Екипът на Смайли

23

Пътуването до Тун му отне половин час. От гарата Смайли се запиля безцелно да запя витрините, с малки отклонения тук и там. «Някои току ги обземе патриотизмът и изведнъж решават да се жертват за родината… — не му излизаше от главата. — Понякога изгарянето може да отключи упоритостта в отделни индивиди…» А у него какво ли щеше да отключи.

Беше мрачен, навъсен ден. Малцината пешеходци пробиваха като бавни сенки мъглата, а езерните параходчета стояха сковани от леда по шлюзовете. Сегиз-тогиз непрогледната мъгла се отдръпваше полека и разкриваше ту някой замък, ту дърво, или къс от градската стена. После бързо ги скриваше. Между паветата и в чаталите на възлестите дървета на курорта също имаше сняг. Малкото автомобили се движеха със запалени фарове и с шляпащи по кишата гуми. Всичко цветно беше единствено по витрините: златни часовници и ски екипи, наподобяващи националното знаме. «Не ходи там преди единайсет — посъветвал го беше Тоби. — Даже и единайсет е рано, Джордж. Те няма да се появят преди дванайсет». Сега беше още десет и половина, но Смайли имаше нужда от време — да покръжи наоколо, преди да заседне; време, през което да строи патетата в редичка, както обичаше да казва Ендърби. Влезе в тясна уличка и над главата му моментално се извиси замъкът. Пасажът премина в тротоар, тротоарът — в стълбище, после стръмен склон, но Смайли не преставаше да се катери. Подмина «Английска чайна», «Американски бар» и «Нощен клуб «Оазис» — три заведения с ярко неоново осветление; три модернизирани копия на отдавна изгубени оригинали. Но дори те не бяха в състояние да унищожат любовта му към Швейцария. Излезе на площад и видя пред себе си банката — точно онази, която му трябваше, — разположена срещу хотелчето, съответстващо точно на описанията на Тоби: с кафе-ресторант на партера и редиците от стаи над него. Видя и стационарния пост на Тоби — жълт пощенски фургон, паркиран смело на забранено за паркиране място. Тоби открай време разчиташе на пощенските фургони и ги крадеше независимо в коя държава се намираше, понеже никой според него нито ги забелязвал, нито ги запомнял. Беше му сложил нови регистрационни номера, които въпреки всичко изглеждаха по-стари и от самия фургон. Смайли прекоси площада. На вратата на банката висеше надпис «РАБОТНО ВРЕМЕ ПОНЕДЕЛНИК — ЧЕТВЪРТЪК 07:45-17:00 ПЕТЪК 07:45-18:15». «Григориев предпочита обедния час, тъй като в Тун никой не си пропилява времето за обяд с ходене до банката — беше му обяснил Тоби. — Бърка тотално тишината със сигурността, Джордж, и там му е грешката. На празно място в празен час: толкова бие на очи Григориев, че на негово място бих се засрамил». Мина по пешеходно мостче. Беше още единайсет без десет. Прекоси улицата и се запъти към хотелчето, което предлагаше безпрепятствен изглед към банката на Григориев. «Напрежение във вакуум — помисли си, заслушан в собствените си стъпки и в ромоленето на водата в канавката. — Градът е извън сезона и извън времето.» При изгарянето няма никакви гаранции, Джордж. Как щеше да постъпи на мое място Карла? — запита се. — Какво друго би предприел той, абсолютистът, освен това, което и ние вършим?» Не му идваше нищо наум, освен чисто физическо отвличане. «Карла първо би провел оперативно разузнаване — рече си — и едва тогава би осъществил първоначалния контакт, пренебрегвайки риска.» Натисна вратата на кафенето и бе посрещнат от въздишка топъл въздух. Отправи се към маса до витрината с табелка «ЗАПАЗЕНО».

— Имам среща с мистър Джакоби — обясни на момичето, което кимна неодобрително, но не пожела да го погледне в очите. Лицето й беше бледо като на монахиня и напълно безизразно. Смайли си поръча кафе със сметана в стъклена чаша, но тя обяви, че в стъклени чаши кафето се сервира задължително с шнапс.

— Добре, в порцеланова да е — капитулира Смайли.

