Екипът на Смайли

18

Както лежеше на дивана, Остракова погледна към полумрака навън и се запита дали не е предвестник на края на света.

Сивият сумрак се беше проснал над вътрешния двор от сутринта, та пял ден над миниатюрната й вселена беше царяла вечна вечер. Още призори се беше сгъстил от кафеникаво зарево; към обед, малко след появата на онези хора, настъпи нещо като небесен режим на тока, придружен от непрогледна тъма — въведение към собствения й край. И ето че сега, на свечеряване, мъглата прогонваше все по-решително отстъпващите сили на светлината. «Това я чака и Остракова — мина й през ум без капка горчивина дори. — При това охлузено и посиняло тяло, при тази наложена ми обсада и с тези мои надежди за второ пришествие на моя спасител, нищо друго не ми остава, освен да гледам как и моето време на този свят се оттича.»

Още със събуждането си сутринта имаше чувството, че някой й е вързал и ръцете, и краката. Опита се да помръдне единия си крак и усети как пламтящи въжета я стегнаха около ханша, гърдите и стомаха. И ръката си едва успя да вдигне, борейки се с опънатите железни телове. Цял век й трябваше да долази до банята и втори век — да се съблече и да се пъхне в топлата вода. А след като се потопи, й се стори, че за миг дори изгуби съзнание от болката по охлузените от пътната настилка места. Ударите с чук като че произхождаха от собствената й глава, или поне така смяташе до мига, в който осъзна, че се дължат на някой ядосан съсед. Часовникът на църквата започна да отброява часа и спря на четири; нищо чудно, че съседът й протестираше срещу бученето на течащата вода по старите тръби. Изпита нуждата да си почине от усилията, които вложи в правенето на кафето, но болките при седене се оказаха непоносими, а при лежане — още по-зле. Оставаше й единствено вариантът да се облегне права на лакти върху плота на мивката. Оттам — и за забавление, и за всеки случай — можеше да следи какво става по двора, и тъкмо от тази позиция беше забелязала онези двамата — «двете изчадия на пъкъла», както ги нарече наум — да приказват с портиерката, а по движението на устните на старата коза мадам Ла Пиер и въртенето на тъпата й глава да схване, че тя по десет различни начина им отговаря: «Не е у дома Остракова. Няма я». Това «няма я» отекваше като ария из целия вътрешен двор — няма я, — та чак заглушаваше ударите на тупалките по килимите, детските врясъци и клюките на двете чалмосани стрини на третия етаж — надвесили се целите през прозорците на има-няма два метра една от друга. Няма я! Толкова пъти повторено, че и дете не би й повярвало.

Ако решеше да почете, щеше да й се наложи да сложи и книгата върху плота, където след появата на ония двамата държа и пистолета до момента, в който не забеляза халката под ръкохватката и като всяка практична жена не прокара през нея канап и не го окачи на шията си. Така и двете й ръце оставаха свободни, че с тяхна помощ да се придвижва из стаята. Единствено когато оръжието я удряше по гърдите, й идеше да повърне от болка. А след като ония си заминаха, се залови с домакинските задължения, които се беше зарекла да не пропуска по време на принудителния си затвор, и взе да си припява на глас: «Единият висок, с тренчкот, с бомбе — мърмореше си, наливайки си щедра доза водка за свестяване. — Другият набит, плешив, с перфорирани обувки!» Така, с песен щеше по-лесно да запамети видяното, за да го изпее после на Вълшебника и на генерала — «О, господи, защо още нямам отговор на второто ми писмо?»

Мислите й я върнаха в детството, когато падна от кончето, а то се върна и я стъпка. После си се представи на младини, мъчеща се да се осъществи като майка. Спомни си трите изпълнени с нетърпими болки дни, през които Александра се съпротивяваше отчаяно на идеята да се роди сред сивата, опасна светлина на онзи неваросан московски родилен дом — същата като сегашната светлина зад прозореца й, разстлала се като неестествен прах върху полирания под в апартамента й. Чу се как плаче за Гликман — «Доведете ми го, доведете ми го!». И се сети как на моменти й се струваше, че ражда любовника си Гликман, а не детето им; как имаше чувството, че цялото му яко, космато тяло се бори да излезе от нея — дали пък не напъваше да влезе всъщност? — и че в момента, в който го родеше, щеше да осъди Гликман тъкмо на онова заточение, от което най-много се боеше.

