Екипът на Смайли

5

Застинал по неспецифичен за него начин, седналият Мостин заговори тихо. За да го изслуша, Лейкон се оттегли в ъгъла и замислено сключи ръце под носа си. Стрикланд обаче зае съсредоточено положение с изправен гръбнак и като да си наложи за цел да проверява едновременно със самия Мостин дали думите на младежа не пропускат някой съществен факт.

— Владимир позвъни в Цирка днес към обяд, сър — поде Мостин, при все че не уточни за кого точно беше предназначено обръщението «сър». — Вдигнах слушалката, тъй като бях дежурен по секция «Разни».

Стрикланд го прекъсна с досадна бързина:

— «Вчера» искаш да кажеш. Бъди точен, ако обичаш.

— Извинявайте, сър. За вчера става дума.

— Не допускай повече грешки — предупреди го Стрикланд.

Както обясни Мостин, дежурството по «Разни» се свеждало до това да стоиш в секцията през обедната почивка, а в края на работното време да провериш да не е останало нещо по бюрата или в кошчетата за боклук. Служителите в «Разни» били прекалено нисши по звание, за да им възлагат нощни дежурства, така че нарядът се давал само по обедно време и вечер.

А Владимир, уточни повторно Мостин, се обадил точно през обедната почивка по пъпната връв.

— По «пъпната връв» ли каза? — недоумя Смайли. — Нещо не схващам съвсем какво имаш предвид.

— Става дума за системата, посредством която поддържаме връзка с мъртвите ни агенти, сър — обясни Мостин, после опря пръсти в слепоочията си и измърмори: — Уф, що за глупост. — И направи нов опит: — Имам предвид онези агенти, които вече не са действащи, но ние продължаваме да ги подпомагаме финансово — доизясни нещастният Мостин.

— Значи, той звъни и ти вдигаш — обобщи любезно Смайли. — В колко часа стана това?

— Точно в един и петнайсет, сър. Секция «Разни» много наподобява редакцията на някой голям вестник на Флийт стрийт, ако мога така да се изразя. В помещението има дванайсет бюра, а в дъното е мястото на началник секцията, отделено със стъклена преграда. Телефонът за пъпната връв се заключва в сандъче и ключът обикновено се държи от началник секцията. Единствено по време на обедната почивка го предава на дежурния. Та отключвам аз, значи, кутията и чувам глас с чуждестранен акцент да казва «Ало».

— Карай по-накратко, Мостин — изръмжа Стрикланд.

— И аз му отговорих с «Ало», мистър Смайли. Така ни е наредено. Да не обявяваме от кой номер се обаждаме. При което онзи каза: «Обажда се Грегъри да иска среща с Макс. Моля ви се, имам нещо да му предам. Свържете ме незабавно с Макс, ако обичате». Попитах го, според правилника, откъде се обажда, но той само ме увери, че имал достатъчно монети за по-дълъг разговор. Не ни е указано да проследяваме откъде идат входящите повиквания, пък и то отнема много време. До пъпната връв обаче има електронна картотека с всички работни имена. Казах на човека да изчака и набрах «Грегъри». Това ни е по задължение веднага след като попитаме търсещия ни откъде се обажда. И картотеката ми върна отговор: «Грегъри означава Владимир — бивш агент, бивш съветски генерал, бивш водач на «Група «Рига»».» И ми дава номера на досието. След което написах «Макс» и стигнах до вас, сър. — Смайли кимна едва забележимо. — «Макс означава Смайли.» Накрая набрах «Група «Рига»» и установих, че вие сте били последният й пастир, сър.

— «Пастир» ли каза? — подскочи Лейкон, като да е привидял признак на ерес. — Смайли бил последният й пастир ли, Мостин? Какво, по дяволите…

— Аз пък предполагах, че всичко това ти е вече известно, Оливър — каза Смайли, само и само да го прекъсне.

— Само най-същественото — отвърна му рязко Лейкон. — При криза човек се интересува единствено от най-съществените неща.

Без да изпуска от око Мостин, Стрикланд със своя сбит шотландски акцент подсказа на Лейкон нужното му обяснение:

— Организациите от рода на «Групата» по традиция са имали по двама ръководни офицери. Пощальон, който се е грижил за текущите им проблеми, и пастир, който ги е наблюдавал, без да се намесва в кавгите им. Нещо като баща — каза и кимна от немай-къде на Смайли.

