Екипът на Смайли

21

Стаята му представляваше умален швейцарски Версай. Бюрото тип «бомбе» се отличаваше с медните си инкрустации и мраморна писалищна повърхност, а над двете белоснежни легла висеше гравюра на Бартлет, изобразяваща Байроновия Чайлд Харолд. Гъстата мъгла навън създаваше впечатлението за сива стена. Разопакова вещите си и слезе отново до партера, където възрастен пианист изпълняваше в бара сюита шлагери от петдесетте години — мелодии, отговарящи напълно на вкуса на Ан, а вероятно и на неговия. Замезвайки с малко сирене, Смайли изпи чаша бяло «Фендан» и си рече наум: «Почна се. Началото е поставено. Няма връщане назад, нито място за колебание». В десет се запъти към стария град, който обожаваше. Над павираните улици витаеше ароматът на кестени и пури. Древните шадравани изскачаха насреща му из мъглата, а средновековните къщи служеха за декор на пиеса, в която той не участваше. Влизаше в пасажите, подминаваше картинни галерии, магазини за антики и високи портали, през които и конник можеше да влезе. На моста Нюдекбрюке се спря и се загледа в реката. «Толкова нощи — каза си. — Толкова улици извървях дотук.» И си спомни стиха на Хесе: «Странно — в мъглата да бродиш. Храсти и камъни там мяркат се чужди, безродни…»7 Замръзналата мъгла се къдреше ниско над бягащите води; бентът излъчваше кремавожълто сияние.

Зад гърба му спря оранжево волво комби с бернски номера и присветна с фаровете. Докато Смайли вървеше към колата, някой отвори отвътре широко дясната врата и на светлината в купето Смайли видя, че зад волана седи Тоби Естерхази, а на задната седалка — строга на вид жена в униформата на бернска домакиня, подрусваща малко детенце на коляното си. «Използва ги за прикритие — мина му през ум. — За «силует», както се изразяват преследвачите.» В мига, в който автомобилът потегли, жената захвана да приказва на детето. В швейцарския й немски присъстваше неотслабваща нотка на негодувание:

— Виж, Едуард. Кран… Сега минаваме покрай рова с мечките Беренграбен, Едуард… Гледай, Едуард — трамвай…

Преследвачите поначало са вечно недоволен народ, спомни си Смайли; такава е съдбата на всеки воайор. А тя не спираше да ръкомаха и да насочва вниманието на детето към всичко. «Семейна вечер, господин полицай — гласеше сценарият. — От гости се връщаме с нашето чудесно оранжево волво, господин полицай. У дома си отиваме.». И мъжете, естествено, седят отпред, господин полицай.

Навлязоха в бернското дипломатическо гето Елфенау. През мъглата на Смайли му се мяркаха покрити със слана преплетени градински клони и зелени порти на вили. В светлината на фаровете попадна месингова табела с името на арабска държава, заедно с двама охранители. Минаха покрай англиканска църква и редица от тенис кортове; но някое време навлязоха в авеню с оголели букове от двете му страни. Висящите между тях улични лампи приличаха на бели балони.

— На петстотин метра вляво пред нас е осемнайсети номер — обяви тихичко Тоби. — Григориев и жена му обитават партерния апартамент. — Шофираше бавно, уж заради мъглата.

— Тук живеят много богати хора, Едуард! — напяваше жената на задната седалка. — И всичките са от чужбина.

— Повечето от иззад Желязната завеса са настанени в Мури, а не в Елфенау — обясняваше Тоби. — Живеят като в комуна. Всичко вършат на групи. Групово пазаруване, групови разходки и прочее. Григориеви обаче се държат другояче. Изнесоха се от Мури преди три месеца и наеха този апартамент лично за тях си. Три хиляди и петстотин на месец, Джордж, които той сам плаща на хазяина.

— В брой ли?

— Всеки месец, в банкноти от по сто франка.

— А за другите наети от посолството жилища как се плаща наемът?

— От служебните банкови сметки. Но не и в случая с Григориев. Григориев е изключение.

