нещо от сорта. Важното е, че той е поискал да направиш нещо за него. А ти си му отказал. И именно това е било причината, когато е позвънил в Цирка в петък вечерта, да е настоявал да го свържат с Макс. Защото вече е получил отговор от Хектор и този отговор е бил отрицателен. И затова Хектор «за нищо не ставал». Защото вече си му бил отказал.

Този път Тоби изобщо не си направи труда да го прекъсне.

— С твое позволение бих казал, че си се уплашил — продължи нататък Смайли, умишлено избягвайки да погледне към издутия джоб на сакото на Тоби. — Достатъчно ти е ясно кой е убил Владимир и смяташ, че следващият може да си ти. Допусна дори, че на посещение ти е дошъл не истинският Ангел. — Тук Смайли изчака, но Тоби не пое стръвта. И смекчи тона: — Ти нали не си забравил какво казвахме навремето в Сарат, Тоби: че страхът произтича от притежаването на информация, без средства да й се противопоставиш? И че следва да се отнасяме към подобна информация с уважение? Ето че и аз изпитвам уважение към притежаваната от теб информация, Тоби. И искам да я опозная по-подробно. Откъде си се сдобил с нея. И дали следва да я споделя с други. Нищо повече.

Все още прилепил длани о вратата, Тоби Естерхази се зае да изучава най-внимателно Смайли, без да прояви и капка загуба на самообладание. Нещо повече: проницателният му въпросителен поглед имаше за цел да подскаже, че в момента притеснението му е по-скоро по адрес на Смайли, отколкото към самия себе си. След това, в тон с тази му загриженост, Тоби пристъпи навътре в стаята, после направи и втора крачка, но колебливо, както се пристъпва към леглото на приятел по време на болнично свиждане. И чак тогава реагира на отправените му от Смайли обвинения с доста сполучлива имитация на съчувствие към болния, задавайки му изключително точен въпрос — въпрос, върху който, в интерес на истината, и самият Смайли се беше задълбочил донякъде през последните два дни:

— Джордж, бъди така добър да ми позволиш да те попитам нещо. Кой всъщност говори в момента? Джордж Смайли? Оливър Лейкон? Михел? Кой води сегашния разговор? — И понеже не получи веднага отговор, Тоби напредна чак до прашната тапицирана табуретка и кацна отгоре й с котешка плавност, положил по една длан върху коленете си. — Питам, защото ми прави впечатление, че уж идваш по официална задача, Джордж, а в същото време въпросите, които ми задаваш, са дяволски неофициални. Имам чувството, че си заел доста неофициална позиция.

— Свързал си се Владимир и си разговарял с него. Какво точно стана? — попита Смайли, без изобщо да се съобрази с отправеното му предизвикателство. — Отговори ми, а след това аз ще ти кажа кой води в момента разговора.

В най-отдалечения ъгъл на тавана беше вградена пожълтяла капандура с площ около един квадратен метър, а сенките, които играеха по нея, бяха от краката на минувачите по тротоара. Неизвестно защо, Тоби беше заковал погледа си върху това необичайно място и сякаш четеше оттам като от екран с инструкции собственото си решение.

— Владимир даде сигнал за бедствие — съобщи Тоби с досегашния си нищо неиздаващ, но и нищо несподелящ тон. С някакъв интонационен трик дори успя да вложи в гласа си и известна доза предупреждение.

— Чрез Цирка ли?

— Чрез мои приятели — отвърна Тоби.

— Кога?

Тоби упомена датата. Преди две седмици. Спешна среща. Смайли се поинтересува къде се е провела.

— В Музея на науката — отговори Тоби с новодобита самоувереност. — В кафенето на най-горния етаж, Джордж. Пихме кафе и се кефехме на окачените под тавана стари аероплани. Смяташ ли да доложиш всичко това на Лейкон, Джордж? Чувствай се свободен да го направиш, щом искаш. Нямам какво да крия.

— И той ти направи предложение?