— И кой е вписан в картотеката като последен пощальон, Мостин? — попита Смайли, без да обърне и капка внимание на Стрикланд.

— Естерхази, сър. С работно име «Хектор».

— Но той не поиска да го свържеш с него? — насочи и този си въпрос към Мостин, Смайли, отново пренебрегвайки Стрикланд.

— Не ви разбрах, сър?

— Владимир не поиска да говори с Хектор? С пощальона си? А спомена само моето име. Макс. Само Макс. Сигурен ли си?

— Само с вас искаше да говори, сър, и с никой друг — повтори убедено Мостин.

— Ти водеше ли си записки по време на разговора?

— Обажданията по пъпната връв се записват автоматически, сър. Свързана е и с говорещ часовник, така че е регистрирано и точното време.

— По дяволите, Мостин, разкриваш служебна тайна — сряза го Стрикланд. — Мистър Смайли може да е виден бивш член, но вече не е част от семейството.

— И ти какво направи след това, Мостин? — попита Смайли.

— Съществуващите инструкции не ми дават почти никаква свобода на действията, сър — отвърна Мостин, проявявайки по подобие на Смайли упорито пренебрежение към Стрикланд. — И «Смайли», и «Естерхази» бяха в списъка за изчакване, което ще рече, че връзката с тях се осъществява единствено чрез петия етаж. А шефът на моята секция беше излязъл да обядва и не се предполагаше да се завърне преди два и петнайсет. — Сви рамене. — Така че не ми оставаше друго, освен да бавя топката. Казах му да се обади отново в два и половина.

Смайли се извърна към Стрикланд:

— Доколкото си спомням, ти каза, че всички емигрантски досиета се пазели в специално хранилище?

— Точно така.

— Не се ли предполага това да е отбелязано по някакъв начин в картотеката?

— Нито се предполага, нито е отбелязано — отвърна Стрикланд.

— Точно там е работата, сър — съгласи се Мостин, продължавайки да разговаря само със Смайли. — На въпросния етап нищо не подсказваше, че с Владимир или групата му не следва да се разговаря. Доколкото можех да преценя от картона му в картотеката, реших, че е поредният пенсиониран агент, мъчещ се да ни привлече вниманието я за някакви пари, я защото има нужда от компания или нещо от този род. Такива най-редовно се срещат, най-добре е шефът да си се разправя с него, реших.

— Чието име е забранено да се споменава, Мостин — обади се Стрикланд. — Недей да забравяш.

До този момент Смайли имаше усещането, че недоизказаността на Мостин — начинът, по който очебийно заобикаляше в приказките си някаква опасна тайна — с вероятно старание от негова страна да не изложи проявилия нехайство негов началник. Следващите думи на Мостин обаче тотално прогониха това усещане, тъй като младежът най-старателно се помъчи да подскаже, че вината е във висшестоящия му.

— Проблемът се породи от това, че шефът на секцията се върна от обяда си чак в три и петнайсет, така че, когато Владимир ми позвъни повторно в два и трийсет, наложи се пак да го забаламосвам. При което той побесня — допълни Мостин. — Владимир, имам предвид. Попитах го дали не мога междувременно аз да съм му полезен с нещо, при което той отговори: «Намерете Макс. Само Макс ми трябва. Предайте му, че съм се свързал с определени приятели, а чрез приятелите — и с някои съседи». В картона му имаше обяснения на кодовите думи, които той използва, от които заключих, че «Съседите» означава съветското разузнаване.

Изражението на Смайли беше станало безпристрастно като на китайски мандарин. От предишните емоции нямаше и следа.

— И ти доложи всичко това, както си му е редът, веднага щом шефът ти се върна в три и петнайсет.

— Да, сър.

— А записа пусна ли му?

— Нямаше време да го слуша — отговори безмилостно Мостин. — Трябвало моментално да си ходи, понеже му предстоял дълъг уикенд.

Упоритите недомлъвки на Мостин вече биеха толкова силно на очи, че Стрикланд се почувства длъжен да запълни празнотите.