Полицейска патрулка ги задмина със скоростта на речен шлеп; Смайли забеляза как главите и на тримата полицаи се извърнаха да ги огледат.

— Едуард! Полиция! Гледай! — възкликна жената и заувещава детенцето да им помаха с ръка.

А Тоби полагаше усилия да не млъква.

— Полицайчетата се притесняват за бомби — обясняваше. — Наумили са си, че палестинците ще вдигнат целия район във въздуха. А за нас това е и хубаво, и лошо, Джордж. Ако проявим някоя несръчност, Григориев може спокойно да предположи, че сме от местните ангелчета. Пред полицията обаче този номер не минава. Само още сто метра, Джордж. Отпред ще видиш паркиран черен мерцедес. Всички останали ползват общите служебни коли на посолството. Но не и Григориев. Григориев сам управлява собствен мерцедес.

— От кога го има? — попита Смайли.

— От три месеца. Закупен на старо. По същото време, по което се изнесе от Мури. Изобщо голям скок направи той, Джордж. Със сума ти подаръци, все едно му беше рожден ден. И кола, и къща, и повишение от първи секретар на съветник.

Сградата, с обикновена замазка, се издигаше по средата на просторна градина, чийто край се криеше в мъглата. През завесите на фасадния еркерен прозорец Смайли мярна вътрешна светлина. В градината имаше и детска пързалка, до празен на вид плувен басейн. На чакълестата алея до входа чакаше черен мерцедес с дипломатически номера.

— Колите на съветското посолство завършват на 73 — отбеляза Тоби. — А английските, на 72. Григориева си изкара шофьорска книжка само преди два месеца. От цялото посолство само тя и още една жена са с книжки. Но шофира ужасно, Джордж. В най-истинския смисъл на думата.

— Кой друг живее в къщата?

— Собственикът. Гаден тип, професор в Бернския университет. Преди време «братовчедите» се обърнали към него с молба да вкарат два микрофона за подслушване на партера и дори му предложили да е срещу заплащане. Професорът взел парите, но като съвестен гражданин ги доложил на бундес полицията. А бундес полицаите си изкарали акъла. Понеже били обещали да гледат настрана, срещу възможността да хвърлят по едно око на продукта. При което «братовчедите» се отказали от операцията. Но и интересът им към Григориев май бил просто в рамките на обичайната им дейност, нищо особено.

— Къде са децата на Григориеви?

— На седмичен пансион в женевското училище към съветската мисия. Прибират се всеки петък вечерта. През уикендите семейството ходи на излети. Разходки из гората, кросчета, бадминтон. Или берат гъби. Григориева е маниачка на тема чист въздух. Напоследък започнаха и колела да карат — каза и изгледа косо Смайли.

— Григориев ходи ли със семейството си на тези екскурзии?

— Съботите са му работни дни, Джордж. Макар да имам силното чувство, че го прави с единствената цел да се отърве от присъствието им. — Смайли си отбеляза наум вече солидно оформените възгледи на Тоби относно брака на Григориеви. И се запита дали донякъде не са отражение на някой от предишните бракове на самия Тоби.

Свърнаха по някаква пряка на авенюто.

— Чуй какво ще ти кажа, Джордж — разправяше Тоби, все още във връзка с уикендите на Григориеви. — Слушаш ли ме? Преследвачите са хора, склонни да си въобразяват разни неща. Няма друг начин. Това също е част от работата им. Във визовия им отдел работи една брюнетка, доста сексапилна за рускиня. Нашите са я нарекли «Наташка». Истинското й име е друго, но за тях тя си е Наташка. В събота и тя ходи в посолството. На работа. И в два-три случая Григориев я връща с колата си до Мури. Успяхме да щракнем някоя и друга снимка с доста прилично качество. Веднъж слезе от колата по-рано и извървя пеша останалото разстояние до апартамента си. Защо? Другия път доникъде не я закара — разходи я просто из планината Гуртен, но разговорът им беше доста задушевен. Нищо чудно обаче на момчетата просто така да им се е сторило, щото му съчувстват на човека заради Григориева. Знаеш, Джордж, как обектът понякога печели симпатиите на преследвачите, а друг път — омразата им. Та в случая са си харесали Григориев.