— Че как иначе. Изложи ми предложението си. Да съм му станел куриер. «Камила», както се шегувахме навремето, когато той беше още в Москва, нали помниш? Да приема нещо, да го пренеса през пустинята и да го доставя. «Нямам задграничен паспорт, Тоби. Aidez moi. Mon ami, aidez moi.3» Знаеш го как говореше. Като Дьо Гол. Ние така му и викахме — «другият генерал». Нали помниш?

— Какво да пренесеш?

— Не го конкретизира. Някакъв документ, малък бил, нямало нужда да се крие. Само толкова ми каза.

— За човек, който е опипвал обстановката, доста ти е съобщил май.

— Но и дяволски много искаше — отвърна спокойно Тоби и зачака следващия въпрос на Смайли.

— И от къде? — попита Смайли. — И това ли ти каза Владимир?

— От Германия.

— Коя от двете?

— Нашата. От северната й част.

— При случайна среща? От тайник? На живо? Как трябваше да го получиш?

— В движение. Да съм се качел на влак. От северната хамбургска гара. Самото предаване трябвало да стане във влака, подробностите щял да ми съобщи, ако съм приемел.

— И всичко това трябваше да е частна уговорка. Без участието на Цирка, на Макс?

— Поне на този етап — абсолютно частна, Джордж.

Смайли вложи цялата си тактичност в подбора на следващите си думи:

— И как щеше да възнагради усилията ти?

Отговорът на Тоби беше белязан от отявлен скептицизъм:

— Ако сме получели документа… Той точно така го нарече, разбираш ли? «Документа». Ако сме получели документа и той се окажел автентичен — нещо, в което той се кълнеше, — щели сме на мига да си гарантираме мястото в Рая. Първо сме щели да занесем документа на Макс и да му разправим цялата история. Макс щял да оцени смисъла му. Макс щял да проумее ключовото му значение… на документа. И Макс щял да ни възнагради. С подаръци, повишение, медали, Макс щял дори да ни направи членове на Камарата на лордовете. Гарантирано. Единственият проблем беше, че Владимир нямаше и представа за това, че Макс вече не е в играта, а в Цирка работят бойскаути.

— А че и Хектор е излязъл от играта, подозираше ли?

— Фифти-фифти, Джордж.

— Което ще рече? — Но като добави, «Няма значение», Смайли оттегли отново въпроса си и изпадна в продължителен размисъл.

— Джордж, абсолютно излишно е да задълбаваш повече в тази насока — изрече сериозно Тоби. — Най-искрено те съветвам — откажи се.

Млъкна и зачака.

Нищо чудно Смайли дори да не го чу. Изведнъж беше изпаднал в шок, давайки си сметка какъв голям фал е допуснал Тоби.

— Въпросът е в това, че си го отпратил по живо, по здраво — измърмори с втренчен в пространството поглед. — Той те е молел за помощ, а ти си треснал вратата в лицето му. Как можа, Тоби? Точно ти?

При този укор Тоби скочи вбесен на крака — вероятно точно това беше целял и Смайли. Очите му блеснаха, бузите му се зачервиха, спящият у него унгарец внезапно се пробуди.

— А не щеш ли да чуеш защо, а? Не те ли интересува кое ме накара да му кажа «Върви по дяволите, Владимир. Махни се от очите ми, гадно ми е да те гледам»? Не те ли вълнува кой точно трябваше да е свръзката му там — северногерманският вълшебник със златната делва, покрай която щяхме на другата сутрин да сме милионери, Джордж — да ти кажа ли точно за кого ставаше дума? Името Ото Лайпциг говори ли ти случайно нещо? Многократният носител на нашата награда «Гад на годината»? Фалшификатор, амбулантен търговец на разузнавателни данни, мошеник, секс маниак, сутеньор и още куп престъпни наклонности? Не вярвам да си забравил точно този велик герой!

