Екипът на Смайли

4

Махнаха веригата, че да му отворят да влезе, и го заразпитваха — рязко и съсредоточено — още преди да беше успял да си свали палтото. Имаше ли компрометиращи материали по тялото, Джордж? Нещо, което би го свързало с нас? Божичко, къде се забави толкова! Показаха му къде да се измие, понеже не им дойде наум, че той вече знае. Настаниха Смайли в креслото и го зарязаха там, смирен и ненужен, а в това време Оливър Лейкон — назначеният от Уайтхол отговорник по дисциплината в разузнавателните служби — крачеше напред-назад по протъркания килим като човек, чиято съвест не му дава мира, а в далечния край на помещението Лодър Стрикланд повтаряше за петнайсети път на петнайсетия човек по старовремския вертикален телефон «Свържи ме пак с полицията бе, девойко, веднага» — със заповеднически или раболепен тон, в зависимост от ранга и връзките на събеседника отсреща. Цял живот като да беше минал от раздялата му със старшия инспектор, макар в действителност да бяха изтекли само десет минути. В квартирата вонеше на непрани пелени и застоял тютюнев дим, а самата тя се намираше на най-горния етаж на многоетажна кооперация в стил «крал Едуард» на по-малко от двеста метра от «Хампстед Хийт». В съзнанието на Смайли разкъсаното лице на Владимир се сливаше с тукашните бледи лица на живите, но за момента смъртта не го шокираше, а само го подсещаше, че и неговото съществувание крее; че продължаващото му присъствие сред живите противоречи на естествените закони. Седеше, без нищо да чака, като старец на селска гара, загледан в отминаващия експресен влак. Гледащ, но и спомнящ си как и той навремето е пътувал.

«Типично протичане на криза — мислеше си. — Всеки си приказва нещо, без централна тема. Един говори по телефона, друг лежи мъртъв, трети крачи напред-назад. Всички са изнервени, но някак си бездейно, като на забавен кадър.»

Огледа се с надеждата да се съсредоточи върху намиращите се извън него загниващи неща: олюпените пожарогасители, предоставени от Министерството на строителството; рошавите кафяви дивани, станали още по-лекьосани. «За разлика от старите генерали — мина му през ум, — тайните квартири никога не умират. А още по-малко пък избледняват.»

На масата отпреде му стоеше на показ целият набор от средства за възстановяване на невъзстановяемия гостуващ агент. Наум им направи инвентарен опис. В метална кофичка с разтопен лед: бутилка «Столичная» — официално регистрираната любима марка водка на Владимир. Осолена сельодка, неизвадена от тенекиената й кутия. Кисели краставички, купени в насипен вид и почнали да вехнат. Задължителният черен хляб. И старецът, като всички останали руснаци, които Смайли познаваше, не можеше да си представи да си пие водката без него. Два стакана за водка, закупени от «Маркс енд Спенсърс» — можеха и по-чисти да са. Пакет руски папироси, неразпечатан: ако се беше появил, щеше всичките да ги изпуши; умрял беше обаче без никакви цигари в себе си.

«Нямал е цигари, като е умирал», рече си Смайли и като да постави малка умствена отметка на мисълта си — все едно направи възелче на носната кърпа.

Унеса му прекъсна силен шум от посуда. В кухнята младият Мостин беше изтървал чиния. Говорещият по телефона Лодър Стрикланд се извърна да им направи забележка да не му пречат. Междувременно тишината отново се беше възцарила. Какво пък толкова приготвя този Мостин? Вечеря? Закуска? Сусамени сладки за погребението? Пък и откъде всъщност се появи този Мостин? Кой е тоя Мостин? Смайли се беше ръкувал с влажната му трепереща десница и незабавно беше изтрил образа му от паметта си, с изключение на факта, че беше много млад човек. И въпреки всичко Мостин му беше съвсем ясен, поне като типаж. «В такива като Мостин ни е проблемът», заключи самоволно Смайли.

Изведнъж, както си крачеше, Лейкон се закова на място.

— Джордж! Ама ти защо толкова се притесняваш! Не бой се. Нито един от нас не е осветен в случая. Нито един!

— Не се притеснявам, Оливър.

— Имаш вид на човек, който се самоукорява. На лицето ти е изписано.

— Когато загине агент… — подхвана Смайли, но не довърши изречението, пък и Лейкон нямаше време да го изчака. Пак се устреми напред като вървящ за здраве човек, комуто предстои дълъг път. «Лейкон, Стрикланд, Мостин — изброяваше ги наум Смайли на фона на тътнещия абърдийнски акцент на Стрикланд. — Един брой слагач от канцеларията на Министерския съвет, един пожарникар от Цирка, един уплашен младеж. А защо отсъстват пряко засегнатите от случая? Като оперативния работник, ръководил Владимир например, който и да е той? Или шефът им Сол Ендърби?»