«Но защо сега го няма? Защо не идва? — чудеше се тя, явно бъркаща Гликман с генерала, че и с Вълшебника. — Защо не отговарят на писмото ми?»

Не че не й беше ясно защо Гликман не се появи, докато тя се напъваше да роди Александра. Та нали тя самата го умоляваше да не се приближава до нея. «Стига ти това, че имаш смелостта да страдаш сам — разправяше му. — Но ти липсва храбростта да гледаш чужди страдания и аз и заради това те обичам. Лесно му е било на Христос — викаше му. — Умеел да лекува прокажените, да възвръща зрението на слепите и да съживява мъртъвците. Могъл е дори да загине в името на разумна кауза. Ти обаче не си Христос, а Гликман, така че не можеш с нищо да облекчиш болката ми, а само ще гледаш и сам ще страдаш, а от това никой няма да има никаква полза».

«Но с генерала и неговия Вълшебник нещата стоят другояче — спореше тя ядно със себе си. — Те сами се назначиха за лекари на заболяването ми, така че тяхното присъствие ми се полага!»

В уречения час оная шантава дърта магарица портиерката цъфна заедно с оня нейния мъж троглодит с отвертка в ръка. Тресяха се от вълнение, че носят такива ободряващи за Остракова вести. Самата Остракова се беше подготвила старателно за визитата: пуснала беше музика, гримирала се беше, а върху дивана беше натрупала книги, само и само да създаде усещане за отдих и размисъл.

— Посетители, мадам, мъже… Не, не пожелаха да кажат как се казват… Дошли били само за малко тук, във Франция… Познавали навремето вашия съпруг, мадам. И те емигранти като вас… Не, искали да ви направят изненада, мадам… Носели ви подаръци от ваши роднини, мадам… Тайна било, мадам. А единият такъв висок и силен красавец… Не, щели пак да дойдат, мадам. Тук били по работа и имали много ангажименти… Не, с такси, което при това ги чакаше! Представяте ли си престоят само колко им е струвал!

Остракова се беше разсмяла, после положи длан върху ръката на портиерката да я въвлече физически в голямата тайна, а в това време оня, нейният троглодит, стоеше и бълваше насреща им облаци цигарен дим и чесън.

— Чуйте ме какво ще ви кажа. И на двама ви. Слушайте ме внимателно, мосю и мадам Ла Пиер. Много добре ги знам кои са тези богати и красиви посетители. Те са едни нехранимайковци от Марсилия, племенници на мъжа ми, мързели и страшни вагабонти. Щом ми носят подарък, значи ще поискат и да преспят тук, че и да ги хрантутя. Така че бъдете така добри да им кажете, че ще остана в провинцията още някой и друг ден. Колкото и да ги обичам, държа повече на спокойствието си.

С помощта на известна парична сума Остракова изби от овчите им мозъци и всички останали съмнения и разочарования, та сега пак седеше сама — с връвта около врата. Опънала се беше на дивана, наместила хълбоците си в положение, което беше поне малко от малко поносимо. Оръжието беше в ръката й, насочено към вратата, а ушите й чуваха качващите се по стълбите стъпки — на двама души — единият тежък, другият лек.

И си преговори: «Единият висок, с тренчкот… Другият набит, с перфорирани обувки…».

След което дойде почукването — плахо, като детско обяснение в любов. И непознатият й глас, говорещ на френски с непознат й акцент — бавен, класически акцент, като онзи на мъжа й Остраков — и със същата примамлива топлота:

— Моля ви да ми отворите, мадам Остракова. Дошъл съм да ви помогна.

