Екипът на Смайли

7

В района на гара «Падингтън» има редици долепени една за друга викториански къщи — отвън лъскаво бели, като презокеански лайнери, но отвътре по-мрачни и от гробници. В съботното утро «Уестбърн Теръс» не отстъпваше на останалите по блясък, но служебният пасаж към дома на Владимир беше запречен в единия край с купчина гниещи матраци, а в другия — от строшена дръжка от метла, наподобяваща гранична бариера.

— Благодаря. Тук ме оставете — каза учтиво Смайли и плати на таксиметровия шофьор пред матраците.

Идеше право от «Хампстед» и коленете го мъчеха. Таксиджията, грък, му наду главата по пътя с цяла лекция по кипърския въпрос, а Смайли от учтивост се беше преместил на монтираното на гърба на шофьорската седалка сгъваемо столче, че да го чува над воя на двигателя. «Подобри грижи трябваше да полагаме за теб, Владимир», рече си при вида на боклуците по тротоара и захабеното пране по балконите. Циркът трябваше да отдаде заслуженото на своя човек, докато още стоеше по вертикала.

Става дума за Сънчо, казал Владимир. Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си.

Вървеше бавно, съзнавайки, че ранното утро е по-подходящо за излизане от сграда, отколкото за влизане. На автобусната спирка се беше заформила малка опашка. Някакъв млекар минаваше от вход на вход, а така също и някакво момче, което разнасяше вестници. Ескадрила преместили се да живеят на сушата чайки претърсваше грациозно контейнерите с боклук. «След като чайките се заселиха в градовете, дали пък гълъбите няма да отидат да живеят край морето?», зачуди се Смайли. Докато прекосяваше служебния пасаж, видя как на стотина метра по-нататък някакъв човек паркира до самия бордюр мотоциклета си с официален на вид черен кош. Стойката на мотоциклетиста му напомни някак си за високия куриер, който им беше донесъл ключовете в тайната квартира: и отдалеч си личаха уверените му движения, излъчващи типичната за военните изпълнителност.

Кестени с падащи листа засенчваха входа, от двете страни, на който имаше по една колона; белязан от уличните битки котарак го изгледа с подозрение. Нужният му звънец беше най-високият от трийсетте налични, но Смайли не го натисна, а само блъсна двете крила на вратата, които се отвориха неочаквано лесно и разкриха пред погледа му познатите му мрачни коридори, боядисани с възможно най-лъскавата боя, по която да не се задържат разните му графити, и същото покрито с балатум стълбище, чието скърцане напомняше на болнична носилка на колела. Нищо не беше забравил. Но и всичко си беше както преди, а сега щеше да си остане така завинаги. Ключ за осветление липсваше и колкото по-нагоре се качваше, толкова по-тъмно ставаше. «Защо убийците на Владимир просто не са му откраднали ключовете? — питаше се Смайли, усещайки ги върху бедрото си през хастара на джоба. — Възможно е да не са им трябвали. Може би вече са притежавали свой комплект.» Стигна до поредната площадка и се промуши покрай скъпа на вид бебешка количка. Чу кучи вой, сутрешните новини на немски и водата от казанчето на етажната тоалетна. Чу дете, което пищеше на майка си, после шамарът и крясъците на бащата. Предайте на Макс, че става дума за Сънчо. Миришеше на къри, готвено с евтина лой, и на дезинфекционен разтвор. И изобщо на прекалено много народ с недостатъчно пари, натикан в недостатъчно пространство. И това си го спомняше. Нищо не се беше променило.