Откъде изобщо му дойде тази идея да го поръчва в стъклена чаша?

«Напрежение във вакуум — повтори си и се огледа. — Риск в празно пространство.»

Кафенето беше обзаведено според съвременните представи за някогашния швейцарски бит. По измазаните колони висяха кръстосани пластмасови алебарди. От скрити тонколони се носеше безвредна музика; всяко съобщение се произнасяше на няколко езика с един и същ поверителен ликторски тон. Четиримата мъже в ъгъла играеха тихо на карти. През витрината огледа безлюдния площад. Отново валеше и дъждът превръщаше бялото в сиво. Покрай кафето мина на велосипед момче с алена вълнена шапка, която остана да свети като факел по пътя, докато накрая мъглата и него го угаси. Отбеляза, че вратите на банката бяха двойни и се отваряха автоматично, с помощта на фотоклетка. Погледна си часовника. Единайсет и десет. Чекмедже на касов апарат се отвори с приплъзване. Кафемашина съскаше. Картаджиите правеха ново раздаване. По стените висяха дървени чинии с танцьори в национални носии. Какво друго можеше да разгледа? Лампионите бяха от ковано желязо, но действителният източник на светлина беше опасващото тавана луминесцентно осветление, което направо дразнеше очите. Сети се за баварските бирени изби на петнайсетия етаж в Хонконг и за обзелото го там усещане, че очаква някакви обяснения, които така и не получи. «А днешното всъщност е само репетиция — помисли си; — днес дори няма да осъществяваме първоначалния контакт.» И пак погледна към банката. Никой не влиза, никой не излиза. Даде си сметка, че цял живот беше чакал за нещо, което вече не се поддаваше и на дефиниране: най-лесно щеше да е да го нарече «търсене на решение». Спомни си и за последната им разходка с Ан. Търсене на решение във вакуум. Чу скърцане на стол и видя протегнатата за здрависване по швейцарски десница на Тоби, а и поруменялото лице на Тоби, който имаше вид на човек, завръщаш се от крос.

— Григориеви са излезли от дома си в Елфенау преди пет минути — съобщи тихо той. — Шофира Григориева. Има голяма вероятност да се пребият някъде, преди да стигнат дотук.

— А велосипедите? — попита притеснено Смайли.

— Както винаги. — Тоби придърпа стол, за да седне.

— Пак тя ли караше предишната седмица?

— Да. И по-предишната. Твърдо държи. Тая жена е истинско чудовище, Джордж, казвам ти. — Момичето не изчака поръчката му, а направо му донесе кафето. — Миналата седмица буквално измъкна Григориев иззад волана, после засили колата в колоната на портата и отнесе единия калник. Пол и Бил Канадеца толкова се смяха, че се уплашихме микрофоните да не почнат да вият. — Положи дружески длан върху рамото на Смайли. — Слушай, днес ще е един хубав ден. Вярвай ми. Добра естествена светлина, добро местоположение. От теб се иска единствено да се отпуснеш на стола и да се радваш на шоуто.

Телефонът иззвъня, момичето викна: «Хер Джакоби!» и Тоби се разходи спокойно до бара. Тя му връчи слушалката и се изчерви от онова, което той й прошепна на ухото. Главният готвач се появи заедно със синчето си от кухнята.

— Хер Джакоби!

Хризантемите на масата бяха изкуствени, но Смайли забеляза, че някой беше сипал вода във вазата.

— Чао! — сбогува се весело по телефона Тоби и се върна. — Всички са по местата си, всички са щастливи — обяви доволно Тоби. — Вземи да хапнеш нещо, а? Отпусни се бе, Джордж. В Швейцария си в края на краищата.

Тоби излезе бодро на улицата. «Радвай се на шоуто — каза си Смайли. — И защо не. Аз съм сценаристът, Тоби е режисьорът и сега не ми остава нищо друго, освен да гледам. Всъщност не — поправи се наум. — Сценаристът е Карла.» И точно това понякога го тревожеше сериозно.