А Смайли пак си спомни шотландското каре по хотелските тапети и отвратителните ловни гравюри с вихрогона Джорокс; представи си двете фигури в черните им палта — великанът и джуджето — и едрата, осеяна с петна длан на генерала, положена върху дребното рамо на протежето му: «Макс, запознай се с моя добър приятел Ото. Доведох го да ти разкаже за себе си със свои думи». И чу отново равномерният тътен от кацащите и излитащи самолети на аерогара «Хийтроу».

— Смътно — отвърна спокойно Смайли. — Да, спомням си смътно, че имаше там някакъв Ото Лайпциг. Напомни ми подробностите, ако обичаш. Той май се подвизаваше под цял куп имена. Не че и ние не прибягваме към това средство, нали?

— Около двеста бяха, но накрая се спря на «Лайпциг». Да ти кажа ли защо? Харесвал му затворът в Лайпциг, в Източна Германия. Чувството му за хумор беше доста изчанчено. А да си спомняш случайно с какво търгуваше? — Внушил си, че е превзел инициативата, Тоби пристъпи смело напред и взе да говори отвисоко на седналия пред него пасивен Смайли: — Забрави ли, Джордж, невероятните и пълни глупости, които тая гад пробутваше години наред уж от петнайсет различни източника на резидентурите ни в Западна Европа, и най-вече — на германската? Нашият специалист по новия естонски ред? Нашият върховен източник на сведения за заминаващите от Ленинград кораби със съветско оръжие? Нашето вътрешно ухо в Центъра, та и нашият главен наблюдател върху Карла, ако щеш? — Смайли не помръдна. — А как само берлинския ни резидент завлече с две хиляди дойче марки срещу нещо, което беше преписал от списанието «Щерн»? И как само коткаше стария ни генерал, как го смучеше сума ти време като пиявица с лафове от рода на «ние, при балтийските патриоти»? «Генерале, току-що отмъкнах за вас диамантите от кралската корона, ама нямам пари за самолетен билет»? Исусе Христе!

— Е, не всичко беше фалшификат, Тоби, дай честно да си говорим — възрази кротко Смайли. — Доколкото си спомням… поне в отделни области… сведенията му всъщност доста си ги биваше.

— На един пръст могат да се преброят.

— Материалите му от московския Център например. От тях поне не помня някога да сме се оплаквали.

— Окей! Понеже от Центъра са му подавали сегиз-тогиз свестни дребни зрънца, че покрай тях да ни пробутва и всичкия друг боклук! Нима знаеш друг начин за работа с двоен агент, за бога?

Смайли май се канеше да оспори мнението му, но в крайна сметка се отказа.

— Разбирам — изрече по някое време, привидно приел поражението. — Приемам аргумента ти. Бил е мюрѐ.

— Не мюрѐ, а гад. Малко от туй, малко от онуй. Търгаш. Никакви принципи. Никакви норми. Готов да се продаде за лъжичка захар.

— Разбрах те — обяви Смайли със същия притихнал тон. — И той, разбира се, избрал да се установи в Северна Германия, така ли? Някъде нагоре към Травемюнде.

— Ото Лайпциг никога никъде не се е установявал — изрече презрително Тоби. — Тоя човек плава по течението, Джордж, абсолютен бродяга е. Облича се като някой Ротшилд, но си няма нищо друго, освен котка и велосипед. А знаеш ли коя беше последната месторабота на този велик шпионин? Нощен пазач в някакъв скапан склад под митнически контрол в Хамбург! Зарежи го тоя.

— Нямаше ли съдружник? — подсказа Смайли със същия наивен тон. — Нещо ми се мотае из главата. Някакъв имигрант. От Източна Германия.

— По-лошо: саксонец беше. Казваше се Кречмар, малкото му име Клаус. И той мътна фигура, пълен гад. Двамата заедно крадяха, заедно сводничеха, заедно измисляха донесенията.

— Но това беше много, много отдавна, Тоби — вметна благо Смайли.

— Има ли значение? Бракът им беше идеален.

— И вероятно не е траял дълго — рече по-скоро на себе си Смайли.