Тоби намали скоростта. През мъглата мержелееше светлината от малко кафене. В двора му беше паркиран дребен ситроен 2CV с женевски номера и с отрупана с кашони търговски мостри задна седалка. От антената на радиото висеше лисича опашка. Тоби изскочи, отвори паянтовата дясна врата, набута Смайли на мястото за пътника и му подаде кръгло бомбе, което Смайли веднага си сложи на главата. Самият Тоби си нахлупи руска ушанка. Отбръмчаха със ситроенчето, а Смайли забеляза попътно как бернската матрона се прехвърли зад волана на оранжевото волво, от което току-що бяха слезли. Детенцето им помаха тъжно с ръчичка през задното стъкло.

— Как са хората ти? — попита Смайли.

— Идеално. Вече рият земята с копита от нетърпение. На единия от братята Сартор му се разболя детенцето, та му се наложи да се върне във Виена. Сърцето му се скъса от мъка. Иначе всички са бомба. За тях ти си «Номер Едно». След малко ще подминем отдясно Хари Слинго. Помниш ли го? Беше ми подчинен в Актън.

— Четох, че са приели сина му със стипендия в Оксфорд — отвърна Смайли.

— Да. Физика. В оксфордския колеж «Уодъм». Момчето е жив гений. Гледай право пред себе си, Джордж, не извръщай глава.

Подминаха закрит камион с направен със замах надпис «Auto-Schnelldienst»8 отстрани и с дремещ върху волана шофьор.

— Кой беше другият, отзад? — попита Смайли, след като отминаха.

— Пит Лъсти, бивш ловец на скалпове. Много зле я карат напоследък тия момчета. Никаква работа, никакъв екшън. Пит се беше записал доброволец в родезийската армия. Очукат неколцина, лиснато му, върна се пак при нас. Нищо чудно, че те боготворят.

Минаха повторно покрай дома на Григориев. Този път светлината идеше от друг прозорец.

— Много рано си лягат тия Григориеви — изрече едва ли не със страхопочитание Тоби.

Пред себе си видяха паркирана лимузина с цюрихски консулски номера. Мъжът на шофьорската седалка четеше книжка джобен формат.

— Бил Канадеца — поясни Тоби. — Ако на излизане от дома Григориев свие надясно, минава покрай Пит Лъсти. А наляво — покрай Бил Канадеца. Много свестни момчета. И зорки.

— А зад нас кой е?

— Сестрите Майнерцаген. Голямата наскоро се омъжи.

Благодарение на мъглата пътуваха в уединение и пълна тишина. Спуснаха се плавно от някакъв хълм, подминаха от дясната страна резиденцията на британския посланик и паркирания на алеята й ролс-ройс. Тъкмо преди да свият наляво, следващата ги кола ги задмина и любезно включи фаровете си, та на светлината им Смайли успя да огледа продължаващата направо, обградена с дървета, задънена улица, която завършваше с висок и затворен портал, охраняван откъм вътрешната му страна от неколцина скупчили се нагъсто мъже. От дърветата нищо друго не можа да види.

— Добре дошъл в съветското посолство, Джордж — промълви съвсем тихо Тоби. — Двайсет и четирима дипломати, петдесет други служители — шифровчици, машинописки и няколко абсолютно некадърни шофьори, всички живеещи на едно място. Търговското представителство е на друг адрес — «Шанценекщрасе» 17. Григориев много често ги навестява. В Берн се намират, освен това и ТАСС, и Агенция «Новости» — и двете служещи за прикритие на редови агенти. Резиденцията майка е в Женева, под прикритието на мисия към ООН, с персонал от около двеста души. Тукашното посолство й е нещо като филиал, с дванайсетина-петнайсет агенти, мудно разрастващо се. Отзад към посолството е прилепена консулската служба. В нея се влиза през портичка в оградата, все едно се намъкваш в пушалня за опиум или в публичен дом. По пътеката са разположени охранителни камери, а в чакалнята — скенери. Направи поне един опит да си изкараш виза.