В паметта му изникна стих от У. Х. Одън, прочетен много отдавна, когато беше още на възрастта на Мостин:

Или нещо в тоя смисъл.

«И защо точно Смайли? — Този въпрос най-много го мъчеше. — За какво тъкмо аз съм им притрябвал, след като са ме отписали като по-умрял и от стареца Владимир?»

— Чай ли ще пиете, мистър Смайли, или да ви предложа нещо по-силно? — провикна се Мостин от вратата на кухнята. А Смайли се запита дали тази бледнота е естественото състояние на кожата му.

— За него само чай, ако обичаш, Мостин! — сряза го обърналият се рязко кръгом Лейкон. — Да не рискуваме с по-силни средства след подобен шок. Нали със захар, Джордж? За бързо възстановяване на изгубената енергия. Гадна гледка ли беше, Джордж? Колко ли ужасно ти се е сторило.

«Не беше ужасно, а самата истина — рече си наум Смайли. — Застреляли са го и го видях убит. Може би е трябвало и на вас да ви го покажат.»

Лейкон очевидно нещо го глождеше да не оставя Смайли на спокойствие, понеже прекоси стаята и впери в него своите умни, нищо неразбиращи очи. Сантиментален тип, отривист, но лишен от живец, с безмилостно застарели младежки черти и нездравословно протрит от ризата врат. В подтикващия към молитва полумрак между изгрева и утрото Смайли реши, че с тази черна жилетка и бяла яка Лейкон му прилича на католически свещеник.

— Ох, аз май освен «здрасти» друга дума не успях да разменя с теб — оплака се Лейкон, сякаш вината беше изцяло у Смайли. — Джордж. Стари приятелю. Бога ми.

— Здравей, Оливър — каза Смайли.

Но Лейкон не се махна, а остана загледан в него с кипнатата си дълга глава, така както дете наблюдава насекомо. Смайли пак чу в ума си трескавото обаждане на Лейкон по телефона само два часа по-рано.

Случаят е спешен, Джордж. Нали помниш Владимир? Събуди се, Джордж. Нали се сещаш за стария генерал, Джордж? Дето живееше в Париж?

«Да, помня го генерала — отвърна му Смайли. — Да, Оливър, не съм го забравил Владимир.»

Трябва ни някой, който го е познавал в миналото, Джордж. Който е наясно с дребните му привички. Да го идентифицира и да потуши в зародиш възникващия скандал. Имаме нужда от теб. Джордж. В момента. Събуди се, Джордж.

Ами че той нали точно това се мъчеше да направи — да прехвърли слушалката върху по-здравото си ухо и да се надигне до седнало положение в прекалено голямото за него легло. Та в крайна сметка се оказа проснат върху овакантената от жена му студена част на леглото, понеже телефонът се намираше откъм нейната страна.

«Та какво викаш? Че са го застреляли ли?», повтори Смайли.

Ама ти не чуваш ли, като ти говоря, Джордж? Убили са го. Тази вечер. За бога, Джордж, събуди се! Ние разчитаме на теб!

Лейкон отново се понесе напред, намествайки своя пръстен печат, който като че го стягаше. «Ние разчитаме на теб — повтори си наум Смайли, докато наблюдаваше кръгообразните му движения. — Аз те обичам, аз те мразя, аз разчитам на теб.» Апокалиптичните изрази от този род му напомняха как го заряза Ан, след като парите или любовта й се бяха изчерпали.

«В центъра на едно такова изречение стои подлогът — реши Смайли. — В никакъв случай не е сказуемото, а пък още по-малко — допълнението. Винаги въпросът опира до «аза», който се стреми да задоволи собствените си нужди. Хубаво: те разчитат на мен. Но за какво? Да ги утешавам ли? Да им опростя греховете ли? Какво точно са прегрешили, че сега разчитат на моето минало да компенсира вредата, която те са нанесли на бъдещето?»

В противоположния край на стаята Лодър Стрикланд отговаряше на властите с вдигната като за фашистки поздрав ръка:

— Да, шефе, и в момента е тук с нас, сър… Ще му предам, сър… Тъй вярно, сър… Ще му предам думите ви… Слушам, сър…

«Какво точно е онова, което привлича така силно шотландците към тайния свят? — за кой ли път се питаше Смайли през дългогодишната си кариера. — Корабни механици, колониални управители, шпиони… Изглежда вродената им еретичност ги кара да се кланят на чужди божества» — заключи по някое време.

— Джордж! — пак се провикна Стрикланд, но този път много по-силно, сякаш подаваше команда. — Сър Сол ти изпраща най-горещите си лични поздрави, Джордж! — И се извърна с лице към Смайли, без да свали изпружената си ръка. — Ще ти изрази лично благодарността си в по-спокойно време. — И пак към телефона: — Да, шефе, и Оливър Лейкон е тук, при мен, а съответният му колега от Министерството на вътрешните работи в същия този момент уведомява началника на полицията относно повременния ни интерес към убития и необходимостта да бъде разпоредено на пресата да не съобщава за случая от съображения, свързани с националната сигурност.