Този път обаче май попрекали със смиреността; или пък Тоби го познаваше прекалено добре. В живите му унгарски очи проблесна предупредителен пламък, а върху гладкото му чело се появи гънка на подозрителност. Отстъпи назад, впери поглед в Смайли и приглади замислено с длан безупречната си бяла прическа.

— Джордж — каза, — престани да ме будалкаш, окей?

Смайли нищо не му отговори, само вдигна статуетката на Дега, завъртя я в ръцете си и пак я остави.

— Хайде сега ти мен ме чуй, Джордж. Моля ти се! Окей, Джордж? Този път нека аз ти изнеса лекция.

Смайли го изгледа, после отмести очи.

— Аз съм ти задължен, Джордж. Трябва да ме изслушаш. Нали тъкмо ти ме извади от калта навремето във Виена, когато бях още вонливо хлапе. Същият като Лайпциг. Скитник. А ти ми уреди да започна работа в Цирка. Какво ли не преживяхме заедно. Е, пооткраднахме и по някой и друг кон. Спомняш ли си обаче, Джордж, първото правило при пенсиониране? «Никаква частна дейност. Никакво разплитане на конци. Никакви солови акции»? А помниш ли кой именно не преставаше да повтаря това правило? В Сарат? По коридорите? Самият Джордж Смайли. «Край значи край. Пускаш кепенците и си отиваш у дома!» А ти сега какво се каниш да правиш? Да се целуваш с откачилия стар генерал, който и мъртъв не ще да лежи в мир, и с оня петстранен палячо Ото Лайпциг ли? В името на какво? На последна внезапна кавалерийска атака срещу Кремъл ли? Нашето време отмина, Джордж. Вече не сме правоспособни. Не сме им нужни повече. Откажи се. — Изведнъж се запъна, почувствал се неловко: — Добре, разбирам, че още те е яд на Ан заради Бил Хейдън. И че още имаш зъб на Карла — московското татенце на Бил. Но не ми харесва как загрубява играта, Джордж, чуваш ли ме?

Отпусна ръце покрай тялото си. И се втренчи в неподвижната фигура пред себе си. Клепачите на Смайли почти се бяха затворили. Главата му беше провиснала напред. А съответното преместване на бузите беше образувало дълбоки процепи около устата и очите му.

— Сведенията на Лайпциг от Центъра в нито един случай не ни усъмниха — каза Смайли, сякаш изобщо не беше чул последната част. — Абсолютно съм сигурен, че нито веднъж не ни подведе. Поне що се отнася до Карла. Владимир му имаше пълно доверие. По отношение на данните от Москва му се доверявахме и ние.

— Че кой изобщо се е съмнявал някога в сведенията за Центъра, Джордж? Моля ти се? Хубаво, от време на време някой от тях преминаваше на наша страна и ни разправяше: «Това е пълна глупост, онова може да е вярно». Да, ама като няма потвърждение? Като липсва здравата основа, както обичаше да се изразяваш самият ти? В един момент някой ти съобщава: «Карла току-що откри нов център за подготовка на разузнавачи в Сибир». Е, кой може да опровергае подобно сведение? Затрайваш си, не го проучваш по-нататък и си спестяваш сума ти неприятности.

— Тъкмо затова го търпяхме — продължи Смайли, все едно не го беше чул. — По отношение на съветското разузнаване никога не ни е мамил.

— Джордж — изрече тихичко Тоби и завъртя глава. — Крайно време е да се събудиш. Публиката се разотиде.

— А ти ще бъдеш ли така добър да ми доразкажеш и всичко останало, Тоби? Ще ми повториш ли какво точно ти каза Владимир? Моля те.

В крайна сметка, макар и неохотно, в името на старата им дружба, Тоби му предаде нещата точно така, както Смайли искаше да ги чуе: без увъртания, с откровеност, която граничеше с поражение.