През двойната врата в банката влязоха две момичета в планинарски екипи. Миг след тях мина и Тоби. «Уплътнява банковия салон — помисли си Смайли. — Ще постави поне по двама от хората си на всяко гише.» И в действителност Тоби беше последван от хваната под ръка млада двойка, а подире им — трътлеста лелка с две пазарски торби. Жълтият пощенски фургон не беше помръднал: смее ли някой да премести пощенски фургон. Забеляза и телефонната кабина с две сгушили се вътре фигури, вероятно криещи се от дъжда. Двама души правят по-малко впечатление от сам човек, все повтаряха в Сарат, а трима — още по-малко и от двама. Мина празен туристически автобус. Отнякъде се чу как часовник отмери дванайсет и като по поръчка от мъглата изскочи черен мерцедес, чиито къси светлини се отразяваха от паважа. Автомобилът занесе несръчно към бордюра, удари го и спря точно пред банката, на два метра от пощенския фургон на Тоби. Колите на съветското посолство завършват на 73, беше споменал Тоби. Тя го оставя; после, докато го чака, прави едно-две кръгчета по съседните улици. Но поради гадното време в момента Григориеви явно бяха решили да нарушат както правилата за паркиране, така и законите на Карла с надеждата дипломатическите номера да ги спасят от неприятности. От предната дясна врата изскочи набита фигура на очилат мъж в тъмен костюм, който забързано влезе в банката с куфарче в ръка. Смайли успя само за миг да се сети за гъстите бели коси и очилата без рамки от снимките на Григориев, но в следващия миг минаващ камион му запречи гледката. Докато камионът отмине, Григориев беше се скрил, но на Смайли му остана безпрепятствен изглед към внушителната Григориева зад волана с къносани коси и напрегнатото изражение на курсист по кормуване. Повярвай ми, Джордж, тази жена е истинска извратенячка. Наблюдавайки я как е стиснала зъби и как гледа кръвнишки, Смайли усети за пръв път, макар и не съвсем сигурно, че може би споделя оптимизма на Тоби. И ако приемеха, че страхът е задължително условие за успешното изпържване, Григориева категорично беше лице, с което щяха да видят голям зор.

Във въображението си Смайли си представяше какво става в момента в банката — точно както го бяха планирали двамата с Тоби. Салонът на банката бил съвсем скромен и седем души щели да са достатъчни, за да го препълнят. Тоби вече имаше открита лична сметка: на името на хер Джакоби, с няколко хиляди франка. Така че Тоби сега е заел едното гише с разпореждания за разни дребни преводи. Валутната каса също не била проблем. Двама от екипа на Тоби щели да ангажират касиера за сума ти минути с банкноти от най-различни националности. Представи си дори шумните шеги, които Тоби трябвало да пуска и по този начин да принуди Григориев да поизтърве нервите си. И си представи как дуетът планинарки действа съвместно: тръшнатата в нозете на Григориев раница, с която записват всяка негова дума към касиерката; снимащите на поразия фотоапарати, скрити в дамски чанти, раници, куфарчета, спални чували и изобщо там, където можеше да се скрие снимачно устройство. «Все едно си изправен пред наказателен взвод, Джордж — обясни му преди време Тоби, когато Смайли изказа опасенията си по отношение на шума от апаратите. — Всички чуват щракането на спусъка, освен самата жертва».

Плъзгащите се врати на банката се отвориха. Първи се показаха двамата бизнесмени, оправяйки шлиферите си така, сякаш току-що излизаха от тоалетната. Последва ги трътлестата лелка с двете пазарски торби, а подир нея се появи Тоби, бъбрещ на висок глас с двете туристки. Накрая дойде ред и на самия Григориев, който, без изобщо да заподозре нещо, се пъхна в черния мерцедес и целуна жена си по бузата, преди да се е извърнала. Смайли забеляза неодобрителната й физиономия и помирителната усмивка, с която Григориев й отговори. «Не че няма за какво да е гузен — помисли си Смайли, след което се сети за симпатиите на преследвачите към руснака. — Да, и тях ги разбирам.» Григориеви обаче така и не тръгваха; поне за момента. Григориев едва успя да затвори вратата, когато Смайли видя как висока, смътно позната му жена в зелен лоден довтаса със строга крачка по тротоара, почука ядно върху стъклото на дясната предна врата и се впусна да клейми паркиращите в забранени зони грешници. Григориев очевидно се смути, но Григориева се надвеси през него и взе да навиква другата жена — до Смайли дори долетя над шума от уличното движение и думата «дипломат», произнесена на немски със силен акцент, — но възмутената гражданка, стиснала чанта под мишница, не помръдна от мястото си и продължи да ругае отдалечаващата се кола. «Успяла е да ги заснеме в колата на фона на входа на банката — даде си сметка Смайли. — Сега снимат през дребни дупчици: дузина направени с карфица дупки са достатъчни, за да се направи съвсем ясна снимка.»