«Довременния ни интерес», отбеляза Смайли израза. Довременен интерес в отнесено от изстрел лице и без цигари в джоба. Но с жълт тебешир. Смайли впери най-откровено поглед в Стрикланд — в отвратителния му зелен костюм, в обувките от разчепкана, че да прилича на велур, свинска кожа. Единствената видима новост беше рижавият опит за военен мустак, който изобщо не можеше да се сравнява с доскорошния на Владимир.

— Слушам, сър: «отдавна прекратена разработка, с чисто историческо значение», сър — повтаряше Стрикланд казаното му по телефона. — «Точно така — прекратена, унищожена, погребана», мислеше си Смайли. — Абсолютно точно формулирано — уверяваше Стрикланд. — И точно тези думи Оливър Лейкон възнамерява да използва в разпореждането до вестниците. Правилно ли излагам нещата, Оливър?

— «От чисто исторически интерес» — поправи го раздразнено Лейкон. — А не «с историческо значение». Само това ни липсва сега — «значение»! — И прекоси гневно стаята, уж да види появата на деня през прозореца.

— При вас все още Ендърби ли командва, Оливър? — зададе въпроса си Смайли на гърба на Лейкон.

— Да бе, да. Същият Сол Ендърби, твоят стар съперник. И продължава да твори чудеса — отвърна изнервено Лейкон. И така дръпна завесата, че я откачи от ролките по корниза. — Вярно е, че действа в съвсем друг стил, но пък кой е казал, че трябва да се придържа към твоя? Привърженик е на атлантическото сътрудничество. — В същото време се мъчеше да отвори прозореца. — А при правителство като сегашното това никак не е лесно, повярвай ми. — Блъсна за сетен път злобно ръчката. Смайли усети с коленете си нахлулото мразовито течение. — Голямо тичане пада. Какво стана с чая, Мостин? Голямо чакане, голямо нещо.

«Докато сме живи», помисли си Смайли.

На фона на воя от пълзящ нагоре по хълма камион до ушите му долетя нов откъс от безкрайния разговор на Стрикланд със Сол Ендърби:

— Но според мен, шефе, не бива и да го омаловажаваме прекалено пред печата. В такива случаи най-важна е сивотата. Дори подробностите за личния му живот могат да се окажат опасни. Номерът е да не допуснем абсолютно никаква връзка със съвремието. Е, да, шефе, точно така. Прав сте… — И продължи да гъгне по телефона с подмазвачески, непропускащ нито дума тон.

— Оливър — понечи да каже Смайли, комуто взе да писва. — Може ли само, ако обичаш, Оливър…

Лейкон обаче му говореше, а не го слушаше:

— Какво прави Ан? — попита най-общо и се протегна, запъвайки ръце в перваза на прозореца. — Надявам се, че сте заедно и прочее? Че не го е ударила на скитня, нали? Божичко, буквално ненавиждам есенното време.

— Благодаря, добре е. А как е… — и се напъна безуспешно да се сети за името на жената на Лейкон.

— Заряза ме, господ да я убие. Забягна с проклетия си треньор по езда, дяволите да я вземат. Че и децата ми натресе. Слава богу, успях да уредя дъщерите в училища с пансион. — Стоварил цялата тежест на тялото върху ръцете си, Лейкон се беше вторачил в просветляващия небосвод. — Онова там, дето се е заглавило като топче за голф между комините, не е ли Орион според теб? — попита.

«Поредната смърт», рече си мрачно Смайли, след като задържа за кратко мисълта си върху разбития брак на Лейкон. Спомняше си хубавката му завеяна жена и низа от дъщери, заети с обяздване на кончета в градината на разпрострелия се във всички посоки техен дом в Аскот.

— Много съжалявам, Оливър.

— Ти пък за какво? Не говорим за твоята жена, а за моята. В любовта всеки сам си носи раницата.

— А бе няма ли кой да затвори тоя прозорец, ако обичате! — провикна се Стрикланд и пак занабира нечий номер по телефона. — Тук при мен е като на Северния полюс.

Лейкон захлопна с трясък прозореца и се върна в средата на стаята.

— Какво става, Оливър? — направи повторен опит Смайли. — За какво ме викнахте?

— Да започнем с това, че си единственият, който го е познавал. Няма ли да свършваш най-после, Стрикланд? Станал е като говорител по летищна радиоуредба — захили се Лейкон към Смайли. — Вечно съобщава нещо.