— Мдаа. Несъмнено, ако търсим изкупителна жертва, Джордж, безспорно е, че шефът на секцията на Мостин се е проявил като монументален глупак — обяви бодро Стрикланд. — Не е поискал досието на Владимир — което, разбира се, така или иначе, е нямало да получи. Не си е направил труда да се запознае с действащите инструкции за контактуване с емигрантите. Да не говорим, че е бил силно овладян и от уикенд треската, та изобщо не е споменал къде може да бъде намерен при нужда. Изобщо, мен ако ме питаш, господ да му е на помощ в понеделник сутринта. Гарантирам ти. Давай по-нататък, Мостин. Слушаме те.

Мостин послушно подхвана наново разказа си.

— Владимир се обади за трети и последен път в три и четирийсет и три, сър — каза, говорейки още по-бавно от преди. — Трябваше да е в три и четирийсет и пет, но явно нервите му не са издържали, затова е икономисал двете минути. — Междувременно Мостин бил получил най-общи напътствия от шефа си, които сега преразказа на Смайли: — Каза, че старецът плачел за бром. Да съм разберял какво изобщо искал дядката и ако съм нямал друг изход, да съм си уговорел среща с него, че да го поуспокоя. Да съм го почерпел едно питие, да съм го потупал по гърба, но да не съм му обещавал нищо, освен да предам по-нагоре онова, което имал да съобщи.

— А «Съседите»? — попита Смайли. — На шефа ти не му ли направиха впечатление?

— Според него агентът само си ги приказвал, че да привлече вниманието ни, сър.

— Да. Виждам как се е стигнало дотук — рече Смайли, но в противоречие със собствените си думи затвори за миг очи. — Та как точно мина диалогът ти с Владимир при третото му обаждане?

— Владимир настояваше или срещата да се състои незабавно, или да няма такава. Опитах се според дадените ми указания да му предложа някаква алтернатива: «Напишете ни писмо… Пари ли са ви нужни? Толкова ли е спешно, че да не можете да изчакате до понеделник?». Но той взе да ми крещи по телефона: «Или среща, или нищо. Тази вечер, или никога. По московските правила. Настоявам на московските правила. Предайте на Макс…».

Тук Мостин сам се прекъсна, вдигна глава и посрещна, без да му трепне окото, враждебния поглед на Стрикланд.

— Кое да предадете на Макс? — запита Смайли, докато погледът му шареше между двамата.

— Разговаряхме на френски, сър. В картона му пишеше, че предпочитаният от него втори език е френският, а самият аз по руски имам едва «добър».

— Това няма значение — озъби се Стрикланд.

— Кое да предадете на Макс? — настоя пак Смайли.

Погледът на Мостин търсеше някаква точка по пода на метър-два пред краката му.

— Искаше да каже: «Предайте на Макс, че настоявам да е по московските правила».

Лейкон, пазил през последните няколко минути нехарактерно за него мълчание, реши да се обади:

— Обърни внимание на този важен момент, Джордж. Искането в случая не постъпва от Цирка. А от него — от бившия агент. Именно той упражнява натиск, той определя какво да стане. Ако вместо това беше приел нашето предложение да изложи писмено всичките си сведения, изобщо нямаше да се стигне до сегашното положение. И последствията са изцяло по негова вина. Настоявам да се съобразиш с този факт, Джордж!

Стрикланд палеше поредната си цигара.

— Кому са притрябвали някакви си московски правила посред проклетия «Хампстед»? — размаха клечката, за да я угаси Стрикланд.

— Че е проклет «Хампстед» — проклет е — съгласи се тихо Смайли.

— Приключвай вече с разказа си, Мостин — нареди Лейкон и лицето му пак пламна.

Уговорили се в колко часа да стане срещата, продължи с вдървен глас Мостин, преместил поглед върху лявата си длан, сякаш се мъчеше да разчете там какво ще му донесе бъдещето:

— За десет и двайсет, сър.

Споразумели се и по московските правила, добави, и уточнили обичайната процедура за установяване на контакт, а Мостин успял да се запознае с нея още следобед от намиращата се в секция «Разни» картотека на срещите.

— И какво конкретно гласи тази обичайна процедура? — заинтересува се Смайли.

— Както пише в учебника, сър — отвърна Мостин. — Точно според подготовката, която ни дадохте в Сарат.