Междувременно на стола си се беше върнал и Тоби, запалил вече пурета и потръпващ като гонче след лов.

— Както винаги, Григориев изтегли десет хиляди — каза, леко позавалвайки английските думи. — Колкото изтегли и миналата седмица, и по-предишната. И всичко успяхме да заснемем, Джордж. Момчетата са безкрайно щастливи, момичетата също. Ама те наистина са фантастични, Джордж. Няма по-добри от тях. Никога не съм имал по-кадърен екип. Какво ти е впечатлението от него?

Изненадан, че изобщо го питат, Смайли взе, че се засмя.

— От километър си личи, че е под чехъл — съгласи се.

— Но е свестен човек, нали ме разбираш? Разумен. И според мен ще постъпи разумно. Аз поне така си мисля, Джордж. И момчетата са на същото мнение.

— Оттук къде ходят Григориеви?

— Хер Джакоби! — прекъсна го рязък мъжки глас. Но се оказа, че главният готвач просто вдигна наздравица в негова чест. Тоби отвърна на тоста.

— На обяд в гаровия ресторант, първа класа — върна се към разговора им Тоби. — Григориева си поръчва свински котлет с пържени картофки, Григориев пържола и чаша бира. Понякога си позволяват и по някоя и друга водка.

— А като се наобядват?

Тоби кимна кратко, все едно въпросът изобщо не се нуждаеше от отговор.

— Ами да — рече. — Точно там отиват. Не се кахъри, Джордж. Бас държа, че този човек ще се огъне. Нямаш си представа какво е да живееш с такава жена. А и Наташка не е за изхвърляне. — После сниши глас. — Ти тия прости неща невинаги ги разбираш, Джордж. Докато работи за Карла, никакви проблеми няма да има. Да не мислиш, че тя ще се откаже току-тъй от новия им апартамент? Или от мерцедеса?

Както винаги, седмичният посетител на Александра пристигна точно навреме, след петъчния час за обедна почивка. Обядваха в един, а в петък това означаваше студено месо с картофени кюфтета по швейцарски — «рьощи», и компот от ябълки или сливи, в зависимост от сезона, но тя не беше в състояние да поеме никаква храна, така че или се правеше, че й се повръща, и хукваше към тоалетните, или почваше да крещи на Фелисити-Фелисити и да ругае с най-нецензурни думи качеството на храната. А майка Фелисити неизменно се връзваше на приказките й, понеже общежитието се гордееше с плодовете от градината си, а рекламните му брошури в кабинета й бяха пълни със снимки на плодове, на разцъфтели овощни градини, алпийски потоци и планини, сякаш самият господ или монахините, а защо не и доктор Рюди, създаваха със собствените си ръце цялото това изобилие единствено за насладата на обитателките му. След като приключеше обядът, следваше едночасов отдих, а за Александра този петъчен час беше най-гадното време от цялата седмица, тъй като беше принудена да лежи на леглото с белите табли и да се преструва, че почива, а тя — затворила се в своето минало с всичките си тайни и с истинското си име Татяна — се молеше неспирно на всеки бог, който би я приел, дано чичо Антон го сгази автомобил или получи сърдечен удар, или — което щеше да е най-хубавото — да престане изобщо да съществува. Очилата без рамки не й излизаха от ума, а тя си представяше как ще ги набие в главата му така, че да изскочат от противоположната й страна, като отнесат със себе си и очите му, та вместо да вижда влажния му втренчен поглед, ще може през дупката да гледа външния свят.