«Ти май си на път да се пречупиш, Оливър — помисли си Смайли при вида на осветения от лампата отчужден поглед на Лейкон. — Много ти се е насъбрало. — Изпита неочаквано съчувствие: — Не че и на мен не ми е.»

От кухнята пристигна с чая загадъчният Мостин — старателен съвременен на вид младок с панталони клош и кестенява грива. Като го гледаше как оставя таблата, Смайли най-сетне осъзна с кой период от собственото си минало свързваше младежа. Приличаше на един от някогашните любовници на Ан — първокурсник в богословския колеж «Уелс.» Ан го качила случайно на автостоп по магистралата М-4 и впоследствие твърдеше, че го била спасила да не стане обратен.

— Ти в коя секция работиш, Мостин? — попита Смайли.

— В «Разни», сър. — С такава азиатска гъвкавост приклекна, че лицето му слезе чак на нивото на масата. — След вашето напускане са я създали, сър. Нещо като оперативен резерв, в който кандидатите за задгранична работа изкарват изпитателния си срок.

— Разбирам.

— А вас, сър, ви слушах като начинаещ курсант в «детската ясла» в Сарат. Изнесохте лекция по «Ръководене на агентите в оперативна обстановка» — най-интересното събитие през целия двугодишен курс.

— Благодаря.

Кравешкият поглед на Мостин обаче не се отместваше.

— Благодаря — повтори Смайли, още по-озадачен от преди.

— С мляко ли, сър, или с лимон, сър? Лимонът беше за него — вметна тихичко Мостин, сякаш това беше достатъчно убедителна препоръка в полза на лимона.

Стрикланд беше приключил с разговора и сега си играеше с колана на панталоните — отпускаше го и пак го стягаше.

— Ами да. Ще се наложи да посмекчим истината, Джордж! — изрева неочаквано Лейкон, все едно прокламираше свой личен мироглед. — Не се случва за пръв път невинен човек да изглежда другояче заради обстоятелствата. Златен век никога не е имало. Има само златна среда. Това не бива никога да го забравяме. Напротив, трябва да си го изпишем с тебешир върху огледалото, пред което се бръснем.

«С жълт тебешир», допълни го наум Смайли.

Стрикланд прекоси, полюлявайки се, стаята.

— Ей, ти, младият Найджъл Мостин. На теб ти говоря, момко!

Мостин реагира с вдигане на сериозните си кафяви очи.

— Нищо няма да записваш — предупреди го Стрикланд и отри мустак с опакото на ръката си, сякаш едно от двете беше мокро. — Чу ли какво ти казвам? Това е заповед от най-високо място. Среща е нямало, така че не ти се налага да попълваш обичайния рапорт за среща или каквото и да било от този род. От теб се иска единствено да си държиш езика зад зъбите. Ясно ли е? Разходите си ще ги отчетеш директно на мен като текущи дребни разноски. Аз ще ти ги одобря. Без никакви докладни. Ясно ли е?

— Разбрах — отвърна Мостин.

— И да не си посмял да се изповядваш на ухо на майките в деловодството, щото няма начин да не стигне до моите уши. Разбра ли? Сипи ми сега един чай.

От чутия разговор на Смайли му стана нещо. Безформените недомлъвки на диалога и ужасът, на който беше станал свидетел в «Хампстед Хийт», породиха една-единствена шокираща истина. Сърцето го стегна и на Смайли изведнъж му се стори, че за миг е напуснал помещението с трите призрачни персони, които беше заварил в него. Какъв рапорт за среща? Коя среща я е нямало? В какъв смисъл Мостин и Владимир не са се срещали? «Боже мили! — възкликна, след като си даде сметка какво точно означаваха тези влудяващи изрази. — Господ да ни опази, къта и уварди. Значи, Мостин е бил ръководещият офицер на генерала! Тъкмо на този старец, на този Генерал с главно «Г», с когото толкова безмерно се гордееше службата — точно на него ли намериха да му натресат този недодялан новобранец!» Следващият удар дойде, когато на мястото на изненадата избухна вътрешният му гняв. Усети как му се разтрепери устната, как гневът го стисна за гърлото, та дума не можеше да изрече, а като се обърна към Лейкон, чак очилата му се бяха замъглили от бяс.

— Оливър, ще бъдеш ли така добър да ми обясниш за какво точно ме викнахте? — чу се как подпитва за трети път, но гласът му не беше много по-силен от шепот.

Пресегна се и извади бутилката водка от кофичката с леда. Все още непоканен, развинти пломбата на капачката и си наля доста солидна доза.