Статуетката, която можеше и да е на Дега, изобразяваше балерина с вдигнати над главата ръце. Така както беше извила назад тялото и разтворила устни в нещо като екстаз, притежаваше без капка съмнение — независимо дали беше автентична, или имитация — тревожна, макар и само повърхностна прилика с Ан. Смайли пак я беше взел и сега бавно я въртеше в ръцете си и я оглеждаше отсам и оттам, без видимо да й се наслаждава. Тоби се беше върнал върху тапицираната табуретка. Сенчестите крака не спираха да се нижат по капандурата.

Тоби повтори, че се срещнал с Владимир в кафенето на етажа за въздухоплаването в Музея на науката. Владимир бил силно развълнуван и непрестанно стискал ръката на Тоби под лакътя, което на Тоби му било неприятно, понеже можело да привлече хорски погледи. Освен това Владимир не спирал да повтаря, че Ото Лайпциг бил успял да постигне невъзможното. Големият удар, шансове веднъж на един милион, Тоби; Ото Лайпциг хванал голямата риба, за която Макс цял живот си бил мечтал — «и сега всички наши желания ще бъдат удовлетворени докрай», както се изразил Владимир. Когато Тоби го попитал с известна язвителност какви точно желания има предвид, Владимир не пожелал или не могъл да ги изреди, а само настоявал: «Питай Макс. Щом на мен не ми вярваш, питай Макс. Но му кажи, че става дума за голямата риба».

«И каква точно е сделката?», заинтересувал се Тоби, понеже много добре знаел, че Ото Лайпциг първо предявявал сметката, а стоката пристигала много, много по-късно. «Колко иска този път великият герой?»

Тоби призна пред Смайли, че никак не му било лесно да прикрие скептицизма си, с което «атмосферата на срещата се влоши от самото начало». И тогава Владимир му изложил в най-общи линии условията. Лайпциг разполагал с някакво сведение, обяснил Владимир, но освен това имал и веществени доказателства, че историята е вярна. Първо притежавал документ, който самият Лайпциг бил описал като Vorspeise — предястие. Освен това било налице и второ доказателство — писмо, което било в ръцете на Владимир. И като връх на всичко била самата история, която щяла да бъде предадена с помощта на други материали, оставени за момента от Лайпциг на съхранение. Документите свидетелствали как се бил сдобил с историята, а самите материали били неопровержими.

— И на каква тема беше всичко това? — попита Смайли.

— Не стана ясно — поясни след малко Тоби. — Не било за пред Хектор. Да съм му докарал Макс и тогава Владимир щял да разкрие темата. От Хектор се искало единствено да си затваря засега устата и да изпълнява нарежданията.

За миг нещата добиха вид, сякаш Тоби се канеше да се впусне в нова реч, целяща да разкандърдиса Смайли:

— Джордж, чуй ме, наистина: старецът наистина беше изкукуригал. И Ото Лайпциг явно го водеше за носа. — Но като зърна безкрайно вглъбеното и недостъпно лице на Смайли, Тоби реши да се задоволи само с изброяването на безкрайно възмутителните искания на Ото Лайпциг. — Документът трябвало да се достави лично на Макс от Владимир, при пълно спазване на московските правила, без посредници и без размяна на кореспонденция. Вече се били уточнили по телефона…

— В разговор между Лондон и Хамбург? — прекъсна Смайли с тон, който подсказваше, че това сведение се явява новост, при това — неприятна.

— Твърдеше, че ползвали кодови думи. Били стари приятели и знаели как да хитруват. Но не и спрямо доказателството, разправя ми Влади; по отношение на доказателството не можели да хитруват. Никакви телефонни разговори, никакви поиш, никакви камиони. Само «камила» щяла да свърши работата, и точка по въпроса. Окей, ние от край време си го знаем Влади, че е маниак на тема сигурност. Оттам нататък само по московските правила сме щели да действаме.

Смайли се сети за разговора, който самият той беше провел с Хамбург в събота вечерта и пак се запита що за заведение беше онова, което Ото Лайпциг ползваше за своя телефонна централа.

