Екипът на Смайли

2

Второто от двете събития, които накараха Джордж Смайли да се завърне на работа, се случи само няколко седмици след първото, през ранната есен на същата година; но не в Париж, а в някога древния, свободен и ханзейски град Хамбург, в наше време почти смазан до смърт от грохота на собственото си благосъстояние; но това в ни най-малка степен не отменя истината, че никъде по света лятото не гасне тъй красиво, както по окъпаните в златисти и портокалови багри брегове на реката Алстер, която никой досега не е успял нито да пресуши, нито да запълни с бетон. Излишно е обаче да споменаваме, че Джордж Смайли така и не беше успял да зърне дори за миг пищното есенно великолепие. През въпросния ден Смайли се трудеше всеотдайно, с всичката му налична убеденост, на обичайното си място в «Лондонската библиотека» на Сейнт Джеймс Скуеър и за изглед разполагаше само с двете вретеновидни дървета, които се виждаха през вертикално отварящия се прозорец на читалнята. Ако имаше повод да направи връзката — а това така и не му се наложи, — единственото общо нещо с Хамбург, на което можеше да се позове, беше благословеното от музите поприще на немската поезия от епохата на барока, тъй като в момента Смайли сътворяваше монография, посветена на Опиц, и най-искрено се мъчеше да отсее истинските чувства от тогавашните общоприети литературни похвати.

В Хамбург оставаха секунди до единайсет часа̀ предобед, а по пътечката към пристана нападалите листа пъстрееха под игривите слънчеви лъчи. През разстлалата се над неподвижните води на езерото Аусеналстер мараня църковните кули на източния му бряг като да бяха цапнати със зелена четка върху влажния хоризонт. Червеникави катерички щъкаха по брега и събираха зимнина. Те обаче не попадаха нито в зрението, нито в мисълта на застаналия на пристана по анцуг и маратонки грацилен младеж с леко анархистичен вид. Зачервените му очи бяха приковани напрегнато в приближаващото се параходче, а по хлътналите му бузи се чернееше двудневна четина. Под лявата си мишница стискаше хамбургски вестник, но на печения наблюдател от рода на Джордж Смайли веднага щеше да направи впечатление, че беше вчерашният му брой, а не днешният. В дясната си ръка стискаше пазарска кошница, каквато би отивала много повече на трътлестата мадам Остракова, отколкото на такъв строен спортист с позанемарена външност, който като че всеки миг се канеше да рипне в езерото. От кошницата надничаха портокали, върху които лежеше жълт плик «Кодак» за проявени снимки с надписи на английски. По пристана нямаше друг жив човек, та самотата на младежа съвсем биеше на очи на фона на маранята. Компания му правеха само разписанието на параходчето и друга, още по-древна табела, останала, изглежда, отпреди войната, която го инструктираше как се спасява удавник; а в главата му се въртяха единствено получените от генерала нареждания, които той си повтаряше непрекъснато наум, сякаш бяха молитва.

Параходчето се прилепи плавно към кея и младежът скочи на палубата като дете, играещо на «Стой, млък» — няколко вихрени крачки, след които замръзна на място в очакване музиката пак да засвири. Откакто се беше срещнал с генерала преди четирийсет и осем часа, денонощно си беше представял точно този миг. Шофирайки, не откъсваше поглед от пътя и на фона на мимолетно изникващите образи на жена му и дъщеричката им изчисляваше колко много гафове можеха да му се случат. Беше си неудачник по рождение. През малкото почивки за кафе, които си позволяваше, пренареждаше за кой ли път портокалите, после нагласяваше плика отгоре им: така, напряко — не, този ъгъл май ще е по-подходящ, по-лесно ще е да го вземат. На влизане в града се беше спрял да развали едра банкнота, та да има точните дребни за билета. Не биваше в никакъв случай кондукторът да го забави или да го заприказва. За изпълнението на задачата разполагаше с минимално време! Стигнал беше до извода, че не бива да се издава, че знае немски. Щеше да си мърмори под носа, да се усмихва, да мълчи, да се извинява, но дума не трябваше да обелва. В краен случай щеше да избъбри нещо, останало му от естонския — някой израз от Библията, запомнен през лутеранското детство, преди баща му да го назори да учи руския. Но ето че сега, в последния момент младежът изведнъж напипа слабо място в плановете си. Ами ако някой пътник се намеси да му помогне? В многоезичен град като Хамбург, само на километри от Източния блок, сигурно бъка от полиглота! Най-добре ще е да си трае, да не издава звук.

И май трябваше да се обръсне, за да не бие толкова на очи.