Почивката най-после свърши и Александра стоеше насред столовата облечена в най-хубавата си рокля и наблюдаваше през прозореца портиерната, а в това време две от Мартите9 лъскаха подовите плочи. Усети как й се повдига. «Да се пребиеш дано — повтаряше си наум. — Да се пребиеш някъде с тоя твой тъп велосипед.» И при други момичета идваха посетители, но в събота, и нито една си нямаше чичо Антон — поначало много малко мъже идваха на свижданията; повечето бяха изпосталели лели и скучаещи сестри. И на никое друго момиче не позволяваха да се усамотява с единствения си посетител в кабинета на Фелисити-Фелисити при заключена врата. Както не пропускаше да й напомня по повод и без повод сестра Блажена, тази привилегия се полагаше само на Александра и чичо й Антон. Затова пък Александра беше готова да се откаже от всички тези привилегии, че и от куп други, стига да й дадяха привилегията чичо Антон никога повече да не се весне.

Щом портите се отвориха, тя взе нарочно да разтърсва ръцете си от китките надолу, все едно беше видяла мишка, паяк или готов да й се нахвърли възбуден гол мъж. По алеята се спусна на велосипед възпълен човек в кафяв костюм. По стойката му личеше, че не е свикнал да кара колело. А и не идеше от далеч — не носеше със себе си полъх от външния свят. Каквато и адска жега да цареше навън, чичо Антон пристигаше, без изобщо да се е запотил или да му е станало горещо. Дори при силен дъжд стигаше до входа на общежитието с почти сух шлифер и шапка и без капчица кал по обущата. Чак когато падна дебелият сняг преди три седмици — а те й се бяха сторили по-скоро като три години — и натрупа цял метър преспи около мъртвия замък, чичо Антон придоби поне частично вид на истински мъж, живеещ сред природните стихии: появи се иззад боровете и загази по пътеката във високи плъстени ботуши, анорак и ушанка, все едно излезе от онези спомени, за които й беше строго забранено да споменава. А когато я прегърна и я нарече «дъще моя», шляпайки огромните си ръкавици върху идеално полираната маса на Фелисити-Фелисити, тя изпита прилив на родственост и надежда, споменът, за които с дни наред след това докарваха неволна усмивка на лицето й.

— Такъв един топъл беше — призна си пред сестра Блажена на недодялания си френски. — И така дружески ме прегърна! Как успя снегът толкова да го промени?

Днешният ден обаче беше изпълнен със суграшица и мъгла и парцаливите снежинки едва успяваха да се задържат по жълтия чакъл.

— Той идва с кола, Саша — спомена й веднъж сестра Блажена. — И с жена, Саша.

Блажена с очите си ги беше видяла. И то два пъти. Двата велосипеда били привързани с гумите нагоре към покрива на автомобила, а зад волана седяла жената — едра, силна жена; приличала малко на майка Фелисити, но нямала вид на вярваща. А косата й била толкова червена, че и бик можела да уплаши. Като стигнели до края на селото, паркирали зад хамбара на Андреас Герч, после чичо Антон свалял велосипеда и идвал с него до портала. Жената обаче оставала в колата и пушела, четяла «Швайцер Илюстрирте», поглеждала ядно в огледалото, но нейното колело нито веднъж не свалили от покрива; стояло си там като вързано с главата надолу прасе за продан, а тя си прелиствала списанието! Но и това не било всичко! Оказало се, че велосипедът на чичо Антон бил незаконен! Като всяка добра швейцарка сестра Блажена си направила труда да провери и установила, че на колелото на чичо Антон няма регистрационен номер, което щяло да рече, че той си е чист престъпник, както и жена му, макар че такава дебелана като нея поначало трудно можела да управлява велосипед!

Александра обаче изобщо не се вълнуваше от незаконните им велосипеди. Интересуваше я единствено колата. Каква марка е? Скъпа или евтина? Какъв цвят е? И най-важното — откъде идва? От Москва ли, от Париж ли, откъде? За съжаление, сестра Блажена си беше селско момиче, простичко, та всички места отвъд планините й бяха еднакво чужди. «Какво пише на номерата им, глупачке?», не издържа Александра. Но сестра Блажена нямаше навика да обръща внимание на подобни подробности, та само завъртя глава като тъпа доячка, каквато си и беше. От велосипеди и крави разбирала. Но чак пък и от автомобили!