— Смятам да пасувам, благодаря — отвърна Смайли и стана свидетел на един от редките случаи Тоби да се разсмее.

— Паркът на посолството — отбеляза Тоби, когато фаровете осветиха за миг спускащата се стръмно надясно гора. — Григориева ходи там да играе волейбол и да води децата на политически кръжоци. Повярвай ми, Джордж, тази жена е истинска извратенячка. Навряла си е гагата във всичко: и в детската градина към посолството, и в клуба по пинг-понг, и в женския отбор по бадминтон — няма нещо, което да не е под нейно лично ръководство. Ако не ми вярваш, питай момчетата ми какво мислят за нея. — На излизане от задънената улица Смайли вдигна очи към най-горния прозорец на ъгловата сграда и видя как една от светлините угасна, после пак светна.

— «Добре дошъл в Берн» те поздравява Пол Скордено — каза Тоби. — Миналата седмица най-после успяхме да вземем под наем най-горния етаж. Пол работи в «Ройтерс». Направихме му дори фалшива журналистическа карта. И визитки, и всичко останало.

Тоби паркира в близост до площад «Тун». Часовникът от модерната кула би единайсет. Сипеше се ситен сняг, но мъглата не се беше вдигнала. Помълчаха за миг, преди Тоби да каже:

— Днешният му ден се явява повторение на цялата измината седмица, а минатата седмица беше повторение на по-предишната, Джордж. Едно и също всеки четвъртък. След работа минава с мерцедеса през гаража, зарежда го с бензин и масло, проверява акумулатора и получава разписка. Оттам се прибира у дома. В шест часа или шест и нещо пред тях спира кола на посолството, от която слиза Краски — редовният четвъртъчен куриер от Москва. Винаги сам. Изключително предпазлив човек, професионалист. В други ситуации неизменно го съпровожда колегата му Богданов. Заедно летят, заедно носят пощата, заедно се хранят. Но за посещенията си при Григориев, Краски се отцепва и пристига сам. Престоява половин час и си заминава. Защо? Това е крайно нетипично за един куриер, Джордж. Много е опасно да работи без подкрепление, повярвай ми.

— Добре. Какво е личното ти мнение за Григориев, Тоби? — попита Смайли. — С какво се занимава той?

Тоби направи онзи свой жест с леко завъртане на дланта.

— Григориев не е специално обучен агент, Джордж. Никакви хватки не знае и е пълно недоразумение. Но все пак не му е чиста работата. Имам чувството, че е някакъв странен мелез, Джордж.

«И Киров беше същата стока», мина му през ум на Смайли.

— Смяташ ли, че разполагаме с достатъчно материал за него? — поинтересува се Смайли.

— От техническа гледна точка всичко е ясно. И банката, и фалшивата самоличност, та дори и Наташка. Строго технически погледнато, държим каре аса.

— Тоест смяташ, че е готов да изгори — каза Смайли по-скоро като потвърждение, а не като въпрос.

В тъмното дланта на Тоби пак се завъртя насам-натам.

— При изгарянето няма никакви гаранции, Джордж. Нали ме разбираш? Някои току ги обземе патриотизмът и изведнъж решават да се жертват за родината. Други лягат по гръб и се предават още щом ги докоснеш. Понякога изгарянето може да отключи упоритостта в отделни индивиди. Нали ме разбираш?

— Да. Да, струва ми се, че те разбирам — отвърна Смайли. И пак се сети за Делхи и за безмълвното лице, което го беше наблюдавало през облака цигарен дим.

— Така че карай бавната, Джордж. Окей? От време на време не е зле да не си даваш много зор.

— Лека нощ — пожела му Смайли.

Хвана последния трамвай по посока на центъра. Докато стигне до «Белвю», снегът съвсем се беше усилил: под жълтеещите лампи се въртяха едри мокри парцали и чак тогава падаха по земята. Настрои будилника за седем.