Не погледна никого при влизането си в салона за пътниците. Забил беше поглед в пода; никакъв зрителен контакт с друг пътник, заповядал му беше генералът. Кондукторът си бъбреше с някаква старица и изобщо не му обърна внимание. Пътуващите бяха към трийсетина на брой, всички в зелени палта и зелени филцови шапки, и остана с усещането, че го гледат с неодобрение. Ето че дойде и неговият ред. Протегна влажна длан. Една марка, една монета от петдесет пфенига, няколко малки медни десетачета. Кондукторът взе парите му, без нищо да каже. Младежът мина опипом между седалките към задния изход от салона, извеждащ на кърмата. Кеят се отдалечаваше. «Подозират, че съм терорист — мина му през ум. По ръцете му имаше машинно масло. Що не се сети да ги умие? — Сигурно и по лицето съм се омазал.» Пълна безизразност, заръчал му беше генералът. Бъди абсолютно безличен. Не се усмихвай и не се мръщи. Дръж се нормално. Взря се в часовника си с надеждата да забави хода на стрелките. Предварително беше навил левия си ръкав, та часовникът да се вижда. Макар и да не беше висок, младежът се приведе, когато се озова неочаквано на задната палуба — открита, само със сенник отгоре. Сега вече му оставаха само някакви секунди. Не дни, не километри; не часове. Секунди. Стрелката на секундарника прескочи шестицата. При следващото й стигане до шестицата тръгваш. Почти не усещаше слабия бриз. Притесняваше го най-вече времето. Знаеше си, че когато е развълнуван, абсолютно губи представата си за време. Боеше се да не изтърве хода на стрелката и тя да направи две обиколки, да отмери две минути вместо една. Всички места на кърмата бяха свободни. Добра се някак си до най-задната пейка, притиснал кошницата с две ръце към корема си, но гледайки да не изпадне вестникът изпод мишницата му: аз съм, виж условния знак. На какъв ли идиот приличаше? За какво му бяха тия биещи на очи портокали? Кой млад небръснат ненормалник по анцуг би тръгнал да разнася кошница с портокали и вчерашен вестник? Сигурно няма човек на борда, който да не му е обърнал внимание. «Капитане! Онзи младеж, там отзад! Сигурен съм, че носи бомба! Скрил я е в кошницата и или ще ни вземе за заложници, или ще потопи кораба!» Хваната за ръце двойка стоеше с гръб към него, облегната на перилото и загледана в леката мъгла. Мъжът беше съвсем дребен, по-нисък от жената. И носеше черен балтон с кадифена яка. Не му обърнаха никакво внимание. Седни колкото се може по-близо до кърмата; но от всяко положение да си до пътеката между седалките, беше му наредил генералът. Младежът седна и се замоли всичко да мине нормално още от първия път, за да не му се наложи да прибягва до резервен вариант. «За теб го правя, Беки», прошепна си тихичко, мислейки за дъщеря си и за думите на генерала. Независимо от лутеранското си възпитание носеше на шията си подареното му от майка му дървено разпятие, което обаче беше скрито под ципа на горнището. Защо криеше кръста? За да не види господ измамните му действия ли? Сам не знаеше. Единственото му желание беше да седне пак зад волана и да кара, да кара до припадък или докато се прибере жив и здрав у дома.

И не се озъртай, заръча му генералът. Трябвало да гледа само напред: Ти си пасивен участник. От теб не се иска нищо друго, освен да създадеш възможността. Никакви пароли, нищо. Само дръж кошницата с портокалите и жълтия плик и стискай вестника под мишницата си. «Защо ми трябваше да се съгласявам — мислеше си той. — Поставям в опасност дъщеря си Беки. Стела няма никога да ми прости. Ще ми отнемат гражданството. Как можах всичко да заложа! Направи го в името на нашето дело, разправяше ми генералът. Но какво «наше дело» имам аз, генерале? То изобщо не ми е «дело». Било е ваше, на баща ми; затова и изхвърлих портокалите през борда.»

Но не го направи. Положи до себе си вестника върху скованата пейка и забеляза, че целият е прогизнал от пот, а там, където го беше притискал, по подмишницата му се беше отрило печатарското мастило. Погледна пак часовника. Стрелката на секундарника се беше заковала на 10. «Спря! Преди петнайсет секунди, когато го погледнах, пак си беше там! Не може да бъде!» Хвърли паникьосан поглед към брега и се убеди, че са стигнали до средата на езерото. Отново погледна часовника и видя как стрелката подскача към 11. «Успокой се бе, глупак», заповяда си. Наклони се надясно и се престори, че се зачита във вестника, но не изпускаше от око циферблата на часовника. «Терористи. Пак за терористи пишат — мина му през ум, докато препрочиташе за двайсети път заглавията на челната страница. — Що се чудя тогава, че и мен пътниците ме възприемат за такъв? Grossfahndung — «голямо търсене». Това е думата им за масови обиски.» И сам се учуди колко много немски думи помни. Направи го в името на нашето дело.