Александра наблюдаваше пристигането на Григориев: изчака го да се надвеси над кормилото, да навири едрия си задник във въздуха и да прехвърли късия си крак над рамката, сякаш слиза от жена. Забеляза, че лицето му се беше зачервило от краткото пътуване, видя го как развърза привързаното към багажника над задната гума куфарче. Изтича до вратата и се опита да го целуне — първо по бузата, после по устата, понеже си беше наумила да му пусне и език за «добре дошъл», но той мина забързано покрай нея, привел глава така, сякаш отсега се връщаше при жена си.

— Здравейте, Александра Борисовна — промълви й на един дъх, произнасяйки бащиното й име като някаква държавна тайна.

— Здравейте, чичо Антон — отвърна му тя, а сестра Блажена я стисна за лакътя и й изсъска в ухото да се държи прилично, ако не иска да си изпати.

Кабинетът на майка Фелисити беше скромен, но забележително обзаведен. Беше тесен, гол и безкрайно хигиеничен, тъй като Мартите го търкаха и лъскаха всеки божи ден, та да ухае като плувен басейн. Затова пък сувенирите й от Русия притежаваха блясъка на ковчежета за скъпоценности. В кабинета имаше и икони, и червеникавокафяви старовремски фотопортрети в луксозни рамки на принцеси, които навремето обожавала, на епископи, при които била служила, а на имения си ден — дали пък не беше на нейния си рождения, или на онзи на епископа — ги сваляше от стените и устройваше с тях театър със свещи и със статуи на Дева Мария и на младенеца Христос. Александра знаеше тези подробности благодарение на онзи случай, в който Фелисити я беше поканила да й чете на глас староруски молитви, след които й изпя с маршов ритъм откъси от литургията и я почерпи със сладкиш и чаша сладко вино, само и само да има руско присъствие на имения й ден — дали пък не беше Великден, или Коледа? Руснаците били най-хубавите хора на света, обяви майка Фелисити. По някое време, въпреки многото таблетки, които беше погълнала, Александра все пак усети, че Фелисити-Фелисити се е насвяткала, при което вдигна дъртите й нозе, подложи й възглавница под главата, целуна я по косите и я остави да спи на тапицирания с вълнен плат диван, на който сядаха родителите, когато идваха да запишат новите пациентки. Тъкмо на този диван седеше в момента и самата Александра, вперила очи в чичо Антон, който вадеше малкия бележник от джоба си. Днес явно му беше кафяв ден — кафяв костюм, кафява вратовръзка и кафява риза.

— Липсват ви само кафяви щипки за крачолите — каза му тя на руски.

Но чичо Антон не се засмя. Обвързал беше бележника си с черен ластик като от жартиера, който сега развиваше с хитър неохотен поглед и в същото време облизваше официалните си устни. Понякога Александра решаваше, че е полицай, друг път — дегизиран свещеник или адвокат, или училищен директор, а на моменти дори беше допускала да е някакъв специален вид доктор. Но независимо от истинската му професия, той очевидно искаше да й внуши с помощта на ластика и бележника и с изражението си на напрегнато великодушие, че на този свят съществува висша власт, която не е създадена нито от него, нито от нея, че никак не му е приятно да е неин тъмничар, поради което я моли поне да му прости — щом не може в действителност да го обича — за това, че я държи под ключ. Усещаше и как той иска да й внуши колко тъжен и самотен е животът му и да я накара да усети колко топло е отношението му към нея, и че в един по-добър свят би се явявал онзи чичо, който ще й носи подаръци за всеки неин рожден ден и за всяка Коледа и който всяка година ще я погъделичква под брадичката с думите: «Леле, колко си пораснала, Саша», след което ще я потупва въздържано по някоя по-закръглена част от тялото й в смисъл: «Леле, Саша, съвсем наближава времето да те хвърлим в казана».

— Как върви четенето, Александра? — попита я той и в същото време притисна бележника с длан върху бюрото и заобръща страниците да намери списъка. Засега разговорът беше незначителен, нямащ нищо общо с висшата власт. Все едно разговаряха за времето, за хубавата й рокля или за веселото й настроение днес — съвсем различно от онова миналата седмица.