На Смайли като да му дойде изведнъж в повече проявяваната от Мостин учтивост. Нямаше никакво желание да е герой в очите на този младеж, да усеща ласкаещия му тон и поглед и всичкото това «съросване». Възхищението на непознатия му причиняваше клаустрофобия, за която не беше никак подготвен.

— В «Хампстед Хийт», само на десетина минути пеша от Ийст Хийт Роуд, има тенекиен навес, който гледа към затревено игрище, намиращо се южно от булеварда, сър. Сигналът за безопасност беше ново кабарче, забито високо в първата дървена подпора вляво като влизате.

— А сигналът за потвърждение? — попита Смайли.

Но вече знаеше отговора, който щеше да последва.

— Черта с жълт тебешир — отговори Мостин. — Доколкото разбирам, жълтият цвят е бил навремето нещо като опознавателен сигнал на групата им. — По тона му се долавяше, че приближава към края на своя разказ. — Забих кабарчето, после се върнах тук да го чакам. След като той не се появи, си рекох: «Щом си пада такъв заклет конспиратор, май ще се наложи пак да ходя до навеса да проверя дали е оставил сигнала за потвърждение, от което да разбера дали все още се навърта наоколо и предлага да преминем към резервния вариант».

— А именно?

— Да го заберем с кола в единайсет и четирийсет от станцията на метрото «Суис Котидж», сър. И тъкмо се бях наканил да изляза да проверя какво става, по телефона ми се обади мистър Стрикланд и ми заповяда да не мърдам никъде до второ нареждане. — Смайли реши, че Мостин е приключил, но се оказа, че не е съвсем прав. Забравил сякаш че в стаята има и други хора, Мостин бавно клатеше хубавата си глава. — Така и не успях да се видя с него — рече изумено. — Първият ми агент, а аз така и не успях да се срещна, да разбера какво е искал да ми предаде. Първият ми агент, а ето че е мъртъв. Направо не мога да го повярвам. Голям неудачник излязох. — Главата му продължи да се върти дълго след като спря да говори.

Лейкон добави кратък послепис:

— В наше време Скотланд Ярд разполага с компютър, Джордж. Патрулиращите из парка полицаи намерили трупа, отцепили района и щом вкарали името му в компютъра, нещо светнало ли, цифри ли някакви изскочили, не мога да ти кажа, но те веднага разбрали, че фигурира в специалния ни списък. Оттам нататък всичко тръгнало като по часовник. Началникът на полицията се обажда в Министерството на вътрешните работи, от министерството звънят в Цирка…

— А оттам ми се обаждате вие — довърши Смайли. — Но защо, питам аз? Защо? Кой даде идеята да ме въвлечете в тази история?

— Има ли значение, Джордж?

— Ендърби ли?

— Ами щом толкова държиш да знаеш: да, Сол Ендърби. Чуй какво ще ти кажа, Джордж.

Най-сетне настъпи и звездният миг на Лейкон. Проблемът, какъвто и да беше, бе поставен пред тях, очертан, макар и не напълно дефиниран. Забравиха за Мостин. Лейкон стоеше самоуверен над седналата фигура на Смайли, присвоил си правата на стар приятел.

— При сегашното положение, Джордж, мога да се явя пред «Влъхвите» и да им кажа: «Разследвахме случая и установихме, че ръцете на Цирка са чисти». Спокойно мога да отчета: «Циркът не е насърчавал тези хора, пито техния водач. В продължение на цялата изминала година нито сме му плащали, нито сме го подпомагали!», най-честно и откровено. Циркът не притежава нито квартирата, нито колата му, не му е плащал наема, не е плащал за образованието на копелетата му, не е пращал цветя на любовницата му и изобщо не е поддържал някогашните — укорими от днешна гледна точка — връзки с него или със сподвижниците му. Той е свързан единствено с миналото. Дори ръководилите го служители са се оттеглили окончателно от сцената — става дума за теб и Естерхази — и нямаме нищо общо и с тях. С чиста съвест мога да положа ръка върху сърцето си, докато им го съобщавам. И на «Влъхвите», и — ако се наложи — лично на министъра.

— Не разбирам логиката ти — отказа умишлено да проумее думите му Смайли. — Владимир все пак беше наш агент. И е имало нещо, което е настояват да ни предаде.