Лейкон обаче продължи да се ослушва, да разсъждава, да се озърта, да бави топката. В света на Лейкон преките въпроси се смятаха за върха на лошия вкус, а преките отговори — за нещо още по-лошо. Хванат посред жеста, който правеше насред стаята, той се облещи срещу Смайли, отказвайки да повярва на слуха си. Драпаща нагоре по хълма лека кола ги осведомяваше, че отвъд прозореца съществува и друг, реален свят. Лодър Стрикланд отпи от чая си. Мостин беше приседнал кокетно върху табуретката за пиано, каквото изобщо липсваше в стаята. Лейкон обаче беше безсилен за друго, освен за резките ръкомахания, с които търсеше да напипа думи достатъчно завоалирани, че да прикрият онова, което искаше да каже.

— Джордж — успя само да изрече. Изобщо не обърна внимание на дъжда, който вятърът запокити с трясък по стъклото. — Къде се дяна Мостин? — попита.

А Мостин, миг след като приседна, беше хукнал към тоалетната, понеже от притеснение му се беше припикало. В ушите им изтрещя рева на казанчето, способно да заглуши и духов оркестър, и водата загъргори по цялата отходна инсталация на сградата.

Лейкон опипа с пръсти охлузения си врат. После неохотно заразправя:

— Да започнем оттам, Джордж, че… преди три години… скоро след като ти напусна Цирка… твоят приемник Сол Ендърби… твоят достоен наследник… беше притиснат от силно загрижения кабинет… имам предвид «силно загрижени» поради това, че бяха новоназначени министри… да въведе определени съществени промени в разузнавателната дейност. Това ти го съобщавам само за сведение — за бекграунд, Джордж — прекъсна се той сам себе си. — Правя го само от уважение към теб, заради съвместното ни минало, но и заради… — посочи с пръст прозореца — заради онова, което се случи там.

Стрикланд беше разкопчал жилетката си и сега дремеше, полуизлегнал се като преял пътник в първа класа по време на нощен полет. Очичките му обаче не пропускаха и най-малкото движение на Лейкон. Врата се отвори, после се затвори и Мостин пак кацна върху табуретката за пиано.

— Надявам се, че ще запушиш уши и няма да слушаш, Мостин. В момента говоря за висша, най-висша политика. Та една от тези насочени към бъдещето промени, Джордж, се отнасяше до създаването на междуведомствена надзорна комисия, включваща — описа кръг с ръце във въздуха — както представители на парламента в Уестминстър, така и на Министерския съвет в Уайтхол, тоест — и кабинета, и основните му клиенти, и наречена неофициално «Влъхвите». Но забележи, Джордж: инсталирана между разузнавателното братство и кабинета, за да служи и като проводник, и като филтър, и като спирачка. — Едната му ръка продължаваше да е протегната и да раздава метафорите, все едно бяха карти. — Да наднича над рамото на Цирка. Да осъществява контрол, Джордж. Бдителност и отчетност в името на по-прозрачното управление. По израза ти усещам как това хич не ти се нрави.

— Аз съм извън играта — поправи го Смайли. — Не ми се полага да съм съдник.

Изведнъж самият Лейкон придоби ужасено изражение, а тонът му спадна едва ли не до отчаян.

— Ох, защо не можеш да ги чуеш тези нови наши господари, Джордж! Да чуеш само как говорят по адрес на Цирка! Третират ме като момче за всичко, дявол да ги вземе! Знам го. Ежедневно го изпитвам! Подигравки. Подозрения. Пълна липса на доверие дори от самите министри, за които поне се предполага да са по-наясно. Циркът като да се е превърнал в някакво непонятно за тях и неподвластно никому животно. В нещо като частно предприятие на Консервативната партия. Не техен съюзник, а автономна усойница в социалистическото им гнездо. Все едно сме се върнати в трийсетте години на века. Можеш ли да си представиш, че пак повдигат въпроса за въвеждането на наш си британски закон за свободен достъп до информацията, по тертипа на американския? И това — от членове на самия кабинет? За открити изслушвания, за разкрития в печата, само и само масите да не скучаят? Буквално щеше да изпаднеш в шок, Джордж. От болка. Представи си само колко деморализиращо действа това. Нима смяташ, че дори и той, Мостин, щеше да постъпи в Цирка, ако е знаел какъв шум вдига пресата и прочее? Така ли е, Мостин?

Въпросът му като да разтърси Мостин из основи, понеже сериозните му очи — изглеждащи още по-черни на фона на болнаво бледото му лице — станаха съвсем сериозни, а той поднесе палец и показалец към устната си. Но нищо не каза.

— Докъде бях стигнал, Джордж? — изгуби внезапно мисълта си Лейкон.

— До «Влъхвите» — изрече съчувствено Смайли.

— Баба им е влъхва! — подхвърли от дивана личното си съждение за органа Лодър Стрикланд. — Сбирщина от търговци на ватено бельо с ляв уклон. Единствената им цел е да ни дават тон в живота. Как да сме си вършели работата. И да ни перват през пръстите, ако сбъркаме в аритметиката.

Лейкон го изгледа укоризнено, но не взе да му противоречи.