«Нямаше да го сполети тази съдба, ако се бяхме отнасяли по-добре с него — разсъждаваше Смайли. — Зарежеш ли някого, никак не е трудно да го убият», заключи, без да подозира, че е на едно и също мнение с Остракова. Още помнеше деня, в който той, Смайли пастирът, заедно с Тоби Естерхази пощальона, го доведоха тук. Отидоха с кола до «Хийтроу» да го посрещнат. На волана беше спецът Тоби — боядисан във всички океани, както сам разправяше за себе си. Тоби буквално летеше по шосето, но дори и така насмалко да закъснеят. Самолетът беше вече кацнал. Втурнаха се към преградата за посрещачите и моментално го съзряха: среброкос и величествен, извисил се и замръзнал в стойка «мирно» насред временния коридор от залата за пристигащите, заобиколен и от двете му страни със селяния. Спомни си как тържествено се бяха прегърнали — «Ти ли си, Макс, стари мой приятелю?» «Аз съм, Владимир, пак ни събраха». Сети се как се наложи Тоби да ги прокара през широките задни коридори на паспортно имиграционната служба, понеже вбесената френска полиция беше конфискувала документите на стареца, преди да го натири. И как после тримата обядваха заедно в «Скотс», как от вълнение старецът почти не успяваше да отпие от чашата си, а описваше възторжено светлото бъдеще, което и тримата знаеха, че не го очаква: «Пак ще бъде като в Москва, Макс. Нищо чудно да успеем дори да зърнем Сънчо». На следващия ден тръгнаха да оглеждат квартири, «просто за да добиете най-обща представа, генерале», както се изрази Тоби Естерхази. А истината беше, че наближаваше Коледа и бяха изчерпали годишния квартирен лимит. Смайли се примоли първо на финансовия отдел на Цирка. После взе да увещава Лейкон и Министерството на финансите да отпуснат малко допълнителни средства, но и това не успя. «Действителността ще го поотрезви, Джордж — приключи въпроса Лейкон. — От теб се иска да го придумаш. Нали за това те прикрепихме към него.» Така че първият им допир с действителността се оказа стая в апартамента на някаква проститутка в Кенсингтън, а вторият — квартира над маневреното жп депо близо до гарата «Ватерло». Чак на третото посещение се озоваха в «Уестбърн Теръс». Докато Тоби ги водеше нагоре по същото това скърцащо стълбище, старецът изведнъж спря, отметна назад едрата си петниста глава и театрално сбърчи нос: «Огладнея ли, достатъчно ще е да изляза в коридора и да подуша въздуха, за да изчезне моментално гладът! — обяви на своя си развален френски акцент. — Така ще мога и по цяла седмица да изкарвам, без да ям!»

Изглежда и самият Владимир вече се досещаше, че целта им е да го пратят окончателно в глуха линия.

Смайли се завърна в настоящето. В хода на самотното си изкачване отчете, че следващата площадка е музикална. През една от вратите дънеше надута докрай рок музика, а от съседната — Сибелиус и миризмата на бекон. Надникна през стълбищното прозорче и забеляза между кестените да се размотават двамина, които ги нямаше при пристигането му. «Типичен пример на екипна работа», рече си. Наблюдатели отвън, докато останалите от екипа действат вътре. Друг въпрос е кой го е изпратил екипа. Москва? Старшият инспектор от следствената? Или Сол Ендърби? По-нататък по улицата високият мотоциклетист се беше сдобил с таблоиден вестник и го четеше, яхнал машината.

Встрани от Смайли се отвори врата, през която надникна старица по пеньоар, прегърнала положилата върху рамото й лапите си котка. Махмурлийският й дъх го удари в ноздрите още преди да си беше отворила устата.

— Ти, миличък, да не си крадец?

— Боя се, че не съм — засмя се Смайли. — Най-обикновен посетител съм.

— Ама аз си викам да попитам все пак, нали?

— Нищо лошо няма — отвърна най-учтиво Смайли.

Последният ред стъпала беше стръмен и особено тесен, но пък беше естествено осветен през наклонена капандура с армирано стъкло. На най-горната площадка имаше две врати — и двете затворени, и двете с негостоприемен вид. На едната висеше написано на машина картонче: «М-р МИЛЪР — ПРЕВОДИ». А Смайли се сети как Владимир се беше запънал за това ново име точно по времето, когато трябваше да стане лондончанин и да не вири много глава. «Милър» не представляваше проблем. Напротив, на стареца му се видя дори величествено. «Милър, c'est bien — рече одобрително. — Милър ми харесва, Макс.» Но онова «мистър» пред името за нищо не ставало. Държеше вместо това да пишело «генерал», после каза, че и на «полковник» щял да кандиса. Смайли обаче, в ролята си на пастир, отказа да отстъпи по този въпрос: «мистър» било далеч по-безопасно от някакво непризнато от никого звание в нетукашна армия.

Потропа силно, убеден, че тихото почукване прави по-силно впечатление от шумното. Отвърна му само ехото. Никакви стъпки, никакво внезапно замръзване на звук. Вдигна с пръст капака на процепа за пощата и викна през него «Владимир», все едно беше му дошъл на гости стар приятел. Накрая пробва единия от секретните ключове от връзката, но той отказа да влезе докрай; опита с втори и този път успя да отключи. Влезе и затвори вратата след себе си в очакване някой да стовари нещо върху тила му, но в същото време предпочиташе спукан череп пред отнесено от куршум лице. Усети, че му се вие свят, и осъзна, че е спрял да диша. Същата бяла боя, отбеляза си наум; и абсолютно същата затворническа празнота. Същата необичайна тишина, като в телефонна кабина; и същата миризма на обществено място.