— Наш бивш агент, Джордж. И откъде можем да сме сигурни, че е държал да ни предава нещо? Не сме му поставяли никаква задача. Ама бил казал, че е спешно, та дори споменал за съветското разузнаване. Куп бивши агенти ни ги разправят такива приказки, когато молят да им отпуснем малко парици!

— Владимир не беше такъв — каза Смайли.

Лейкон обаче беше роден за софистични спорове: в тази естествена среда той дишаше свободно, летеше и плуваше — и изобщо в целия Уайтхол нямаше кой да му съперничи в засуканите спорове.

— Да не искаш да кажеш, Джордж, че трябва да отговаряме за всеки бивш наш агент, проявил глупостта да се разхожда посред нощите из ставащите все по-опасни незастроени райони на Лондон! — И протегна умолително ръце. — Добре, ти ми кажи как да постъпя, Джордж. Ти избери вместо мен. От една страна, Владимир е пожелал да си поговорите двамата. Вече сте в пенсия, ще размените по някоя и друга приказка за доброто старо време, какво лошо има в това? Но за да направи искането си по-привлекателно, е подхвърлил — както всеки от нас би постъпил, — че има да ти съобщава нещо важно. Кое му е тук необичайното? Всички го правят. От тази гледна точка министърът ми ще заеме нашата страна. Без да хвърчат глави, без стойки, без истерии в Министерския съвет. Ще ни съдейства да погребем случая. Без нищо да прикриваме умишлено, разбира се. Но ще съм му дал възможност да направи разумна преценка. Дори ако успея да го хвана в добро разположение на духа, току-виж решил, че въобще не се налага да занимаваме «Влъхвите» с цялата тази история.

— Дай боже! — припя Стрикланд.

— Но пък от друга страна — не се предаваше Лейкон, ами мобилизира цялата си убедителност, за да нанесе победния удар, — ако нещата се развонят, Джордж, и на министъра му хрумне, че злоупотребяваме с доверието му в желанието ни да забършем следите от наша провалила се неоторизира авантюра — Лейкон пак беше закрачил напред-назад, мъчейки се сякаш да подмине въображаемо тресавище, — и ако се развихри някой скандал, Джордж, в хода, на който се докаже, не Циркът — говоря за бившата ти служба, Джордж, която, убеден съм, не си престанал да обичаш — е бил замесен с прословута с реваншизма си, неконтролируема, шумна и готова да минира разведряването емигрантска организация с какви ли не анахронистични мании, жалка отрепка от най-лошите години на студената война, абсолютно олицетворение на всичко, с което нашите господари са ни наредили да нямаме нищо общо… — Лейкон беше се добрал до своя си ъгъл на стаята, леко изместен встрани от кръга светлина. — И ако има загинал, Джордж, и опит за прикриване на случая, каквито обвинения неминуемо ще последват — с всичкия породен от това шум в пресата, — няма да се учудя, ако точно заради този скандал чашата прелее. Нашата служба е все още неукрепнало дете, Джордж, болнаво дете с отчайващо деликатна конструкция, намиращо се в ръцете на тези непознаващи го хора. Толкова е слабо, че на този етап от прераждането й и най-обикновената настинка може да се окаже пагубна. А стигне ли се дотам, твоето поколение ще носи доста голяма част от вината. И ти, като всички нас, носиш своя дълг. И своята преданост.

«Дълг към кое? — възникна въпрос в онази част на Смайли, която понякога се явяваше страничен наблюдател на събитията. — Преданост към кого?»

«Няма преданост без измяна», повтаряла му беше на младини Ан при всеки негов плах опит да я укори за изневерите й.

За известно време настъпи мълчание.

— А оръжието? — попита накрая Смайли с тона на човек, който подлага своя теория на проверка. — Какви обяснения ще предложиш в това отношение, Оливър?

— Кое оръжие? Никакво оръжие не е носел. Застреляли са го. Най-вероятно собствените му другарчета конспираторчета. Да не говорим за апетита му към чуждите булки.

— Да, наистина са го застреляли — съгласи се Смайли. — В лицето. Почти от упор. С куршум с изместен център на тежестта. След което са го преджобили набързо. И са му взели портфейла. Така поне гласи полицейската диагноза. Нашата диагноза обаче би била по-друга, нали, Лодър?

