Екипът на Смайли

6

Смайли напусна с чувство за облекчение тайната квартира и навлезе посред чистия въздух на утрото в «Хампстед». Посрещналият го сумрак беше същият, който очакваше и Остракова, при все че есента в Париж беше в по-напреднал стадий, та листата на чинарите бяха съвсем оредели. И нейната нощ, подобно на онази на Смайли, беше минала неспокойно. Стана още по тъмно, облече се старателно и цяла сутрин се чудеше, поради сторилото й се застудяване, дали да не извади най-сетне зимните си ботуши, тъй като от жестокото течение в склада най-много страдаха нозете й. В крайна сметка ги изрови от шкафчето, обърса ги и дори ги лъсна, но не преставаше да се колебае дали да ги обуе, или не. Нерешителността неизменно я обладаваше, щом възникнеше някой важен проблем; тогава по-дребните изобщо не се поддаваха на разрешаване. Не че не усещаше появата на признаците, но безсилието я обземаше напълно. Почваше да забравя къде си е оставила чантата, да греши в сметките в склада и да излиза без ключ от апартамента, след което й се налагаше да призовава за помощ оная дърта изкуфелница портиерката, мадам Ла Пиер, дето пуфтеше и сумтеше като коза в коприва. Или, дори след петнайсет години по една и съща линия, да се качи на погрешен автобус и да се озове бясна от яд в съвсем непознат квартал. Накрая, мърморейки си под носа разни упреци от рода на «бабичка» и «идиотка», нахлузи ботушите и се повлече по обичайния си маршрут с приготвената от предната вечер тежка пазарска чанта; мина покрай трите неизменни магазина, без да се отбие в нито един, и не спираше да се чуди дали не е почнала вече да откача.

«Луда съм. Не съм луда. Някой иска да ме убие. Някой иска да ме защити. Няма страшно. Заплашва ме смърт.» И така до безкрай.

През изминалите четири седмици от срещата с дребния й естонски изповедник Остракова беше забелязала ред промени у себе си, като повечето от тях беше посрещнала с голяма доза благодарност. Нямаше значение дали се е влюбила в него, или не: важното беше, че се бе появил навреме и пиратският му дух съживи в душата й онова чувство за съпротива, което насмалко изцяло да я напусне. Разпалил беше душевния й огън, а поведението му на уличен котарак пробуди спомените й не само за Гликман, но и за други мъже — тя открай време не се беше отличавала с особено целомъдрие. «А след като, на всичко отгоре, вълшебникът, какъвто е хубавец и безспорно познавач на жените, се появи в живота ми със снимка на моя потисник и с очевидното намерение да го елиминира, ще бъде повече от нередно една самотна бабичка като мен да не се влюби на мига в него!»

Повече от вълшебната му поява обаче я порази сериозността на този човек. «Не разкрасявайте», беше й се скарал с неприсъща за него строгост, когато, за да прозвучи по-забавно или разнообразно, си беше позволила да се отклони съвсем мъничко от описанието, което беше изпратила на генерала. «Това, че ви е поолекнало на душата, не бива да ви заблуждава, че опасността е отминала.»

И тя се беше зарекла да се поправи.

«Опасността е абсолютна — каза й той на сбогуване. — И не може по ваше желание да се увеличи или смали.»

И други й бяха говорили дотогава за опасности, но сега, когато го чуваше от устата на Вълшебника, в действителност му повярва.

«Дъщеря ми ли е в опасност? Александра?», попита го. «Дъщеря ви няма нищо общо със събитията. Гарантирам ви, че изобщо не подозира какво става.»

«За кого е опасно, в такъв случай?»

«За всички нас, които сме в течение на нещата — отвърна й той, докато тя щастливо се отдаваше на прага на единствената им за вечерта прегръдка. — И най-вече лично за вас.»

И ето че от три дни насам — или бяха всъщност два, а не бяха ли десет? — Остракова можеше да се закълне, че вижда как опасността надвисва отгоре й като армия от сенки, струпали се около смъртното й легло. При това опасността беше абсолютна; и тя не можеше по свое собствено желание нито да я увеличи, нито да я намали. Съзря я и през тази съботна сутрин, както тропаше с токовете на лъснатите си зимни ботуши и размахваше тежката пазарска чанта: същите онези двама, които пак я следваха, независимо че беше неработен ден. Безмилостни мъже. По-безпощадни и от рижавия. От онези, дето присъстват по време на разпитите. Без дума да обелят. Единият вървеше на пет метра зад нея, а другият се движеше успоредно с нея, но по отсрещния тротоар, и в този момент минаваше покрай входа на онзи мързел — бакалина Мерсие, чийто сенник на червени и зелени райета беше провиснал толкова ниско, че представляваше опасност и за хора с най-скромен ръст от порядъка на самата Остракова.