— Едно от не толкова спорните мероприятия, с което «Влъхвите» бяха натоварени, Джордж — едно от основните им задължения… вменено им недвусмислено от нашите господари… и залегнало в съвместно разработената им харта… беше да ни направят инвентаризация. Да подложат на преглед всички активи на Цирка по цял свят и да ги обвържат със законосъобразни съвременни цели. Само не ме питай какво представлява според тях една «законосъобразна съвременна цел». Самият въпрос е изключително дискусионен. Но все пак не бива да съм нелоялен — сети се и се върна към опорните точки: — Достатъчно е да спомена, че прегледът им отне шест месеца и съответната брадва биде размахана. — Тук млъкна и впери поглед в Смайли. — Следиш ли ми мисълта, Джордж? — попита озадачено.

Тъкмо в този момент надали можеше да се прецени дали Смайли изобщо следеше нечия мисъл. Тежките му клепачи се бяха спуснали почти докрай, а малкото, което все още се виждаше от очите му, беше замъглено от дебелите лещи на очилата му. Седеше с изправен гръбнак, но главата му така силно се беше килнала напред, че пълната гуша почиваше върху гръдния му кош.

Лейкон се поколеба още секунда, преди да продължи:

— Та в резултат на цялото това окастряне — на тази инвентаризация, да я наречем — от страна на «Влъхвите», определени видове тайни операции бяха обявени за забранени по същество. Ферботен. Нали така?

Излегналият се на дивана Стрикланд изрецитира списъка с проклятията:

— Край на обратите вербувания. На клопките. На двойните агенти. На фалшивите изменници. На емигрантите. Изобщо — край на всичко, което може да ти дойде наум.

— Я пак кажи — обади се Смайли, сякаш събудил се от дълбок сън.

Подобни конкретни приказки обаче не бяха никак по вкуса на Лейкон и той предотврати повторното им изреждане.

— Моля ти се, дай да не опростяваме излишно нещата, Лодър. Да подходим органично към въпроса. Нека разсъждаваме концептуално. С други думи, Джордж, «Влъхвите» съставиха кодекс — обърна се пак към Смайли. — Списък на забранените дейности. Нали разбираш? — Смайли обаче изчакваше да чуе какво следва по-нататък. — От игла до конец: правомерно и неправомерно използване на агенти, докъде се простират правата ни — или липсата на такива — в шпионирането на останалите страни членки на Британската общност — и прочее. Подслушване, задгранично следене, дезинформация — изобщо една гигантска задача, предприета с голяма смелост. — Тук, за учудване на всички, освен на себе си, Лейкон сплете пръстите на двете си ръце, обърна длани надолу и изпука кокалчетата им с предизвикателно стакато.

И продължи:

— Освен това в списъка на забранените дейности — а той наистина е недоизпипан инструмент, Джордж, без капка уважение към традициите — фигурира, между другото, и класическото използване на двойните агенти. Което според новите ни господари било стигнало до «вманиаченост». Старата игра на превербуване — да обърнеш шпионина и да го пратиш да работи срещу врага ти, — която по твое време минаваше за насъщния хляб на контраразузнаването, в наше време, Джордж, поне според колективното разбиране на «Влъхвите», била изживяла смисъла си. Била неикономична. Нямало нужда от такива хора.

Нов камион слизаше — или се катереше може би — по хълма, виейки на умряло. Чуха как джантите му треснаха в бордюра.

— Ужас — измърмори Стрикланд.

— Или — пак се сещам наслука — край на прекаленото разчитане на емигрантските групи.

Този път обаче липсваше камион, който да направи поантата: остана само потискащата, обвиняваща тишина, последвала отминаването на предишния. Смайли седеше в същата поза — само приемаше, без да дава оценки, съсредоточен изцяло върху Лейкон, заслушан в думите му с изостреното възприятие на слепец.

— За твое сведение — продължи Лейкон, — емигрантските групировки — или ако трябва да съм по-точен, дългогодишните връзки на Цирка с тях — самите «Влъхви» предпочитат да говорят за «зависимост», но лично аз смятам, че терминът е попресилен — опитах се да им го изтъкна, но те не пожелаха да ме изслушат — в днешно време се възприемат като провокационни, насочени против разведряването, подстрекателски. Нищо повече от скъпо струващо чесане на крастата. Така че всеки, който има нещо общо с тях, подлежи на отлъчване. Честно ти казвам, Джордж. Виждаш докъде стигнаха нещата. До каква степен те властват над нас. Представяш ли си!