— По никакъв начин — изгледа го сърдито през кълбетата цигарен дим Стрикланд.

— Е, поне моята би се различавала.

— Дай да я чуем тогава, Джордж — предложи великодушно Лейкон.

— Оръжието, с което е бил убит Владимир, се използва редовно от московския Център за покушения — каза Смайли. — Обикновено е скрито или във фотоапарат, или в дипломатическо куфарче, или нещо подобно. Куршумът с изместен център на тежестта се изстрелва от упор. С цел да унищожи физиономията, да накаже човека и да служи като предупреждение към другите. Ако не ме лъже паметта, такова оръжие беше изложено на показ и в Сарат, в тамошния «черен музей» в съседство с бара.

— И досега си стои там. Голям ужас е — обади се Мостин.

Стрикланд дари Мостин с презрителен поглед.

— Чакай малко, Джордж! — възкликна Лейкон.

Смайли зачака, знаейки прекрасно, че в това му настроение Лейкон можеше да се закълне, че и «Биг Бен» не съществува.

— Всички тези хора — тези емигранти, — сред които и този нещастен човек, нима те всички не са дошли от Русия? Не допускаш ли, че поне половината не са свързани с московския Център — независимо дали знаем за това, или не? Искам да кажа, че подобно оръжие — не че приемам правотата ти, разбира се — в техните среди сигурно се намира и под път, и над път!

«Срещу глупака и боговете са безсилни», помисли си Смайли; само дето Шилер е пропуснал да добави «и бюрократа». А Лейкон в момента говореше на Стрикланд:

— Лодър. Все още неизпълнена е задачата за предупреждението до пресата да не разгласява случая. — Думите му прозвучаха заповедно. — Няма да е зле пак да се свържеш с тях, да видиш докъде са стигнали.

Стрикланд послушно се отправи по чорапи към другия край на стаята и набра нечий номер по телефона.

— А ти, Мостин, май ще е най-добре да прибереш тези неща в кухнята. Няма смисъл да оставяме ненужни следи, нали така?

След като и Мостин се махна, Смайли и Лейкон изведнъж останаха на четири очи.

— Така че «да» ли е отговорът ти, или «не»? — попита Лейкон. — Ще трябва да почистим подире му. Да дадем нужните обяснения на пощенския разносвач, на млекаря, на приятелите му и изобщо на всички лица, чиито услуги е ползвал. А никой не познава тези подробности по-добре от теб. Абсолютно никой. От полицията обещаха да ти осигурят известно време, през което никой да не безпокои действията ти. Не че ще се бавят излишно — просто ще се придържат към установените процедури и няма да форсират нещата. — Лейкон подскочи нервно към креслото на Смайли и приседна неловко на страничната облегалка. — Джордж. Ти нали си им бил пастир. По този повод те моля да отидеш и да прочетеш опелото. Той нали с теб е искал да се срещне, Джордж. Не с нас. С теб.

Стрикланд го прекъсна, все още застанал пред телефона:

— Искат подпис под ембаргото, Оливър. И то твоя, ако не възразяваш.

— А защо не на шефа? — запита предпазливо Лейкон.

— Май смятат, че твоят притежава мъничко повече тежест.

— Кажи им да изчакат за момент — нареди Лейкон и с движение, напомнящо витло на вятърна мелница, заби юмрук в джоба си. — Нали мога да ти връча ключовете, Джордж? — И заклати връзката пред лицето на Смайли. — Но при определени условия. Мога ли? — Ключовете не спираха да се люлеят. Смайли не ги изпускаше от очи; не помнеше дали попита «Какви условия?», или само беше вперил погледа си в тях; но, така или иначе, не беше настроен за разговор. В мисълта му се бяха загнездили и Мостин, и липсващите папироси; и споменатите по телефона «Съседи»; и агентите с отнесено лице; и нуждата от сън. Лейкон продължаваше да изброява. Много държеше на номерирането на мислите си. — Първо; че делата на Владимир ще приключиш ти, в качеството ти на частно лице, а не ние. Второ: че принадлежиш към миналото, а не настоящето, и ще спазваш съответното поведение. Става дума обаче за прочистеното минало. Че ще успокоиш бурните води, а няма да ги размътваш. И, естествено, че ще потискаш някогашния си професионален интерес към него, тъй като това ще е равносилно на наш интерес. Ще ти връча ключовете единствено при тези условия. Да? Или не?