— Щом Циркът обявял своята заинтересованост — продължи Тоби, — трябвало да заплатят на Ото Лайпциг предварителна такса за прослушване в размер на пет хиляди швейцарски франка. Представяш ли си, Джордж! Пет хиляди швейцарски! Само за влизане в играта! След което — слушай внимателно, Джордж! — след което трябвало да прекарат Ото Лайпциг със самолет до тайна квартира в Англия и да го прослушат. Кълна ти се, Джордж, през живота си не бях чувал по-голяма щуротия. Интересуват ли те по-нататъшните подробности? Ако след прослушването Циркът пожелаел да откупи самия материал, искаш ли да знаеш колко трябвало да му се плати?

Смайли искаше.

— Петдесет хиляди швейцарски. Остава само отсега да ми подпишеш чека, а?

Тоби очакваше Смайли да избухне, но израз на гняв не последва.

— Само за Лайпциг ли?

— Ами да. Това били условията на Лайпциг. Друг може ли дотолкова да изперка?

— А за себе си какво поиска Владимир?

Кратко колебание.

— Нищо — призна неохотно Тоби. И вероятно от желание да приключи с темата даде ход на поредното си възмущение:

— Баста! Оставало единствено Хектор да отлети за своя сметка до Хамбург, да вземе влака на север и да играе ролята на зайчето в щурата гоненица, която Ото Лайпциг си е уредил с участието на гедерейците, руснаците, поляците, българите, кубинците и — несъмнено, понеже е модерен човек — на китайците. И аз му викам — слушай какво ти казвам, Джордж — викам му: «Извинявай стари приятелю. Поне веднъж ме чуй, Владимир. Обясни ми кое на този свят е толкова важно, че Циркът да се съгласи да отпусне пет швейцарски хилядарки от своя безценен фонд за влечуги в името на някакво си скапано изслушване на Ото Лайпциг? Такива пари и Мария Калас не получава, при все че пее дяволски по-хубаво от Ото». А той ме хваща за ръката, ето тук — и Тоби стисна бицепса си да покаже къде. — Стиска ме така, както се изстисква портокал. Старецът е все още як, няма майтап. «Донеси ми документа, Хектор». Казва го на руски. Посред целия притихнал музей. И всички посетители се спират и се заслушват. Изпитах лошо предчувствие. А той се разплака. «Ради бога, Хектор, стар човек съм. Нямам нозе, нямам паспорт, няма кому да се доверя, освен на Ото Лайпциг. Върви в Хамбург и ми донеси документа. А щом вили доказателството, Макс ще ми повярва. Макс умее да вярва на хората». Полагам всички сили да го утеша, намеквам му някои неща: че в последно време всички отбягвали да се занимават с емигрантите, че имало нова политика, ново правителство. И го съветвам: «Върви си у дома, Владимир. Поиграй шах. Слушай, ще мина някой ден покрай библиотеката, ще изиграем някоя и друга партия». А той ми вика: «Аз поставих началото на тая работа, Хектор. Аз съм този, който изпрати заповед на Ото Лайпциг да разследва положението. Аз бях този, който му прати всичките си пари за първоначалното проучване». Направо жал да ти стане за стареца, казвам ти. Живеещ в миналото.

Тоби направи пауза, но Смайли изобщо не помръдна. Тоби стана, отиде до бюфета, наля две чаши изключително невпечатляващо шери и остави едната върху масата до статуетката на Дега. Каза «наздраве» и гаврътна своята, а Смайли остана неподвижен. Безразличието му разпали отново гнева на Тоби.