Лейкон остана прав с разперени ръце, все едно очакваше атаката на Смайли с разголена гръд, без да отлепя поглед от него, а Стрикланд с шотландския си акцент пак взе да преразказва същата истина, но с по-брутален тон:

— Изхвърлиха групите на бунището, Джордж. Всички накуп. По заповед от най-отгоре. Дори на една ръка разстояние не сме можели да контактуваме в бъдеще с тях. Включително и със старите, готови да умрат за славата деятели от рода на покойния Владимир. Всичко за тях е вече прибрано в специален архив на петия етаж, който се заключва с два ключа. Нито един служител няма достъп до него без писменото разрешение на Шефа. С копие към седмичната сводка, която се изпраща на вниманието на «Влъхвите». Гадни времена, Джордж, какво да ти кажа.

— Е, недей да се палиш, Джордж — възпря го притеснено Лейкон, явно дочул нещо, което беше убягнало на останалите.

— Пълни глупости — повтори най-умишлено Смайли. Вдигна глава и прикова с поглед Лейкон, сякаш искаше да подчертае безапелационността на своето възражение. — Разходите по Владимир изобщо не бяха големи. А и най-малко може да се твърди, че с него сме си чешели крастата. Още по-малко пък може да се нарече «неикономичен». Много добре знаете, че мразеше да взема пари от нас. И че едва ли не насила го принуждавахме, за да не умре от глад. А дали беше «подстрекател», или «против разведряването», каквото и да означават тези думи, признавам, че от време на време ни се налагаше да го възпираме, както се случва с повечето качествени агенти, но когато ножът опреше до кокала, винаги изпълняваше най-прилежно заповедите ни. Че нали и ти беше негов поклонник, Оливър. И знаеш не по-зле от мен колко ценен кадър ни беше.

Спокойствието в гласа на Смайли не успяваше да прикрие колко е напрегнат. А Лейкон беше успял вече да забележи и опасното зачервяване на скулите му. При което рязко се извърна към най-слабия член на групата:

— Мостин, от теб се иска да забравиш всичко чуто тук. Ясно ли е? Стрикланд, заповядай му.

Стрикланд се отзова с готовност:

— Мостин, сутринта точно в десет и трийсет ще се явиш в отдел «Личен състав», за да подпишеш клетвена декларация за опазване на тайна, която аз лично ще съставя и парафирам!

— Йес, сър — потвърди Мостин след леко необичайна пауза.

И чак сега Лейкон се зае да отговори на постъпилото от Смайли възражение:

— Джордж, от самия човек и аз се възхищавах. Но не и от групата му. Държа между двете да се прави категорично разграничаване. Човекът — да! Героична фигура, откъдето и да го погледнеш, бих казал. Но затова пък съратниците му: фантазьори и западнали аристократчета. Да не говорим пък за изпращаните от Центъра подставени лица, които биваха посрещани с топли прегръдки. Никога! «Влъхвите» поне по този въпрос са прави и няма как да го отречеш.

Смайли си беше свалил очилата и ги бършеше с широкия край на вратовръзката си. На проникващата през пердетата бледа светлина пълното му лице изглеждаше влажно и беззащитно.

— Владимир беше сред най-добрите ни агенти на всички времена — отбеляза просто Смайли.

— Защото го ръководеше ти ли? — обади се заядливо зад гърба му Стрикланд.

— Защото беше добър! — сряза го Смайли и докато възвръщаше самообладанието си, всички около него млъкнаха слисани. — Бащата на Владимир е бил естонец и заклет болшевик, Оливър — поде отново Смайли, но с по-спокоен тон. — Образован човек, юрист. От благодарност за предаността му Сталин нарежда да го убият по време на чистките. Рожденото име на Владимир било Валдемар, но и той се прекръстил от вярност към Москва и революцията. Въпреки че затрили баща му, той продължавал да вярва. Постъпил в Червената армия и само един господ го спасил да не стане и той жертва на чистките. През войната се отличил, сражавал се с лъвска храброст, а след края й зачакал да настъпи така мечтаната от него либерализация на Русия и освобождението на сънародниците му. Мечтите му се оказали напразни. Вместо това станал свидетел на безмилостните репресии, които правителството, на което служел, стоварило върху родината му. В лагерите били изпратени десетки хиляди негови съграждани, включително и негови роднини. — Лейкон понечи да го прекъсне, но благоразумно премълча. — Онези, които имали късмет, избягали в Швеция и Германия. Става дума за население от милион трезви, трудолюбиви хора, което било разпиляно най-безогледно. Именно от отчаяние той ни предложи една нощ да ни сътрудничи. На нас — англичаните. От Москва. И в продължение на цели три години шпионираше в наша полза в самото сърце на съветската столица. Рискувайки всичко заради нас, ден след ден.

— А оттук, естествено, го е ръководел наш Джордж — изръмжа Стрикланд, мъчейки се по някакъв начин да внуши, че именно тази подробност отнема на Смайли правото да говори. Смайли обаче нямаше спиране. А седналият в нозете му Мостин го слушаше в ням захлас.

— Нали си спомняш, Оливър, че и с медал го наградихме. Не му го връчихме да го носи, разбира се. Но на сигурно място се пази парче пергамент, което сегиз-тогиз му позволяваха да зърне, с подпис силно наподобяващ кралския.