— Казвам се Татяна и съм паднала от Луната — отвърна му тя.

Чичо Антон се престори, че нищо не му е казала, та нищо чудно да го беше произнесла само наум, в мислите си, където казваше и куп други неща.

— Свърши ли романа на Тургенев, който ти донесох? — попита я. — «Пролетни води», ако не се лъжа?

— Майка Фелисити ми го четеше на глас, но нещо прегракна — отвърна Александра.

— Добре.

Това си беше чиста лъжа. Фелисити-Фелисити спря да й чете като наказание за това, че си беше изсипала храната на пода.

Чичо Антон намери най-после страницата със списъка, а покрай нея беше намерил и молива си — сребърен автоматичен молив, с който явно безкрайно се гордееше.

— Добре — повтори. — Та така, Александра.

Изведнъж на Александра й се отщя да чака следващите му въпроси. Внезапно самата мисъл я отврати. Прииска й се да му смъкне панталона и да му прави любов. Или да се изходи в ъгъла като французойката. Показа му как се беше хапала по ръцете до кръв. Държеше да му докаже с помощта на собствената си свещена кръв колко не желае да чуе първия му въпрос. Изправи се, протегна едната си ръка към него и впи зъби в другата. Искаше да демонстрира веднъж завинаги на чичо Антон, че въпросът, който се канеше да й зададе, й се струва неприличен, обиден, неприемлив и ненормален и беше възприела Христовия пример като най-достъпен и най-убедителен за целта й: та нали и самият той висеше пред очите й на стената на Фелисити-Фелисити и кръвта се стичаше по китките му? «Проливам тази кръв за вас, чичо Антон — идеше й да му каже, а мисълта й вече се беше зареяла към Великден и към Фелисити-Фелисити, която обикаляше из замъка да се чука с яйца. — Заповядайте, чичо Антон. Това е моята кръв и аз я проливам за вас.» Но така както беше набутала другия юмрук в устата си, не можа да произведе на глас нищо, освен изхлипване. Затова се примири да седне намръщена, сплела в скута си пръсти, които всъщност не кървяха, както забеляза, но поне бяха целите ослюнчени.

Чичо Антон натискаше с дясната си ръка бележника да стои отворен, а в лявата държеше автоматичния молив. Досега през живота си не беше срещала левак, та като го гледаше как пише, понякога се чудеше дали няма насреща си огледален образ, докато истинският оригинал си седи в колата зад хамбара на Андреас Герч. И каква чудесна илюстрация би представлявало това на така наричаната от доктор Рюди «раздвоена натура» — едната му половина поема нанякъде на колелото, а другата остава в колата с червенокосата жена, която го е докарала. Услужи ми с пукащото си моторно колело, Фелисити-Фелисити, и аз ще отпратя оттук лошата ми половина.

Най-неочаквано чу собствения си глас. Как прекрасно се лее само! И колко прилича, благодарение на него, на всички други силни, здрави гласове около себе си: на политиците по радиото, на лекарите, които се надвесваха над леглото й да я преглеждат.

— Откъде сте всъщност, чичо Антон? — чу се да го пита с умерено любопитство. — Слушайте ме внимателно сега, чичо Антон, защото ще направя изявление. Докато не ми кажете кой сте, наистина ли сте ми чичо и какъв е номерът на черния ви автомобил, няма да отговоря на нито един ваш въпрос. Съжалявам, но така се налага. И друго нещо: червенокосата жена ви ли е, или е Фелисити-Фелисити с боядисана коса, както твърди сестра Блажена?

Но най-редовно й се случваше мозъкът й да произнася думи, които устата й не превъплъщаваха в звуци, в резултат на което думите оставаха да летят из главата й и тя се превръщаше в техен тъмничар точно както и чичо Антон си въобразяваше, че той е нейният.

— Кой ви дава парите, които плащате на Фелисити-Фелисити да ме държи тук? Кой плаща на доктор Рюди? Кой ви диктува въпросите, които всяка седмица ми задавате от бележника си? Кому пращате отговорите ми, които така старателно си записвате?