С усещането, че всичко се приближава към своя край, Остракова старателно запъна ударника на пистолета на своя покоен съпруг и се отправи с твърди, макар и болезнени стъпки към вратата. Пристъпваше странично, по рачешки, по чорапи, и не посмя да се довери на шпионката. Никой не можеше да я убеди, че през нея отвън навътре нищо не се вижда. Именно затова направи обходна маневра покрай стената с надеждата да не попада в зрителния обхват на надничащия отвън. Мина покрай размазания портрет на Остраков и си помисли с презрение колко егоистично беше от негова страна да умре толкова рано, вместо да е жив, за да я брани. Но после си рече: «Не. Преодолях кризата. И вече притежавам необходимата смелост».

Което си беше самата истина. Предстоеше й да води война, всяка минута можеше да се окаже последната в живота й, но затова пък болката се беше изпарила и тялото й беше изпълнено с онази готовност, с която се отдаваше на Гликман — винаги, по всяко време; усещаше как енергията му се преливаше в крайниците й, все едно пристигаха подкрепления. Гликман се беше върнал при нея и тя си спомняше силата му, без дори да я призовава на помощ. Имаше чувството, че, като в библейско предание, неуморното му любене й беше вляло жизнени сокове тъкмо за сегашния миг. Остраков й беше предал своето хладнокръвие и своята доблест; а освен това и своя пистолет. Но отчаяната й храброст си беше чисто нейна и беше храбростта на пробудилата се майка, бясна от мисълта, че са я лишили от чедото й — от Александра! Двамата, които са дошли да я убият, са същите онези, които се подиграваха на тайното й майчинство; те бяха убили Остраков и Гликман и ако не ги възпреше сега, щяха да избият целия нещастен свят.

Молеше се единствено да има възможността да се прицели, преди да дръпне спусъка. Вече си беше дала сметката, че така както вратата е затворена и застопорена с веригата, а и шпионката си е на място, ще може да се прицели от съвсем близо — а колкото от по-близо се прицелеше, толкова по-добре, тъй като имаше съвсем скромно мнение за стрелковите си умения. Затули шпионката с пръст, та да не могат ония да надникнат вътре, после прилепи око към стъклото да ги види кои по-точно са дошли, но първото, което спря погледа й, беше оная глупава портиерка, натикала се току до вратата, та лицето й през шпионката приличаше на глава кромид лук — със зелени коси заради отразената от плочките на стълбището светлина, с разтегната ластична усмивка и нос щръкнал като пача човка. Което наведе Остракова на мисълта, че леките стъпки са били нейните — понеже и лекотата, подобно на болката и радостта, винаги се измерват в съотношение към другото, което ги е предшествало или ще ги последва. Второто, което видя, беше дребничкият джентълмен с очила, който през шпионката й заприлича на дебеланкото от рекламата за гуми «Мишлен». И както го разглеждаше, онзи най-сериозно си сне сламената шапка, която сякаш беше извадил право от някоя страница на Тургенев, и застана мирно, все едно му свиреха националния химн. А тя от този му жест си направи извода, че дребният джентълмен е съвсем наясно с това, че нея я е страх, че от всичко най-много се плаши от скрити в сянка лица и че като си свали шапката, ще й засвидетелства някак си своята добра воля.

Неподвижността и улегналостта му създаваха и определено усещане за покорно смирение, а то, също като гласа му, й напомняше за Остраков; шпионката може и да го раздуваше като жабок, но не можеше да му отнеме стойката. И очилата му й напомняха за Остраков, който разчиташе на своите не по-малко, отколкото сакатият разчита на бастуна си. И всичко това Остракова забеляза през първия продължителен оглед, извършен с думкащо сърце, но непотрепващо око, с притиснато към вратата дуло на пистолета и пръст върху спусъка, докато тя премисляше трескаво дали да не го опука така, през вратата — «Ето ти и за Гликман, и за Остраков, и за Александра!».

Понеже в това състояние на подозрителност беше готова да повярва, че този човек са го избрали именно заради хуманния му външен вид; защото са се сетили, че и самият Остраков беше притежавал същата способност да изглежда едновременно и дебел, и изпълнен с достойнство.