Точно тук бяхме застанали тримата и през онзи следобед, спомняше си Смайли. Ние двамата с Тоби, като някакви пристанищни влекачи, побутващи стария боен крайцер помежду ни. Според описанията на агенцията за недвижими имоти това се водеше за «мансарден апартамент».

«Отчайваща работа — обяви тогава никога не притесняващият се да се обади пръв Тоби Естерхази на своя френски с унгарски акцент, след което се извърна да отвори вратата, че да си вървят. — Отвратително място. Ама и аз съм един идиот: трябваше предварително да дойда да огледам — добави Тоби, понеже Владимир изобщо не помръдна. — Моля ви да приемете извиненията ми, генерале. Та това, което ви предлагаме тук, си е направо обидно.»

И Смайли се беше включил със свои обещания. Това ще е само временно, Влади; ще уредим нещо много по-добро. Просто трябва да постоянстваме.

Старецът обаче беше вперил поглед през прозореца — там, където в момента гледаше и Смайли — към избуялата отвъд парапета неописуема гора от комини, фронтони и керемидени покриви. И изведнъж бе тупнал облечената си в ръкавица лапа върху рамото на Смайли.

«С тези пари по-добре стреляйте свинете в Москва, Макс», препоръча му Владимир. След което, със стичащи се по бузите сълзи и същата решителна усмивка остана загледан в комините на Москва и в избледняващата своя мечта някой ден отново да заживее под небето на Русия.

«On reste ici» — обяви той окончателното си решение да остане, сякаш очертал върху картата последния си отбранителен рубеж.

Миниатюрно диванче опираше до едната от стените, а на перваза на прозореца стоеше котлон. По миризмата на маджун Смайли предположи, че старецът сам си е варосвал стените на жилището, да прикрие петната от влагата и да запълни цепките. Върху масата, която е ползвал да пише и да се храни, стоеше старовремска пишеща машина «Ремингтон» и чифт опърпани от употреба речници. «Превеждал е — заключи Смайли. — Да поизкарва някое и друго пени в добавка към мизерната издръжка, която получаваше от нас.» Изтегли назад лакти, сякаш имаше проблеми с гръбнака, изпъна се величаво в целия си дребен ръст и подхвана обичайния погребален ритуал, полагащ се на всеки отишъл си шпионин. Върху чамовото нощно шкафче лежеше Библия на естонски. Опипа я внимателно дали някъде в нея няма изрязани кухини, после я тръсна разтворена, че да изпадат всякакви пъхнати между страниците бележчици и снимки. Издърпа чекмеджето на нощното шкафче и откри в него флакон с таблетки за възстановяване на сексуалната мощ и хромирана планка с монтирани на нея лентички на три червеноармейски медала за храброст. «С прикритието — дотук», рече си Смайли, а после взе да се чуди как, по дяволите, се е оправял Владимир с многобройните му възлюбени на това тясно диванче. Над възглавницата му в единия край висеше литография с образа на Мартин Лутер, а редом с нея — цветна картина, озаглавена «Червените покриви на Стария Талин», която Владимир беше откъснал отнякъде и я беше залепил върху лист от картон. Друга картина изобразяваше «Устието на река Казари», а трета — «Вятърни мелници и разрушен замък». И трите ги провери откъм гърба. Оттам окото му се спря върху нощната лампа. Щракна ключа и понеже не светна, развинти крушката и бръкна с пръст в дървената основа, но нищо не откри. «Просто е изгоряла», заключи. Долетял отвън неочакван писък го накара да се прилепи към стената и чак като си пое дъх, си даде сметка, че е чул някоя от погражданилите се чайки, цяла колония, от които се беше заселила покрай комините. Надникна отново над парапета да огледа улицата. Двамата размотаващи се ги нямаше. «Вече се качват по стълбите — реши. — Край на аванса, който имах. И изобщо не са полицаи, а убийци.» Около мотоциклета с черния кош не се виждаше човек. Затвори прозореца, чудейки се дали има отделна Валхала за падналите в битката шпиони, където щяха да се срещнат двамата с Владимир и да оправят нещата; като в същото време отчете пред себе си, че се е радвал на дългогодишен живот и че моментът да стигне до края му е съвсем подходящ. Макар да не повярва дори за секунда на онова, което си мислеше.