Когато за пръв път си позволи да забележи присъствието им, реши, че са от хората на генерала. Кога стана то — в понеделник ли беше, или още миналия петък? «Генерал Владимир ми е изпратил бодигардове», засмя се наум, и през цялата сутрин я занимаваше опасната мисъл с какъв дружелюбен жест да им изрази благодарността си: дали да не ги надари с някоя и друга съучастническа усмивка, когато е уверена, че никой не ги гледа; или пак да им направи супичка и да им я поднесе, та да им минава по-бързо времето, докато киснат скрити във входовете. «Такива мощни и огромни телохранители — рече си — за една нищо и никаква старица!» Прав се беше оказал Остраков: генералът в действителност е истински мъж! Но на втория ден заключи, че онези двамата изобщо не съществуват, ами желанието й да ги набеди за такива се е ръководило единствено от собственото й очакване да се срещне отново с Вълшебника. «Явно търся начин да се сближа с него — заключи тя наум; — по същата причини, поради която още не съм измила чашата, с която пи водката, нито оправих възглавничките, върху които седя, докато ме инструктираше за опасността.»

Но на третия — или, съответно, на петия? — ден възприе по̀ друго, по-рязко отношение към евентуалните свои охранители. И престана да се държи като девойче. Понеже — независимо през кой ден беше — на излизане рано от апартамента си, за да провери пристигналата по никое време в склада пратка, бе напуснала убежището на своите абстракции и се беше озовала право посред московска улица, от онези, които много добре помнеше от прекараните с Гликман години. Зле осветена павирана улица, е една-единствена черна кола, паркирана на двайсетина метра от нейния вход. Най-вероятно току-що се беше появила. Впоследствие незнайно откъде в главата й се беше появил споменът, че я е забелязала как спира, вероятно за да слязат бодигардовете й. Спря внезапно в мига, в който тя излезе от входа. И угаси фаровете. А тя закрачи решително по тротоара. «Опасно е най-вече лично за вас — не й излизаше от акъла; — но и за всички нас, които сме в течение на нещата.»

Колата тръгна подире й.

«Сигурно ме вземат за проститутка — помисли си не без задоволство тя. — От онези, по-старите, дето обслужват ранните сутрешни клиенти.»

Но внезапно я облада едно-единствено желание — да влезе в църква. Няма значение каква. Най-близката руска православна беше на двайсет минути път оттам и толкова миниатюрна, че моленето в нея не се различаваше особено от спиритичен сеанс — самата непосредствена близост на Светото семейство ти гарантираше опрощение. Но в случая двайсет минути се равняваха на цял живот. По принцип избягваше неправославните църкви — да влезе в такава беше все едно да се отрече от националността си. В днешното утро обаче, с този лазещ по петите й автомобил, тя изостави временно това си предубеждение и се шмугна в първата появила се по пътя й църква, която не само беше католическа, ами се оказа и от онези, модерните Novus Ordo католически църкви, та й се наложи да изслуша двукратно цялата литургия, водена на някакъв неграмотен френски език от работник — свещеник, вонящ на чесън и на нещо още по-гадно. След като най-после излезе оттам, установи най-важното — онези двамата ги нямаше, но в склада й се наложи да обещае да работи извънредно два часа заради бъркотията, която беше причинила със закъснението си.

През следващите три — или пет? — дни не забеляза нищо особено. Оказа се, че и с отчитането на времето имаше същите проблеми, каквито я мъчеха и при отчитането на парите. Дали бяха три или пет дните — какво значение имаше, след като бяха отминали, все едно изобщо не се бяха случили. Всичко се свеждаше до глупавия неин навик да «разкрасява», както се беше изразил Вълшебника — да вижда прекалено много в заобикалящата я среда, да среща погледите на ненужно голям брой хора, да си втълпява какви ли не премеждия. Но ето че днес те пак се появиха и сложиха край на съмненията й. С тази разлика, че днес беше поне петдесет хиляди пъти по-лошо, понеже се случваше сега, а улицата беше точно толкова безлюдна, колкото през последния и през първия ден, мъжът зад нея скъсяваше петметровото разстояние помежду им, а другият, дето стоеше под осъдително опасния сенник на Мерсие, пресичаше улицата в нейна посока.

Според онова, което беше чувала или си представяла, всичко оттук насетне трябваше да протече светкавично. Както си вървиш най-нормално по тротоара, попадаш във водовъртеж от светлини и виещи клаксони и в следващия миг се озоваваш на операционна маса, а отгоре ти са се надвесили хирурзите с разноцветни марли през устата. Или попадаш на онзи свят, пред Всевишния, и почваш да мънкаш оправдания за разни грешки, за които всъщност никак не съжаляваш; а доколкото изобщо можеш да схванеш думите му — и на него са му безразлични. А в най-лошия вариант идваш в съзнание, помагат ти да се върнеш контузена в квартирата, а онази досадница — доведената ти сестра Валентина от Лион — зарязва вкисната всичко и цъфва до леглото ти да ти досажда с непрестанните си укори.

Но нито едно от тези й очаквания не се сбъдна.