— Всичко това е история, Джордж — възрази измъчено Лейкон. — И няма нищо общо с днешния ден.

— В продължение на цели три години Владимир беше най-добрият източник, който някога сме имали по отношение на възможностите и намеренията на Съветите. И то не кога да е, а тъкмо в разгара на Студената война. Близък беше и до разузнаването им, та и за него ни пращаше сведения. Докато по време на служебна командировка в Париж не се реши да се възползва от удалата му се възможност и не избяга. И слава богу, че го направи, иначе много по-отдавна щяха да го пречукат.

На това място Лейкон окончателно се обърка.

— Ама как така по-отдавна? Колко по-отдавна? Сега пък какво искаш да кажеш?

— Това, че в ония времена Циркът се ръководеше от агент на московския Център — с убийствено търпелив тон поясни Смайли. — Извадихме луд късмет, че докато Владимир действаше в наша полза, Бил Хейдън работеше зад граница. Само след някакви си три месеца Бил щеше да го освети до небето.

И понеже Лейкон не намери подходящ отговор, Стрикланд се обади от негово име:

— Стига вече с този Бил Хейдън — изсумтя. — Това, че си имал по-специално вземане-даване с него… — Понечи да продължи, но размисли и се отказа. — Бил Хейдън е мъртъв, по дяволите — заключи мрачно, — заедно с цялата онази проклета епоха.

— Владимир също — допълни тихичко Смайли и отново наложи пауза в спора им.

— Джордж — зарецитира тържествено Лейкон, сякаш едва сега беше намерил нужната му страница в молитвеника. — Ние, Джордж, сме прагматици. Приспособяваме се. А не сме пазачи на някакъв свещен огън. И те моля, препоръчвам ти даже, да запомниш този факт!

Смайли мълчеше, но това не отнемаше от решителността му да довърши некролога на стареца, вероятно усещайки, че с друг можеше и да не го удостоят.

— А като излезе от играта, наистина загуби много от стойността си, както става с всички бивши агенти.

— Оставаше и да не я загуби — добави под сурдинка Стрикланд.

— Заживя в Париж и се включи с цялата си душа и сърце в движението за независимост на Прибалтика. Приемам, че каузата поначало е обречена. Не че Великобритания и до днес не отказва да признае де юре съветската анексия на трите прибалтийски държави, но и това в случая няма значение. Може и да не ти е известно, Оливър, но Естония поддържа съвсем прилична легация и генерално консулство на «Куинс Гейт». Ние обаче явно обичаме да подкрепяме изгубените каузи чак след като загубата им стане окончателна. Но не и преди това. — Пое рязко дъх. — Признавам, че в Париж той основа прибалтийска група, а тя закърня, както винаги се случва с емигрантските групи и обречените каузи. Остави ме, моля ти се, да се доизкажа, Оливър. Знаеш, че много рядко ми се случва да говоря толкова пространно!

— Говори колкото душа ти иска, драги приятелю — отвърна Лейкон и се изчерви, заглушавайки в същото време поредното изпъшкване на Стрикланд.

— Групата се разцепи, избухнаха дрязги. А Владимир бързаше. Мечтата му беше да събере всички фракции под една обща шапка. Фракциите обаче имаха различни интереси и не мирясваха. Стигна се до генерално сражение, имаше пострадали, и накрая французите го изгониха. Преместихме го в Лондон заедно с двама от помощниците му. На стари години Владимир се върна към лутеранската вяра на дедите си и вместо на марксисткия спасител взе да се кланя на християнския месия. Доколкото ми е известно, от нас се очаква да насърчаваме подобни промени. Или и това вече не е наша задача. И ето че стигаме до убийството му. Понеже говорехме за бекграунд, представих ви миналото на Владимир. Сега чакам да ми обясните за какво сте ме викнали.

Звънецът иззвъня съвсем навреме. Бузите на Лейкон все още розовееха, а дишащият тежко Смайли пак се захвана да си бърше очилата. Новакът Мостин отвори почтително вратата и пусна покрай себе си висок куриер мотоциклетист, от чиято облечена в ръкавица ръка висеше връзка ключове. Мостин почтително занесе ключовете на Стрикланд, който се подписа за получаването им и отбеляза факта в бележника си. А куриерът изгледа Смайли продължително, едва ли не с обожание, и си тръгна, оставяйки у Смайли неловкото чувство, че трябваше да го разпознае под всичката му екипировка. Смайли обаче го занимаваха други, далеч по-належащи прозрения. Без капка почтителност Стрикланд стовари ключовете в отворената длан на Лейкон.

— Добре! — прогърмя внезапно гласът на Лейкон. — Хайде сега, Мостин, ти му разправи нещата със свои думи!