— Не се нуждая от помощ — отвърна по някое време на висок глас Остракова и зачака с ужас да види как ще му се отразят думите й. Но още докато го наблюдаваше, оная глупачка портиерката реши сама да се разкудкудяка:

— Мадам, този човек е джентълмен! И е англичанин! Притеснява се за вас! Вие сте болна, мадам, и цялата улица се тревожи за състоянието ви! Мадам, не бива повече да седите така заключена. — Пауза. — Човекът е доктор, мадам… Нали така, мосю? Виден специалист по заболявания на духа! — След което Остракова чу как идиотката му зашепна: — Кажете й, мосю. Кажете й, че сте доктор!

А непознатият взе, че завъртя неодобрително глава и отговори:

— Не. Не е вярно.

— Отворете, мадам. Не ме карайте да викам полицията! — зейна портиерката. — Рускиня, че и скандал създава на всичко отгоре!

— Не се нуждая от помощ — повтори значително по-силно Остракова.

А беше току-що осъзнала, че ако има изобщо нужда от нещо, то е помощ; при липсата на помощ никога никого нямаше да може да убие, понеже и тя като Гликман беше неспособна да извърши убийство. И самият дявол да й застанеше на мушката, изключено беше да убие човек роден от друга жена.

Но докато поддържаше бдението си, дребният човечец пристъпи бавно напред, та през шпионката вече се виждаше само лицето му, разкривено като лице на неизваден от водата удавник; и едва сега успя тя да забележи изтощението, изписано върху това лице, зачервените очи зад очилата и торбичките от безсъние под тях; но и да усети как този човек излъчваше пламенна загриженост за нея, нямаща нищо общо със смъртта, а свързана с нейното оцеляване; усети, че гледа в лице, което се тревожи за нея, а не някое, от което съчувствието е изчезнало завинаги. Лицето се приближи още повече и капакът на процепа за писма така изтрака, че тя насмалко да дръпне неволно спусъка. Това я ужаси. Усетила бе конвулсивното свиване на пръста и беше успяла да го спре в последната част от секундата; а после се наведе да вдигне плика от изтривалката. Беше собственото й писмо — второто — адресирано до генерала, написано на френски, за да му съобщи: «Тази сутрин останах с впечатлението, че се опитаха да ме убият». В последна проява на съпротива се престори, че се пита дали пък писмото не е някакъв трик — дали не са го прехванали, откупили, откраднали и изобщо сдобили се с него по най-престъпен начин. Но като извади от плика писмото си, като разпозна началните му думи и отчаяния му тон, изведнъж й дойде до гуша от всякакви там измами, недоверия и склонности да съзира злото дори там, където най-много й се щеше да прочете добро. И пак чу гласа на дебелия мъж, на правилно научен, но и доста позабравен френски, който й напомни за полузабравените стихчета, които наизустяваха едно време в училище. При което реши, че ако той й разправя лъжа, тя ще да е най-коварната лъжа, която е чувала през живота си.

— Вълшебникът загина, мадам — каза й, замъглявайки с дъха си стъклото на шпионката. — Дойдох от Лондон да ви помогна вместо него.

Години наред Питър Гуилъм разказваше — и сигурно ще го разправя с променлива откровеност до края на живота си — как точно се бил прибрал през въпросната вечер у дома си. И как това се случило при крайно особени обстоятелства. Първо, бил в лошо настроение, и то от началото на деня. Второ, на седмичното съвещание посланикът го скастрил публично за недопустимо лековатото му изказване по повод платежния баланс на Великобритания. Трето, съвсем младата му съпруга, с която отскоро били женени, му обявила по телефона, че е бременна. Четвърто, това се случило само секунди след като приключил с дешифрирането на дълга и изключително скучна инструкция от Цирка, в която за петнайсети път му напомняли, че му се забранява — «повтаряме, забранява» — провеждането на каквито и да било операции на френска територия без предварителното писмено разрешение от Управлението. Пето, le tout Paris — цял Париж, бил обхванат в момента от поредната вълна страх от отвличания. И за десерт — длъжността «главен парижки резидент на Цирка» отдавна се славела с това, че на нея излагали на поклонение служители, чието погребение скоро предстояло, поради което заемащият длъжността служител нямал пред себе си кой знае какви възможности, освен да ходи на безкрайни обеди с разни крайно корумпирани и ужасно досадни шефове на враждуващите помежду си френски разузнавателни служби, които повечето време се шпионираха взаимно, вместо да обръщат внимание на предполагаемите им врагове. Именно затова Гуилъм настояваше впоследствие слушателите му да имат предвид всички тези фактори, преди да го обвинят евентуално в прибързаност. Тук може би е мястото да се спомене, че Гуилъм беше спортист, полуфранцузин, и тъкмо затова постоянно подчертаващ английското в себе си; беше строен и фин, почти красавец, но — въпреки всичките му непрестанни усилия — наближаващ петдесетия си рожден ден — вододелът, отвъд който малцина полеви агенти биват оставени на служба. Освен всичко друго притежаваше и чисто ново немско порше, закупено — колкото и срам да го беше — на цена за дипломати, което всяка сутрин оставяше в паркинга на посолството въпреки категоричното неодобрение на посланика.