В рамката на кухненската врата беше застанал Мостин. Желаеше да говори с Лейкон, но искреният му поглед постоянно се прехвърляше върху Смайли.

— Какво има, Мостин? — извърна се Лейкон. — Казвай бързо!

— Изведнъж се сетих за една от бележките върху картона на Владимир, сър. Че жена му живеела все още в Талин. И се запитах дали няма да е редно да я уведомим. Реших, че няма да е зле да ви го спомена.

— И в този случай картонът информира погрешно — пресрещна Смайли погледа на Мостин. — Била е с него в Москва, когато е избягал, после я арестуват и я пращат в лагер за принудителен труд. Там и умира.

— Остави мистър Смайли да реши какво да предприеме по всички тези въпроси — изрече забързано Лейкон, явно нежелаещ да се стигне до нов спор, и пусна ключовете в пасивната длан на Смайли. И изведнъж всичко се задвижи. Смайли се изправи на крака, Лейкон вече беше прекосил половината стая, а Стрикланд му подаваше телефонната слушалка. Мостин се беше изсулил в полутъмния коридор и сръчно сваляше шлифера на Смайли от закачалката.

— Какво друго ти каза Владимир по телефона, Мостин? — попита тихо Смайли, докато напъхваше едната си ръка в ръкава.

— Каза: «Предайте на Макс, че става дума за Сънчо. И че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си. Тогава, надявам се, ще пожелае да се срещнем». Два пъти го повтори. Но Стрикланд го изтри от записа.

— Имаш ли представа какво е имал предвид Владимир? Не повишавай глас.

— Не, сър.

— На картона нищо ли не пишеше?

— Нищо, сър.

— А те знаят ли какво е искал да каже? — попита Смайли и кимна рязко по посока на Стрикланд и Лейкон.

— Допускам, че Стрикланд може и да знае. Но не съм сигурен.

— А Владимир наистина ли не поиска да го свържеш с Естерхази?

— Наистина, сър.

Лейкон приключваше телефонния си разговор. Стрикланд пое обратно слушалката и сам взе да разговаря с отсрещната страна. А като забеляза, че Смайли е вече на вратата, Лейкон прекоси с дълги крачки стаята.

— Джордж! Добри ми приятелю! Всичко най-хубаво ти желая! Слушай: някой ден искам да си поговорим с теб за брака. Ама най-откровено, без заобикалки. Разчитам на теб да ми разкриеш всичките тайни на това изкуство, Джордж!

— Да. На всяка цена трябва да се видим — каза Смайли. И като сведе поглед, забеляза, че Лейкон му стиска десницата за довиждане.

Нелеп послепис лиши впоследствие отминалата среща от цялата й конспиративност. Според правилника на Цирка, във всяка тайна квартира се монтират скрити микрофони. А агентите се примиряват някак си с този факт, макар да не са уведомени за съществуването им, а водещите им офицери си правят най-старателно труда да си водят записки. Както си му е редът, в очакване на появата на Владимир, Мостин беше включил системата, а в последвалата паника никой не се беше сетил да я изключи. В съответствие с общоприетата процедура, лентите със записа стигнаха до секцията за дешифриране, откъдето текстът беше разпратен най-рутинно до обичайните получатели на подобна информация в Цирка. Единият от екземплярите стигна до злощастния шеф на «Разни», друг — до секретариата, а така също и до началниците на отделите «Личен състав», «Оперативен» и «Финансов». Така че взривът избухна чак след като и Лодър Стрикланд получи своята бройка, подир което всички невинни адресати бяха накарани да се закълнат да пазят тайна под страх от най-ужасни наказания. А самият запис беше идеален: чуваха се и нервните крачки на Лейкон, и вметнатите под сурдинка фрази от Стрикланд — някои от тях вулгарни. Апаратурата не беше доловила единствено притеснените признания на Мостин в коридора.

А що се отнася до самия Мостин, неговата роля в цялата афера приключи дотук. Няколко месеца по-късно той доброволно напусна — част от онова текучество на кадри, което напоследък толкова ни тревожи.