В чекмеджето на масата имаше тесте обикновена хартия, телбод, молив с дъвкан връх, няколко ластика и получена наскоро, но неплатена тримесечна телефонна сметка за сумата седемдесет и осем лири, която му се стори необичайно голяма предвид скромния начин, по който беше живял Владимир. Пъхна сметката в джоба си за по-нататъшно проучване и продължи търсенето, колкото и ясно да му беше, че действа съвсем повърхностно: при едно истинско претърсване на трима души щяха да са им нужни няколко дни, преди да заключат, че нищо повече няма за намиране. Ако приемеше, че търси нещо конкретно, можеше да се надява да намери бележниче с адреси или дневник, или поне нещо от този род, пък било то само драсната на листче бележка, да речем. Отдавна му беше станало ясно, че остаряващите шпиони — дори и най-добрите в занаята — приличат в много отношения на застаряващите влюбени: с напредването на възрастта започват да мамят на дребно, само и само да си докажат пред себе си, че не са почнали да губят някогашните си способности. Преструват се, че помнят всичко, а тайничко са се вкопчили в своята вирилност, тайно си записват всякакви работи, понякога със свой лично изобретен код, без да си дават сметка, че всеки наясно с играта им би го разбил, ако не за минути, то поне за броени часове. И няма нищо, което да е толкова свято, че да не намери място в тези им записки: и начините за предаване на сведения; и часовете и места за свръзка, работни имена, телефонни номера, та дори и комбинациите на сейфове, записани под формата на единни застрахователни номера и рождени дати. През кариерата си Смайли беше ставал свидетел как цели мрежи от агенти биваха заплашени от провал именно понеже някой агент беше престанал да се доверява на паметта си. Не му се щеше да повярва, че тъкмо Владимир би постъпил по същия начин, но това ни най-малко не изключваше подобна вероятност.

Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си…

Стоеше в онази част на помещението, която старецът беше ползвал за кухня: с котлона на перваза, с миниатюрното шкафче за продукти с дупки за проветрение. «Мъж, който сам си готви, е получовек — мина му през ум на Смайли, докато оглеждаше най-горните две колички, откъдето измъкна тенджера и тиган и заопипва около лютивия и сладкия червен пипер. — Във всяка друга част от дома — дори в леглото — можеш да се откъснеш от света, да си четеш книгите и да се заблуждаваш, че от самотата по-хубаво няма. Но влезеш ли в кухнята, признаците на непълноценността ти ще ти извадят очите. Половин тухличка ръжен хляб. Половин салам «кучешка радост.» Половин глава лук. Половин бутилка мляко. Половин лимон. Половин пакетче черен чай. Половин живот.» Заотваря де що можеше да отвори; дори бръкна с пръст в червения пипер. Напипа почнала да се отлепва фаянсова плочка и я доотлепи, та чак отвинти и дървената дръжка на тигана. Посегна да отвори и гардеробчето с дрехи, но внезапно замръзна, сякаш се ослушваше, а всъщност го бе възпряло нещо, което беше видял, а не чул.

Върху шкафчето за храна лежеше стек цигари «Голоаз Капорал» — предпочитаната от Владимир марка при липсата на руски папироси. С филтър, направи му впечатление, докато четеше надписите: «Duty Free», «Filtre», «Exportation» и «Made in France». В целофанена опаковка. Взе го да го разгледа. От десетте пакета липсваше един. Трите фаса в пепелника бяха от същата марка. Дори във въздуха успя да надуши — сега, когато знаеше какво търси — през миризмите на храни и маджун едва доловимия аромат на френски цигари.

«А в джобовете му нямаше цигари», спомни си Смайли.

Въртейки бавно синия стек в двете си ръце, Смайли се напъваше да разбере смисъла на вижданото. Инстинктът — или по-точно казано, някакво усещане, което тепърва напираше да излезе на повърхността — му говореше с нарастваща сила, че нещо около тези цигари не е нормално. Не че видът им е различен. И не че в пакетите са напъхани микрофилми, мощни експлозиви, куршуми с изместен център на тежестта или друга подобна баналност.

Не. Не е нормално самото им присъствие, и то тук, а не някъде другаде.

Съвсем нов стек, не е имал време да се напраши. Един липсващ пакет. Три изпушени фаса.

«А в джобовете му нямаше цигари.»

Започна да пипа по-чевръсто, подгонен от желанието да си тръгне колкото се може по-скоро. На прекалено висок етаж беше квартирата. И беше прекомерно празна, но в същото време и препълнена. Все по-силно ставаше усещането му, че нещо не е като света. Защо не са му взели ключовете? Отвори гардероба. Дрехи и листа хартия в не особено големи количества. Хартията се състоеше най-вече от циклостилни брошури на руски, английски и на някакъв, според Смайли, прибалтийски език. Една от папките съдържаше кореспонденция от някогашната парижка главна квартира на Групата, а така също и плакати с надписи «ПОМНИ ЛАТВИЯ», «ПОМНИ ЕСТОНИЯ» и «ПОМНИ ЛИТВА», най-вероятно предназначени за носене по време на улични демонстрации. От кутията с жълти училищни тебешири липсваха два. А скъпоценното му спортно сако с колан лежеше паднало на пода. Сигурно Владимир е бързал да затвори вратата на гардероба.