Та Мари-Клер Гуилъм позвъни на съпруга си точно в шест, докато Гуилъм заключваше шифровите книги. Върху бюрото му имаше два телефона, единият от които, поне на теория, беше работен и пряк. Вторият минаваше през централата на посолството. Мари-Клер го търсеше по пряката линия, за която се бяха разбрали, че може да я ползва само в спешни случаи. И му заговори на френски, който в действителност беше майчиният й език, при все че напоследък общуваха помежду си на английски, за да може тя да го усъвършенства.

— Питър — каза.

А той моментално долови напрегнатостта в гласа й.

— Какво има, Мари-Клер?

— Питър, търси те някакъв човек. И иска веднага да дойдеш.

— Кой?

— Не мога да ти кажа. Но е важно. Моля те да се прибереш веднага — повтори тя и затвори.

Обаждането й беше заварило най-старшия му подчинен, мистър Анстрътър, на прага на секретната стая, където изчакваше Гуилъм да завърти секретната брава, след което всеки един от тях щеше да заключи сейфа с личния си ключ. Но през отворената врата на кабинета видя как Гуилъм тресна слушалката и докато се усети, свещеният личен ключ — едва ли не символът на длъжността «главен резидент» — вече летеше от цели пет метра към главата му и беше цяло чудо, че Анстрътър успя да го хване: вдигна лявата си ръка и го задържа с дланта си като американски бейзболист; и сто пъти да опитва, никога няма да успее да го повтори, разправяше после на Гуилъм.

— Да не си мръднал оттук, докато не ти се обадя! — кресна Гуилъм. — Сядай на моя стол и се оправяй с телефоните. Чу ли?

Докато Анстрътър отвори уста да потвърди, че го е чул, Гуилъм си беше пробил път между разни машинописки, служители от охраната на канцеларията и неколцина многообещаващи младши служители, тръгнали на вечерната си обиколка на коктейлбаровете, и беше стигнал до средата на абсурдно елегантното вито стълбище на посолството. Само секунди по-късно вече седеше зад волана на поршето и форсираше двигателя като състезател, какъвто винаги си беше мечтал да стане. Живееше в Ньой и в нормални дни спортното каране в часа пик всъщност му доставяше известно удоволствие, понеже, както обичаше да казва, поне два пъти в денонощието му напомняше, че независимо от влудяващото еднообразие в посолството животът все пак си оставаше пълен с опасности, превратности и веселия. Да не говорим, че той по принцип засичаше за колко време взема маршрута. Ако минеше по авеню Шарл дьо Гол и имаше късмет със светофарите, във вечерното движение можеше и за двайсет и пет минути да го измине. Късно през нощта или рано сутрин, когато улиците бяха по-празни и сиди плейърът беше надут до дупка, беше стигал до петнайсет минути. Но в пиковия трафик трийсет и пет минути представляваха прилично постижение, а нормалното беше да го вземе за четирийсет. През въпросната вечер обаче, пришпорен от видението как някакви откачени нихилисти са запънали пистолет в челото на Мари-Клер, измина маршрута точно за осемнайсет. Получените впоследствие от посланика полицейски сводки споменаваха, че на три пъти е минал на червено, като по финалната права се е движел със сто и четирийсет километра в час; това бяха обаче по-скоро субективни преценки, тъй като нито един патрул така и не беше се решил да го последва. Самият Гуилъм нямаше почти никакви спомени от пътуването, освен дето се беше разминал на косъм с превозващ мебели камион и само провидението го беше спасило да не помете оня луд колоездач, който изведнъж си науми да свие наляво, когато Гуилъм беше само на сто и петдесет метра зад него.