Оставената до нозете му кошница се беше наклонила опасно. Ставаш и качваш кошницата на пейката да ти пази мястото, нареди му генералът. Ами ако се катурне и се изсипе? Във въображението си видя как по цялата палуба се търкалят портокали, а сред тях и жълтия плик, от който навсякъде са се разпилели снимки — до една на Беки. Стрелката на секундарника мина през шестицата. Той се изправи. Сега. Стомахът му се вкочани. Придърпа надолу горнището и неволно разкри отгоре дървеното разпятие. Вдигна ципа докрай. Върви много бавно. Не се оглеждай наникъде. Прави се на замислен, инструктирал го беше генералът. Баща ти и за секунда нямаше да се поколебае, добавил беше генералът. Не се колебай и ти. Качи внимателно кошницата на пейката, закрепи я с двете си длани да не се клати, после я облегна назад за допълнителна стабилност. Провери да се убеди, че всичко е наред. И се зачуди какво да прави с вчерашния брой на «Абендблат». Да го вземе ли със себе си, или да го остави на пейката? Ами ако другият не е забелязал досега сигнала? Пъхна го отново под мишницата си.

Прибра се в салона за пътниците. На задната палуба излезе втора двойка — по-възрастни, съвсем улегнали, явно желаещи да подишат чист въздух. В сравнение с тях първата двойка бяха по-сексапилни, дори гледани отзад — и ниският мъж, и добре оформената млада жена имаха стегнати фигури. Само като ги гледаше, му ставаше ясно, че добре си прекарват в леглото. Втората двойка обаче му заприличаха на полицаи; със сигурност не изпитваха удоволствие от секса. «Накъде хукнаха тия мои мисли? — Имаше чувството, че полудява. — Към жена ми Стела — отговори си сам. — Към дългите сладострастни прегръдки, които може и да не се повторят повече.» Тръгна с провлачена походка, както му беше наредено, по пътеката между седалките към преградата, зад която се намираше рулевият. Да не поглежда никого не беше проблем — всички пътници седяха с гръб към него. Стигна до самата преграда. Вляво от другата й страна върху повдигнат подиум седеше рулевият. Отиваш до стъклото на рулевия и се заглеждаш в пейзажа. Изчакваш там точно една минута. Покривът на командната рубка беше скосен, та се наложи да се поприведе. През голямото стъкло се виждаха движещи се дървета и сгради. Наблизо премина гребна осморка, следвана от самотна руса богиня в скиф. «Гърди като на статуя», отбеляза си наум. В знак на разсеяност стъпи с едната маратонка на платформата с рулевия. «Ех, защо не съм сега в леглото със Стела — помисли си отчаяно в критичния момент. — Искам си моята Стела, сънена, но и възбудена в ранния утринен полумрак.» Лявата му китка беше положена върху перилото, та да вижда постоянно часовника.

— Ваксаджията е в отпуск — озъби му се рулевият.

Младежът моментално свали крака си. «А той ме излови, че знам немски — помисли си и усети как лицето му пламна от притеснение. — Макар че със сигурност отдавна са го установили, щом нося вестник на немски.»

Време беше. Изправи се отново в цял ръст, извърна се по-бързо, отколкото трябваше, и се запъти обратно към мястото си, но вече нямаше смисъл да се сеща, че не трябва да се заглежда в лицата на околните, понеже те, така или иначе, се бяха вторачили неодобряващо в двудневната му четина, в анцуга и дивия му поглед. Очите му се отместваха от едно лице, но моментално попадаха на друго. Май за пръв път се изправяше пред подобна безмълвна групова неприязън. Горнището на анцуга се беше вдигнало леко над долнището и през процепа надничаше линия от черни косми. С прекалено гореща вода го пере Стела. Пак опъна надолу горнището и излезе навън, понесъл дървеното си разпятие като медал. И в този момент почти едновременно се случиха две неща. На пейката, до кошницата, видя нужния му белег, драснат през две от дъските на пейката с жълт тебешир, ярък като перушината на канарче, което означаваше, че размяната е била осъществена успешно. И в същото време го обзе блаженство, каквото дотогава не беше изпитвал; усещане за спокойствие, което никоя жена не можеше да му предостави.