Но думите пак само се рееха из черепа й като птиците в Кранковата оранжерия, когато плодовете узрееха, и Александра беше абсолютно безсилна да ги прилъже да излязат.

— Та така — потрети чичо Антон със същата водниста усмивка, с каквато доктор Рюди се канеше да й прави инжекции. — Кажи ми, ако обичаш, трите си имена.

Александра вдигна три пръста и отброи върху тях:

— Александра Борисовна Остракова — каза с гласче като на примерно дете.

— Чудесно. И как си тази седмица, Саша?

Александра отговори с учтива усмивка:

— Благодаря, чичо Антон. Много по-добре се чувствах през изминалата седмица. Според доктор Рюди кризата ми отдавна е преминала.

— Получавала ли си по какъвто и да било начин — по пощата, по телефона или по време на разговор — съобщение от външни лица?

Александра вече си беше наумила, че е светица. Сплете пръсти в скута си, килна глава и си представи, че е една от руските православни светии от стената зад бюрото на Фелисити-Фелисити. Вяра, Любов, София, Олга, Ирина или Ксения — имената, които майка Фелисити й беше съобщила през онази вечер, когато й сподели, че истинското й име било Надежда — но че това на Александра си било Александра или Саша, но в никакъв случай — Татяна, «запомни го добре». Усмихна се на чичо Антон, като си даваше сметка, че усмивката й е поразителна — и всеопрощаваща, и мъдра; и че в момента чува гласа господен, а не онзи на чичо Антон; и че чичо Антон също го съзнава, понеже пусна дълга въздишка и прибра бележника, след което натисна копчето на звънеца да привика майка Фелисити на церемонията по предаването на парите.

Майка Фелисити се появи почти моментално, което наведе Александра на мисълта, че сигурно не беше чакала много далеч от обратната страна на вратата. В ръката си стискаше отчета. Чичо Антон го прегледа, намръщи се, както винаги, и отброи по отделно сините и оранжевите банкноти върху бюрото — една по една, така че всяка да има възможност да стане за миг прозрачна на светлината от настолната лампа. Накрая чичо Антон потупа Александра по рамото, сякаш беше на петнайсет, а не на двайсет и пет или на двайсет години — или на каквато там възраст се получаваше, след като изрежеше забранените части от миналото си. Проследи го неотклонно как излезе, поклащайки се, през вратата и яхна колелото си. Видя как задникът му се напъваше да влезе в ритъм и как той постепенно се отдалечи, мина покрай портиерната, покрай Кранко и се заспуска по хълма по посока на селото. И така, както гледаше, забеляза нещо странно. Нещо, което дотогава не се беше случвало — поне не с чичо Антон. Изневиделица се появиха двама — мъж и жена, които тикаха деловито мотоциклет. Сигурно до този момент са седели на лятната пейка от другата страна на портиерната, за да не се виждат — нищо чудно да са се целували и натискали. Сега двамата застанаха насред алеята и проследиха чичо Антон с поглед, но все още не се качваха на мотора. Изчакаха го почти да се скрие, преди да тръгнат подире му по нанадолнището. Тъкмо в този момент Александра реши да изпищи, само че този път успя да намери истинския си глас и писъкът й разцепи цялата сграда от покрива до долу, и добре че се появи сестра Блажена и я перна яко през устата, та да млъкне.

— Те са — пищеше Александра.

— Кои те? — запита сестра Блажена и за всеки случай дръпна назад ръката си да е готова за нов удар. — Кои «те», непослушно момиче?

— Същите, които следяха майка ми, преди да я отвлекат и да я убият.

Сестра Блажена изпръхтя недоверчиво:

— Да бе! Онези на черните коне, нали? Дето я влачили на шейна през целия Сибир!

Александра и друг път беше разправяла същите небивалици. Как баща й бил таен принц, по-могъщ и от самия цар. И как властвал нощем, така както бухалът царуват, докато ястребите спели. И как тайните му очи я следвали на всяка крачка, а тайните му уши долавяли всяка нейна дума. И как една нощ, като чул как майка й се моли на сън, пратил хората си да я приберат, а те я извлекли на снега и повече никой не я видял, дори сам господ до ден-днешен я търсел.