Апартаментът му беше на третия етаж на сградата. Наби спирачките малко преди портала, угаси двигателя и мина по инерция последните няколко метра, преди да спре на улицата, откъдето хукна към главния вход толкова тихо, колкото му позволяваше благоприличието. Изпита само за миг облекчение, че въпреки очакванията си не завари паркирана в непосредствена близост колата на нападателите, евентуално с шофьор зад волана. Забеляза обаче, че лампата в спалнята им е запалена, при което си представи как Мари-Клер с парцал в устата е привързана към леглото, а нашествениците са насядали около нея и го чакат и той да се прибере. Ако приемеше, че именно той им трябва, нямаше никакво намерение да ги разочарова. Вярно е, че беше невъоръжен, но не по своя вина. Кадровиците на Цирка изпитваха свещен страх от оръжията, а незаконно притежавания револвер държеше в нощното си шкафче, където те сто на сто вече са го намерили. Изкачи се безшумно до третия етаж, свали сакото и го пусна на пода до входната врата. Ключът вече беше в дланта му, той вложи всичките си умения да го пъхне тихичко в ключалката, след което натисна звънеца и през процепа за писма извика «Facteur» — «поща», а след това и «Exprés» — «препоръчана». С ръка на ключа изчака да чуе приближаващите се стъпки и веднага усети, че не принадлежат на Мари-Клер. Бяха бавни, направо тромави и както успя да определи Гуилъм по слух — прекалено самоуверени. А на всичко отгоре се приближаваха откъм спалнята. Последвалите от негова страна действия се случиха едновременно. Много добре знаеше, че за да отвори човек вратата отвътре, следва да изпълни две последователни движения: първо, да снеме веригата, после да завърти ръкохватката на секретната брава. Гуилъм изчака в полуприклекнало положение махането на веригата, след което приложи единствения елемент на изненада, с който разполагаше: завъртя своя ключ и с цялата си тежест блъсна вратата. В същия миг видя с безкрайно удоволствие как някакъв закръглен мъж полетя с все сила към огледалото в коридора и така се тресна в него, че го откачи от куките му, при което Гуилъм сграби ръката му и му приложи жестока мъртва хватка — установявайки едновременно с това, че гледа пред себе си изумената и безпомощна физиономия на своя стар другар и наставник Джордж Смайли.

След време Гуилъм описваше доста мъгляво останалата част от срещата им, понеже, разбира се, нямал никаква представа, че ще го чака именно Смайли, а последният — вероятно от предпазливост да не би в апартамента да има подслушвателна техника — не пожела да го осветли кой знае колко, докато бяха вътре. Мари-Клер в действителност беше в спалнята, но не беше нито вързана, нито с парцал в устата; напротив, по лично нейно настояване на леглото се беше проснала Остракова, все още в старата си черна рокля, а Мари-Клер се чудеше как по-добре да я обгрижва: с желираните пилешки гърди, ментовия чай и всички останали лечебни запаси, които държеше под ръка за онзи — все още предстоящ, уви — прекрасен ден, в който Гуилъм щеше да се тръшне болен в обятията й. Гуилъм от пръв поглед забеляза, че Остракова (чието име той все още не знаеше) май е била бита. Около очите и устните й имаше едри сивеещи петна, а пръстите й бяха изпорязани, докато се е защитавала. А щом Гуилъм успя да се запознае, макар и съвсем за кратко, с трогателната сцена — как притеснената млада булка се грижи за пребитата женица — Смайли го отведе в собствената му всекидневна, където с целия си авторитет на бивш шеф на Гуилъм — какъвто всъщност се и явяваше — му изложи накратко своите изисквания. И едва сега Гуилъм осъзна, че доскорошното му бързане е било напълно оправдано. Остракова — която Смайли засега наричаше единствено «нашата гостенка» — трябвало още същата вечер да напусне Париж. На конспиративната квартира на резидентурата в Орлеан — която Смайли наричаше «нашата вила в провинцията» — не можело да се разчита; гостенката имала нужда от по-сигурно място, където да полагат грижи за нея. Гуилъм се сети, че в Арас живее с жена си бивш техен агент и че двамата на няколко пъти в миналото били приютявали някоя и друга прелетна птица от Цирка. Договориха се той да им звънне, но не от апартамента: Смайли го изпрати да намери телефонна кабина. Времето, през което Гуилъм уреждаше нещата, бе достатъчно за Смайли да състави кратка грама върху отвратителните листа за писма с пасящи зайчета на Мари-Клер, която връчи на Гуилъм с нареждане да я изпрати незабавно в Цирка с гриф «Лично до Сол Ендърби, да се разшифрова лично от получателя». Текстът, който Смайли настоя да бъде прочетен и от Гуилъм (но не на глас), канеше най-учтиво Ендърби на среща «При Бен» след четирийсет и осем часа, «предвид втория смъртен случай, за който несъмнено вече са ви уведомили». Гуилъм изобщо нямаше понятие къде е това «При Бен».