Последвалите събития се развиха със скоростта на подводен балет. Онзи изотзад се изравни с нея, заемайки позиция от дясната й, вътрешната страна. В същия миг пресеклият откъм Мерсие улицата се настани вляво от нея, но вървеше не по тротоара, а покрай бордюра и я оплискваше неволно с останалата от вчерашния дъжд вода. Поради фаталния си навик да гледа хората в очите Остракова се вгледа в двамата си нежелани спътници и установи, че познава съвсем добре лицата им. Бяха същите онези, които бяха преследвали Остраков, убили Гликман, а според личното й убеждение — бяха унищожавали от векове и целия руски народ, било то в името на царя, бога или Ленин. А като отмести погледа си, видя как бавно по безлюдната улица се приближава и същата черна кола, която я беше следвала чак до църквата. Така че тя извърши онова, което през цялата изминала нощ беше измисляла и си беше представяла, докато чакаше сънят да я посети. В пазарската си чанта беше сложила старовремска ютия — боклук, с който Остраков се беше сдобил в последните си дни, преди да умре, когато горкият си беше втълпил, че може да изкара някой и друг франк от търговията с антики. Чантата й беше кожена, съшита от зелени и кафяви квадратчета, и много здрава. Отметна я назад и със засилване я стовари в слабините — в омразния център — на онзи до бордюра. Човекът изруга — не можа да разпознае на какъв език — и се свлече на колене. Тук вече планът й зацикли. Не беше очаквала злодеите да се появят и от двете й страни, та й беше нужно време да си възвърне равновесието и да замахне и по другия. Той обаче осуети намерението й. Обгърна я, притискайки двете й ръце към тялото, награби я като чувал картофи, какъвто тя в действително си беше, и отлепи краката й от тротоара. Тя само успя да види как чантата падна и чу как изсулилата се ютия издрънча в желязната скара на канализацията. Все още загледана надолу, установи, че краката й висят на десет сантиметра от плочника, все едно и тя се беше самообесила като брат си Ники — същите ходила, извърнати едно към друго като на глупак. Забеляза и това, че бомбето на единия й ботуш беше успяло да се охлузи по време на схватката. А ръцете на нападателя стягаха все по-силно гърдите й, та се запита кое ще стане първо — ще се задуши ли, или онзи ще й потроши ребрата? Усети как онзи я отдръпна назад и предположи, че намерението му е да придаде инерция на тялото й, та да я набута в колата, която вече приближаваше с голяма скорост: и осъзна, че я отвличат. Самата мисъл я скова. В момента нищо не я ужасяваше толкова — най-малко пък самата смърт, — колкото вероятността тези свине да я замъкнат обратно в Русия, където ще я подложат на същата онази бавна, наложена от доктрината смърт, която със сигурност беше лишила от живот и Гликман. Засъпротивлява се с последни сили и дори успя да ухапе ръката на похитителя. Мярна и лицата на двама минувачи, които бяха не по-малко уплашени от самата нея. И едва тогава си даде сметка, че колата изобщо не забавя своя ход, и че онези се канят да извършат съвсем друго нещо: не да я отвлекат, а да я убият.

Мъжът хвърли тялото й.

Тя залитна, но не падна, и в мига, в който колата поднесе, за да я прегази, изпита благодарност към бога и всичките му светии, че я бяха накарали да си обуе зимните ботуши, понеже бронята на автомобила я нацели отзад по прасците, та в следващия миг видя пред очите си навирените си нозе и голите си бедра, сякаш се канеше да ражда. Полетя известно време, след което се просна на пътя с цялото си тяло — и главата, и гръбнака, и петите — и се затъркаля като наденица по паважа. Колата беше отминала, но я чу как спря с вой на спирачките и се запита дали няма да се опитат да я прегазят на заден ход. Напъна се да се помръдне, но усети как страшно й се приспива. Чу хорски гласове, захлопващи се автомобилни врати и рев на затихващ двигател, което можеше да означава или че колата се отдалечава, или че слухът й изчезва.

— Нея пипайте — викна някой.

«Не, няма нужда, наистина», мина й през ум.

— Липсва ми кислород — чу как каза собственият й глас. — Помогнете ми да стана и ще се оправя.

Тази приказка пък откъде й дойде? Или само си го беше помислила?

— Патладжани — рече. — Дайте патладжани. — Но не й беше ясно дали ги кара да й ги купят, или ги моли да викнат някои от жените регулировчици, на които така им викаха в Париж.

После две женски ръце метнаха отгоре й одеяло и се разгоря ожесточен галски спор какво да правят по-нататък. Щеше й се да попита: «Успя ли някой да види номера?». Но сънят вече я налягаше дотолкова, че й беше все едно, а и от тежкото падане беше останала съвсем без кислород. Спомни си как беше виждала недоубити птици да се мятат безпомощно по руските поля в очакване на появата на ловджийските кучета. «Генерале, получихте ли второто ми писмо? — запита се наум. И губейки съзнание, не спря да му се моли, да го умолява да го прочете и да отговори на всички й въпроси. — Прочетете и второто ми писмо, генерале.»

Написала го беше преди седмица в момент на отчаяние. И във втори такъв момент го беше пуснала предния ден в пощенската кутия.