— Добре де, аз съм го убил, Джордж, така ли излиза? Хектор е виновен за всичко, така ли? Хектор лично носи цялата вина за смъртта на стареца. Само това ми липсваше! — И разпери ръце с обърнати нагоре длани. — Джордж! Посъветвай ме! Да не искаш да кажеш, че наистина е трябвало да се юрна за Хамбург без официална заповед, без прикритие, без «бавачка»? Не помниш ли къде там се намира границата с Източна Германия? На два километра от Любек? Че и по-малко? Спомни си! Та нали в Травемюнде трябваше да вървим по левия тротоар, за да не навлезем случайно във вражеска територия? — Смайли не се засмя. — И после какво? В случай че, въпреки нищожните шансове, се върна жив и здрав, ще трябва да се обадя на Джордж Смайли, да се явя с него пред Сол Ендърби, да чукна като някой просяк на задната врата: «Пусни ни да влезем. Сол. Много ти се моля. Носим гореща и абсолютно достоверна информация от Ото Лайпциг. Само пет швейцарски хилки за прослушване по въпроси, които са категорично забранени по бойскаутските закони». Това ли трябваше да направя, Джордж?

От вътрешен джоб Смайли извади омачкан пакет английски цигари, откъдето измъкна направената в домашни условия контактна фотография и я подаде безмълвно на Тоби да я разгледа.

— Кой е вторият? — попита Смайли.

— Не го познавам.

— Не е ли съдружникът му? Оня саксонец, с който заедно са крали навремето? Кречмар?

Тоби Естерхази завъртя глава, но не отлепи погледа си от снимката.

— Е, кой е вторият? — повтори въпроса си Смайли.

Тоби му върна снимката.

— Моля ти се, чуй внимателно какво ще ти кажа, Джордж — изрече тихо. — Слушаш ли ме?

Смайли може би го слушаше, а може би не. В момента пъхаше обратно снимката в пакета с цигарите.

— В наше време тези неща могат и да се фалшифицират, това поне знаеш, нали? И то без никакви затруднения, Джордж. Стига да искам да сложа нечия глава на чужди рамене, при наличието на подходящото оборудване за две минути го правя. Ти не си навътре в техниката, Джордж, и не ги разбираш тия работи. Затова не бива да купуваш снимки от Ото Лайпциг, нито произведения на Дега от синьор Бенати, нали ме разбираш?

— И негативите ли ги подправят?

— Колко му е? Променяш снимката, фотографираш я и правиш нов негатив.

— Това тук фалшификат ли е? — заинтересува се Смайли.

Тоби дълго се колеба.

— Според мен не е.

— Лайпциг често пътуваше. Как се свързвахме с него при нужда? — попита Смайли.

— Задължително по непряк път. Никога директно.

— Добре де. Как се свързвахме с него?

— За рутинна среща — чрез съобщение в колонката с брачни обяви на «Хамбургер Абендблат». Петра, 22-годишна, блондинка, миньон, бивша певица — глупости от този род. Чуй какво ще ти кажа, Джордж. Лайпциг е опасен бродяга с куп долнопробни връзки, най-вече с Москва.

— А по спешност? Нямаше ли адрес, приятелка?

— През живота си не е притежавал собствено жилище. При пожар за ключар служеше Клаус Кречмар. Поне веднъж ме изслушай, Джордж, за бога…

— А с Кречмар как се свързвахме?

— Съдържател е на два нощни клуба. Публични домове. Там оставяхме съобщение.

Чу се предупредителен звънец и отгоре долетяха гласове на каращи се хора.

— Боя се, че днес синьор Бенати е на конференция във Флоренция — обясняваше някому блондинката. — Това е нормално за хората, които търгуват с цял свят.

Посетителят обаче не желаеше да й повярва; Смайли забеляза, че възраженията му стават все по-шумни. За част от секундата звукът накара кафявите очи на Тоби да погледнат нагоре; после той въздъхна, отвори някакъв гардероб и измъкна оттам мърляв шлифер и кафява шапка, макар през капандурата да грееше слънце.

— Как се казва? — попита Смайли. — Нощният клуб на Кречмар? Как му е името?

— «Синият диамант». Недей, Джордж, послушай ме. Каквато и да е тази история, зарежи я. Хубаво, снимката била автентична. Е, и? Циркът се е сдобил с фотография на някой си, който се въргаля в снега с любезното съдействие на Ото Лайпциг. Защо изведнъж реши, че си попаднал на златна мина? Смяташ, че от това Сол Ендърби ще го перне хормонът ли?