— И още нещо, Питър.

— Казвай, Джордж — отвърна все още замаяният Гуилъм.

— Предполагам, че съществува нещо като официален указател на акредитираните тук дипломати. Случайно да ти е под ръка тук, у дома ти?

На Гуилъм му беше под ръка. Указателят се явяваше нещо като втора библия за Мари-Клер, която не умееше да помни имена, поради което го държеше разтворен до телефона в спалнята и отбелязваше в него всяка покана от чуждо посолство да се срещнат да пият по едно, да вечерят заедно или — най-омразния й вариант — да почетат нечий национален празник. Гуилъм го донесе и в следващата секунда надничаше над рамото на Смайли. «Киров — прочете, естествено, пак наум, докато следеше движението на показалеца на Смайли. — Киров, Олег, втори секретар (търговски представител), неженен.» Последвано от адрес в гетото на съветското посолство в парижкия Седми район.

— Познаваш ли го? — попита Смайли.

Гуилъм завъртя глава.

— Поинтересувахме се от него преди няколко години. Но срещу името му пише «Да не се закача».

— Откога е този списък? — поинтересува се Смайли. Отговорът беше отпечатан върху корицата: декември предходната година.

— Ами като се върнеш в офиса… — подхвана Смайли.

— Обезателно ще разгледам досието му — обеща Гуилъм.

— И се погрижи и за това тук — нареди му строго Смайли и му връчи найлонова торбичка, съдържаща, както впоследствие установи Гуилъм, няколко микрокасети и дебел кафяв плик.

— По първия дипломатически куриер утре, ако обичаш — добави Смайли. — Със същата степен на засекретеност и до същия получател като на грамата.

Гуилъм остави проучващия указателя Смайли и двете усамотили се в спалнята дами и се юрна обратно към посолството; а след като освободи озадачения Анстрътър от телефонното му дежурство, му предаде торбичката заедно с нарежданията на Смайли. Напрегнатостта на Смайли му беше подействала заразително, поради което Гуилъм обилно се потеше. И друго щеше да отбележи по-късно: откакто познаваше Джордж — а то беше доста от отдавна, — за пръв път го виждаше толкова вглъбен, съсредоточен, загадъчен, но и ужасно забързан. Пак влезе в секретната стая, лично шифрова и изпрати грамата, едва дочака потвърждението от управлението, че са я получили, след което моментално извади сводката за придвижванията на съветските дипломати и заби нос в старите рапорти за проследявания. Не му се наложи да търси дълго онова, което му трябваше — третата поредица, изпратена и до Лондон. Киров, Олег, втори секретар (търговски представител), този път «женен, но пребиваващ без съпругата си», се беше завърнал в Москва преди две седмици. В графата «Забележки» имаше добавка от френската служба за връзки, че според осведомени съветски източници Киров бил «привикан по спешност от съветското Министерство на външните работи за преминаване на внезапно овакантена друга старша длъжност». Поради което, естествено, не останало време за обичайните прощални вечери.