«Защо трябва точно по такъв начин да го извършим? — беше попитал генерала. — Кому е нужно да е толкова сложно?»

Защото става дума за вещ, която е уникална в световен мащаб, отвърнал му беше генералът. За съкровище, което няма равно на себе си. И чиято загуба би била истинска трагедия за свободния свят.

«А за куриер избра мен, а не някой друг», помисли си с гордост младежът; макар дълбоко в душата си да смяташе, че старецът се престараваше. Взе преспокойно жълтия плик, пъхна го в джоба на горнището, затвори ципа и прокара пръст да се убеди, че наистина е захапал.

Точно в този момент усети, че е под наблюдение. Жената на перилото пак стоеше с гръб към него и нямаше как да не се впечатли отново от хубавия й ханш и крака. Дребният й сексапилен спътник в черното палто обаче се беше извърнал и гледаше право в него с изражение, от което всичките добри чувства на младежа се изпариха. Веднъж само му се беше случило да види толкова отчаян, преливащ от сериозност, но и тотално беззащитен поглед — когато само месеци след пристигането им баща му взе да умира в стаичката в Руислип — първата им квартира на английска земя. Друго обаче го плашеше повече — и тук мнението му съвпадаше с онова на Остракова: отчаянието видимо не се връзваше с естествения комичен вид на онзи, комуто Остракова беше лепнала прякора «Вълшебника». Но така или иначе, възбуденият поглед сякаш извираше от душата на дребния смешник с изострените черти и пламенно му внушаваше: «Нямаш си представа какво ценно нещо носиш, младежо! Пази го с цената на живота си, ако трябва!».

Параходчето спря. Стигнали бяха до отсрещния бряг. Младежът грабна кошницата, скочи на сушата и почти на бегом взе да се провира през тълпата пазаруващи от една странична уличка в друга, без да има представа къде ще излезе.

През целия път до дома воланът набиваше дланите му и двигателят дънеше в ушите му, от мокрия асфалт пред очите му изникваше онова лице и в продължение на цели часове се чудеше дали пък не му се е привидяло в резултат на вълненията около предаването. Най-вероятно съучастникът му е бил съвсем друг човек, успокояваше се — я някоя от лелките със зелените филцови шапки, я самият кондуктор например. «Явно съм бил пренавит — разсъждаваше. — И когато в ключовия момент някакъв непознат се извърна и се загледа в мен, аз моментално му приписах какво ли не, включително и това, че ми заприлича на баща ми на смъртното му легло.»

На минаване през Доувър вече беше почти убеден, че е прогонил оногова от съзнанието си. Портокалите беше изхвърлил в попътна кофа за боклук; жълтият плик кротуваше в джоба на горнището, едно от острите му ъгълчета беше пробило и го боцкаше по кожата, но най-важното беше, че успя да изпълни задачата. Какво толкова се беше заплеснал да изчислява кой е другият? Има ли значение? А дори и да беше познал, че в действителност е онзи с облещеното сбръчкано лице — какво от това? По-добре да не го споменава изобщо на генерала, който, според младежа, залагаше на мерките за сигурност точно толкова, колкото ясновидката залага на самовнушението. Мислите за Стела продължаваха да не му дават мира. С всяка измината шумно миля желанието му ставаше все по-силно. Утрото току-що бе започнало. Представяше си как ще я събуди с милувки и как съненото й усмихнато лице ще се преобрази от страстта.

Потърсиха Смайли още същата вечер и най-странното беше, че телефонът звъня дълго, докато го вдигна, тъй като си беше внушил, че напоследък, в този късен период от живота си, сънят му е доста неспокоен. Беше се прибрал право у дома от библиотеката, после яде някаква блудкава вечеря в италиански ресторант на Кингс Роуд, взел със себе си вместо щит томчето «Пътешествията на Олеарий»2. Оттам се върна в дома си на Байуотър стрийт и се захвана отново с монографията си с прилежанието на човек, който няма никакви други занимания. След около два часа отвори бутилка червено бургундско вино и изпи половината, докато слушаше скучна радиопиеса. Накрая задряма и го замъчиха неприятни сънища. Но това не му попречи, като чу гласа на Лейкон, да изпита усещането, че го измъкват от уютно, благословено място, откъдето за нищо на света не би излязъл. На всичко отгоре, макар да действаше бързо, имаше чувството, че адски дълго се облича; и си зададе въпроса дали старите люде точно това изпитват, когато чуят за нечия смърт.