«Но Владимир беше толкова суетен — замисли се Смайли. — И толкова по военному опрятен. Той да зареже сакото си на пода пред гардероба? Дали пък нечия друга, по-небрежна ръка, не е пропуснала да го върне на закачалката?»

Смайли вдигна сакото, претърси джобовете му, после го окачи в гардероба и затръшна вратата да види дали сакото ще се откачи.

Откачи се.

«Не са му взели ключовете. И квартирата не са претърсвали. Но са почнали да обискират Владимир, докато някой ги е прекъснал, според мнението на старшия инспектор на следствената полиция.»

Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си.

Върна се в района на «кухнята», застана пред шкафчето с храна и отново се взря внимателно в синия стек цигари отгоре му. После надникна и в кошчето за хартии. И в пепелника — да запомни как изглеждат. Погледна и в кофата за отпадъци, да не би случайно липсващият пакет от цигари да е бил смачкан и хвърлен там. Незнайно защо, констатира със задоволство и тамошната му липса.

Време е да си върви.

Но не си тръгна — поне не веднага. Прекара още четвърт час, наострил слух да не го смути някой, в търсене и ровене, вдигане и връщане на място на всякакви вещи, не отказал се да открие откованата дъска от дюшемето или любимия тайник зад лавиците. С тази разлика, че този път желаеше нищо да не намери. Сегашната му цел бе по-скоро да потвърди определена липса. Затова чак след като се убеди, доколкото му позволяваха обстоятелствата, във въпросната липса, Смайли си позволи да се измъкне безшумно на стълбищната площадка и да заключи вратата подире си. Още на следващата по-долна площадка срещна излизащия от съседен коридор временен раздавач със служебна пощенска лента на ръкава. Смайли го докосна по лакътя и плахо предложи:

— Ако има нещо за апартамент 6Б, да взема да ви спестя качването.

Пощальонът разрови чантата си и извади жълто-кафяв плик. С клеймо от 15-и парижки район отпреди пет дни. Смайли го пъхна в джоба. На по-долната площадка беше забелязал противопожарна врата, която се отваряше само отвътре с помощта на хоризонтален лост. Натисна я, тя се отвори, той слезе по стръмното бетонно аварийно стълбище, след което пресече вътрешния двор и излезе на безлюдна уличка, продължавайки да търси обяснение за въпросната липса. «И защо не са претърсили квартирата му?», не преставаше да се пита. «Като всяка могъща бюрокрация и московският Център си има строго установени процедури. Решават, да речем, да убият някого. И разполагат постове пред дома му, статични наблюдатели по пътя му, назначават групата за убийството и си свършват работата. Класика в жанра. Но защо не са претърсили и квартирата му? Та нали Владимир, ерген, живее в кооперация, в която непрекъснато се мотаят всякакви външни лица? Колко му е било постовете да се качат горе в мига, в който той е излязъл? Защото са били уверени, че той го носи у себе си, заключи Смайли. Ами преджобването, което според старшия инспектор съвсем били претупали? Защо да не допуснем, не че някой ги е обезпокоил, а че просто са намерили онова, което им е трябвало?»

Спря такси и даде адреса на водача:

— Байуотър стрийт в Челси, ако обичате, пряка е на Кингс Роуд.

«Най-добре е да си отида у дома, мина му през ум. Да се излегна във ваната и да премисля всичко на нова сметка. Да се избръсна. Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си.»

Внезапно се наведе напред, почука по стъклената преграда между него и шофьора и му даде нов адрес. Таксиджията тръгна да прави обратен завой, а високият мотоциклетист наби спирачките, да не се надъни отзад в таксито, после слезе и тържествено избута огромната черна машина с коша в насрещното платно. «Прислуга — определи го мислено Смайли. — Лакей с количката за сервиране.» Изпълнявайки ролята на почетен кортеж, с изправен гръб и широко разперени лакти мотоциклетистът го последва през крайните квартали на Камдън, а оттам и нагоре по хълма, спазвайки изискваната от устава дистанция. А когато таксито спря и Смайли се приведе напред да плати сумата, тъмната му фигура ги подмина с парадна стойка, с вдигнат за поздрав, облечен в ръкавица, юмрук.