Смайли изгледа Тоби, спомни си що за характер е и как през всичките им години на съвместна работа Тоби нито веднъж не беше казал доброволно истината, как за него информацията беше пари; не я изхвърляше дори когато я сметнеше за безстойностна.

— И какво друго ти каза Владимир за сведението от Лайпциг? — попита Смайли.

— Спомена, че ставало дума за съживено старо дело. След дългогодишна инвестиция. Някакви глупости във връзка със Сънчо. Разбери: той се беше вдетинил и се вживяваше в някакви стари детски приказки.

— И какво по-точно за Сънчо?

— Да съм ти кажел, че ставало дума за Сънчо. Нищо повече. Че Сънчо създавал легенда за някакво си там момиче. Макс щял да разбере. Но, ей богу, той не преставаше да плаче, Джордж. Готов беше да ми каже всичко, което му дойдеше наум. Само и само да го допуснат до екшъна. Разбързал се стар шпионин. Ти самият твърдеше навремето, че точно те били най-опасни.

Тоби вече беше полуизлязъл през далечната врата. Но въпреки приближаващата се от горе суматоха се върна, тъй като го притесняваше нещо в поведението на Смайли — «решително втвърдилият се негов поглед — както щеше да се изрази впоследствие, — сякаш му бях нанесъл най-дълбокото възможно оскърбление».

— Джордж? Пред теб стои Тоби, нали не си забравил? И ако не се изпариш моментално оттук, оня горе ще те конфискува срещу част от дълга ми, чуваш ли?

Смайли надали го чу.

— Дългогодишна инвестиция, в резултат на която Сънчо създавал легенда за някакво момиче? — повтори. — И какво още? Какво друго, Тоби!

— С типичното за него поведение на луд.

— Кой, генералът ли? Влади ли?

— Не. Сънчо. Чуй какво ми каза, Джордж: «Сънчо си е възвърнал типичното за него поведение на луд, Сънчо създава легенда за някакво момиче, Макс ще разбере». Финито. Глупости на квадрат. Нито дума не пропуснах от онова, което ми каза. Хайде, успокой се вече, чуваш ли?

На горния етаж разправията стана още по-шумна. Тресна се врата, някой с гневни стъпки се запъти към стълбището. Тоби за последен път потупа бързо ръката на Смайли.

— Довиждане, Джордж. Ако някой ден ти потрябва унгарска «бавачка», обади ми се. Чуваш ли? Ако ще се забъркваш с гад от рода на Ото Лайпциг, най-добре ще е гад като Тоби да се грижи за теб. И не излизай сам по нощите, много си млад още.

На изкачване по стръмната желязна стълба към галерията Смайли насмалко да събори слизащия гневен кредитор. За Смайли това обаче беше толкова без значение, колкото и арогантната въздишка, с която блондинката го изпроводи. Единственото, което го вълнуваше, беше това, че успя да свърже втория мъж на фотографията с конкретно име; а заедно с името — и историята, която тормозеше паметта му от трийсет и шест часа насам като болка с неясен произход: «историята на една легенда», както вероятно би се изразил Тоби.

И точно тук се крие дилемата за всички онези пишман историци, които само няколко месеца след приключването на случая ще се мъчат да обвържат знанията на Смайли с действията му. «Толкова му е казал Тоби, затова и той с това се е ограничил». Или «Ако еди-кое си не се било случило, нямало е да се стигне до развръзката». А истината всъщност е далеч по-сложна и неподдаваща се до чак такава степен на лесни тълкувания. Така както излизащия от упойката пациент проверява кое как му е — единия крак, другия, може ли все още да свива и отпуска юмрук? — чрез поредица от предпазливи движения и Смайли достигна постепенно до върховата си физическа и умствена форма и изследваше собствените си подбуди успоредно с онези на противника му.