Ходенето едва-едва се удаваше на Остракова, но на нея и това й стигаше. Да може да върви и да чака появата на Вълшебника. Нямаше нито една счупена кост. Макар след къпането по закръгленото й тяло да се бяха появили черни петна и то да беше заприличало на карта на сибирските каменовъглени залежи, всичко си беше здраво. А ако съдеше по вида на горкото си дупе — което поначало й създаваше известни проблеми в склада, — налетелите й пълчища от тайни съветски агенти като да го бяха ритали от единия край на Париж до другия; но все пак счупвания нямаше. Бяха я прегледали на рентгена от глава до пети, после я ръчкаха, все едно беше съмнителен говежди труп, да се уверят, че няма вътрешни кръвоизливи. Но накрая я обявиха мрачно за «жертва на някакво чудо».
И въпреки това бяха настояли да я оставят. Била в шок, поради което се налагало да прекара поне една нощ на успокоителни! А пък полицията, успяла да събере шест свидетели със седем взаимно оборващи се версии на случилото се («Колата беше сива, ама не — май беше синя… Номерът беше марсилски, освен ако не беше чуждестранен…»), полицията сне най-подробно показанията й, след което заплаши, че ще се върне за втори разпит.
Така че Остракова настоя да я изпишат на нейна отговорност.
Нямала ли поне деца, които да се погрижат за нея, бяха я питали. «Как да нямам? Куп деца имам!», увери ги тя. Дъщери, които да угаждат и на най-малките й капризи, синове, които да й помагат да слиза и да се качва по стълбите! Колкото си искат на брой! За да угоди на сестрите, дори им измисли биографии — нищо, че главата й кънтеше като сватбарски тъпан. Прати да й купят дрехи. Нейните се бяха изпосъдрали до такава степен, че и бог сигурно се беше изчервил, като я видя на какво е заприличала, когато я намериха. Към измисленото си име добави и измислен адрес: не й трябваха нито контролни посещения, нито каквито и да било посетители. И точно в шест вечерта, благодарение единствено на силната си воля, Остракова се превърна в поредната бивша пациентка, спускаща се предпазливо и изключително болезнено по рампата на огромната черна болница на път право към света, който през отминаващия ден беше направил всичко възможно да се отърве окончателно от нея. На краката й бяха нейните си ботуши — и те като нея яко охлузени, но все пак учудващо здрави; и тя изпита някаква особена гордост от начина, по който я поддържаха.
Тъкмо затова не ги и събу. Прибра се в полумрака на апартамента си, седна в опърпаното кресло на Остраков и взе да се бори търпеливо със стария му армейски револвер — да се мъчи да проумее как, по дяволите, се зарежда, привежда в състояние за стрелба и гърми. Ботушите й даваха усещането, че е в униформа. «Еднолична армия — това съм аз.» Единствената й цел беше да оцелее и колкото по-дълго успееше, толкова по-голяма щеше да е победата й. Да остане жива до пристигането на генерала; или докато той й изпрати своя Вълшебник.
Да им избяга, както беше постъпил и Остраков? Е, това вече беше свършила. Да им се подиграва, както правеше Гликман, да ги натика в ъгли, където нямаше да имат друг избор, освен да се замислят върху собствената си мерзост? Блазнеше я мисълта, че навремето и дотам беше стигала понякога. Но да оцелее — нещо, в което и двамата й мъже се бяха провалили, — да се вкопчи в живота въпреки безкрайните усилия на онази бездушна вселена, населена от безбройни ожесточени функционери; да бъде трън в очите им по всяко време на денонощието, пък дори и само затова че е останала жива, че диша, яде, движи се и опазва ясната си мисъл — е, това вече, мислеше си Остракова, би било занимание достойно за личния й нрав, а и за вярата й, и за двамата мъже, които беше обичала. И тя му се посвети незабавно, с всичката съответстваща му преданост. Изпратила беше вече например изкуфялата портиерка да й купи нещата, от които се нуждаеше. Инвалидността явно също можеше да е от полза.
— Получих малък удар, мадам Ла Пиер — каза й, без да уточнява пред дъртата коза дали го е получила по сърцето, стомаха, или от тайната руска полиция. — И ми предписаха няколко седмици пълна домашна почивка. Капчица сила не ми остана, мадам; в такива моменти на човек не му се иска нищо друго, освен да го оставят на мира. Вземете и това, ако обичате, мадам; вие не сте като другите, дето само гледат как да се възползват от човека и не престават да го държат под око. — Мадам Ла Пиер стисна банкнотата в шепата си и си позволи само леко да мерне крайчето й, преди да я пъхне някъде около кръста си. — И за още нещо ще ви помоля, мадам: ако ме търсят, бъдете така добра да казвате, че съм заминала. Няма да паля осветлението откъм уличната страна. Ние, чувствителните жени, имаме право на известен покой, нали така? Но в същото време ви умолявам, мадам: гледайте на всяка цена да запомните и да ми съобщите кой точно ме е търсил — било то инкасаторът за газта или представителят на някоя милосърдна организация. Запомнете и най-малката подробност. Вестите от протичащия покрай мен живот могат само да ме радват.
Портиерката моментално заключи, че наемателката несъмнено е превъртяла, но пък от друга страна, парите й си бяха най-нормални, освен дето се явяваха и любимо средство на портиерката, която, между впрочем, също не беше съвсем с всичкия си. След време се появи и мъжът на портиерката — и той не по-малък разбойник от дъртата коза, — когото се наложи да убеди с по-нататъшни плащания да монтира вериги на вратата й. А на следващия ден щял да й постави и шпионка — пак срещу заплащане. Портиерката обеща да приема от нейно име пощата й и да й я доставя само в строго определени часове: точно в единайсет преди обед и в шест вечерта, като звънне кратко два пъти — срещу заплащане. Остракова успя да отвори със сила вентилационната решетка в задната тоалетна, така че, стъпила върху стол, можеше по всяко време да наблюдава кой влиза и излиза през вътрешния двор. Изпрати до склада бележка, че е неразположена. Не й беше по силите да премести голямата спалня, но затова пък успя с помощта на възглавници и пухения юрган да пригоди за сън дивана и да го насочи като торпедо през отворената врата на всекидневната право във входната врата: напълно достатъчно й беше да легне отгоре му с нахлузени ботуши, които да й служат за мерник, и да простреля на мига неподготвения неочакван посетител, стига куршумът да не отнесеше вместо това собствения й крак. Всичко беше изчислила. В главата й цареше тътен и вой, ако я мръднеше по-рязко, й притъмняваше пред очите, гореше от високата температура и в няколко случая насмалко да припадне. Но за сметка на това беше взела всички мерки, извършила беше необходимите приготовления и до появата на генерала или Вълшебника щеше да живее така, както навремето в Москва.
— Сам-сама си, дърта глупачко — каза си на висок глас. — Няма на кого друг да разчиташ, освен на себе си, така че се стегни и действай.
Положила на пода до дивана две снимки — на Гликман и на Остраков, и пъхнала под завивката икона с Божията майка, Остракова предприе първото си нощно бдение, придружено с молитви до куп светни и най-вече към свети Йосиф да й изпратят избавителя й — Вълшебника.
«Но поне никой няма да ми праща послания с чукане по водопроводните тръби — мина й през ум. — Нито въоръжен пазач, който да ме разбуди с псувните си.»