В Ньой, Смайли прие донесението на Гуилъм в пълно мълчание. Видимо не се изненада, при все че му пролича известно притеснение, а когато най-сетне отвори уста да каже нещо — което стана едва след като и тримата летяха с колата по посока на Арас, — в гласа му се долови и тон на почти пълна безнадеждност.

— Да — каза, сякаш приел за даденост, че Гуилъм е напълно в течение на цялата история. — Да. Очакваше се той точно така да постъпи, нали? Да отзове Киров, под предлог, че го преназначава на по-висока длъжност, за да е сигурен, че той няма да устои на изкушението и наистина ще се върне.

Впоследствие, несъмнено осъзнал сума ти неща със задна дата, Гуилъм разправяше: «Не бях чувал Джордж да говори по този начин от нощта, през която дезавуира Бил Хейдън и като къртица на Карла, и като любовник на Ан».

Остракова също щеше да остане без почти никакви съществени спомени от въпросната нощ: нито от пътуването с колата, в която тя все пак успя да поспи, нито от спокойния, но все пак упорит разпит, на който дебеланкото я подложи, след като тя се пробуди късно на следващата сутрин. Нищо чудно да беше загубила временно способността си да се впечатлява, а съответно — и да помни. Отговаряше на въпросите му, изпитваше благодарност към него и му повтаряше — без всякаква оживеност и без да «разкрасява» — сведенията, които вече беше съобщила и на Вълшебника, макар да остана с впечатлението, че ловенето отговори бяха предварително известни на Смайли.

— Вълшебникът — позволи си само да спомене веднъж. — Мъртъв. О, боже мой.

Попита и какво прави генералът, но почти не обърна внимание на неангажиращия отговор, който й даде Смайли. Мисълта й не можеше да се откъсне от това, че беше изгубила Остраков, последван от Гликман, а накрая — и от Вълшебника, чието име тя дори не знаеше. Усети и любезността, с която я приеха новите й домакини, но и тя изобщо не я впечатли. Навън валеше и погледът й не стигаше до далечните поля.

Независимо от всичко след някоя и друга седмица Остракова успя да си позволи да изпадне в идиличен зимен сън. Суровата зима настъпи рано и тя се отпусна в прегръдките на снега; в началото правеше кратки разходки, които постепенно ставаха все по-дълги, лягаше си рано, почти не разговаряше, ами оставяше тялото си, а покрай него и духа й да се свестяват. Отпърво в ума й цареше оправдана бъркотия, та по някое време се усети, че мисли за дъщеря си с онези понятия, които й беше внушил рижавият непознат: необуздана дисидентка и неподдаваща се на превъзпитание бунтарка. Постепенно обаче започна да схваща логиката на нещата. Някъде — убеждаваше се сама — съществува истинската Александра, която живее такава, каквато е била и преди. Или която, както преди, с нищо не се занимава. Но, така или иначе, лъжите на рижавия се отнасяха за някакво съвсем друго същество — каквото те са измислили в контекста на техните си нужди. Дотолкова, че дори успя да намери утеха в предположението, че ако изобщо е все още жива, дъщеря й със сигурност дори и не подозира за машинациите им.

Нищо чудно сполетелите я болки — и в душата, и в тялото — да й бяха донесли онова, за което молитвите и тревогите през всичките тези години се бяха оказали безсилни: да прогонят угризенията й по отношение на Александра. Позволяваше си, когато й дойдеше, да скърби по Гликман; съзнаваше, че е съвсем сама на този свят, но на фона на зимния пейзаж преживяната самота не й се струваше чак толкова страшна. Пенсиониран генерал-майор й предложи брак, но тя му отказа. Едва по-късно научи, че той предлагал ръката си наляво и надясно. Питър Гуилъм я посещаваше най-малко веднъж в седмицата и понякога прекарваха час-два в разходки. Разговаряше с нея на безупречен френски най-вече за озеленяване — тема, по която притежаваше необятни познания. С това се ограничаваше животът на Остракова дотолкова, доколкото има връзка със сегашното повествование. И протичаше в пълно неведение за събитията, които първото й писмо до генерала беше предизвикало.