Екипът на Смайли

16

Смайли кацна в Хамбург късно сутринта и хвана летищния автобус до центъра. Мъглата все още не се беше вдигнала и денят беше много студен. След като отхвърли няколко от хотелите на гаровия площад, Смайли се спря накрая на стар, ненаселен хотел с асансьор, преназначен за не повече от трима пътници. Регистрира се под името Стандфаст, после отиде пеша до рент а кар агенция, откъдето нае малък опел, който паркира в подземен гараж, от чиито високоговорители се носеше приглушено Бетовен. Колата щеше да изпълнява ролята на заден изход. Не беше сигурен дали изобщо ще му потрябва, но се чувстваше длъжен да си осигури път за аварийно отстъпление. Оттам се отправи, пак пеша, към река Алстер. Възприемаше с изострени сетива всичко, което го заобикаляше: и влудяващото улично движение, и магазините с играчки за децата милионери. Грохотът на града го удари като огнена буря, покрай която забрави за студа. Германия беше втората му природа, дори втората му душа. На младини се беше пристрастил към немската литература и я беше изучил подробно. Немският език му прилягаше като някаква униформа и той смело го ползваше. Въпреки всичко усещаше на всяка крачка опасност, понеже младият Смайли беше прекарал тук половината война, така че самотният ужас на шпионина и усещането, че се намира на вражеска територия, му бяха останали за цял живот. Още през юношеските си години беше възприел Хамбург като богат и изискан пристанищен град, прикриващ своята лекомислена душевност зад плаща на поангличанчването си; на зряла възраст обаче беше станал свидетел как въздушните нападения от хиляди бомбардировачи бяха потопили града в средновековен мрак. А в първите следвоенни години беше заварил димящи развалини и оцелели жители, ровещи из тях като селяни на нива. Днес обаче градът се беше обвил в анонимността на механичната музика и кули от опушено стъкло и бетон.

Добрал се до спокойното крайбрежие на Алстер, Смайли се запъти по приятна алея към същия онзи пристан, от който Вилем се беше качил на корабчето. Отбеляза, че според разписанието в делнични дни първото корабче тръгвало в 7:10, а последното в 20:15; Вилем беше пътувал в делник. Следващото параходче трябваше да дойде след петнайсет минути. Докато го чакаше, и той подобно на Вилем се загледа в гребните лодки и червеникавите катерички, а когато корабчето пристана и той като Вилем седна на чист въздух отзад, под сенника на кърмата. Спътници му бяха група деца на училищна възраст и три монахини. Седна и се заслуша в бърборенето им, полупритворил очи заради блясъка на водите. По средата на пътуването стана, прекоси салона за пътници до предното стъкло, погледна навън — явно търсеше потвърждение на нещо, погледна часовника си, накрая се върна под сенника и остана там до пристигането на параходчето в Юнгфернщийг, където слезе.

Казаното от Вилем се потвърждаваше. Не че Смайли беше очаквал нещо по-различно, но в този свят на вечни съмнения не беше никак лошо лично да се убеди.

Обядва, оттам отиде в централната градска поща и отдели цял час за проучване на стари телефонни указатели — същото, което и Остракова беше сторила в Париж, само че по съвсем други причини. И едва след като приключи изследването, Смайли се настани доволен във фоайето на хотела «Фоур Сийзънс» и чете вестници до смрачаване.

В хамбургски пътеводител за развлекателните заведения «Синият диамант» беше вписан не като «нощен клуб», а под рубриката «Amour» — «Любов» — и беше отбелязан с три звезди в категориите «ексклузивност» и «цени». Адресът беше в централния квартал Санкт Паули, но дискретно отдалечен от популярния туристически маршрут, на стръмна, тъмна и воняща на риба павирана уличка. Смайли позвъни и електрическата брава на вратата се отвори. Влезе и се озова направо в подредено преддверие, изпълнено със сиво оборудване, обслужвано от спретнат младеж в сив костюм. Върху сивите стени се въртяха бавно магнетофонни ролки, макар музиката от тях да звучеше предимно другаде. Сложна телефонна система, също сива, примигваше и цъкаше върху бюрото му.

— Желая да прекарам известно време в заведението ви — каза Смайли.

«Точно от тук ми вдигнаха телефона — мина му през ум, — когато се обадих на хамбургския кореспондент на Владимир.»

Спретнатият младеж извади от чекмеджето формуляр и му разясни процедурата с поверителния тон на адвокат, какъвто и вероятно беше през деня. Таксата за новопостъпващ член била сто седемдесет и пет марки, обясни тихо, и представлявала едногодишен абонамент, който осигурявал на Смайли неограничен безплатен достъп в продължение на цяла година. Първата му напитка щяла да му струва допълнителни двайсет и пет марки, цената на следващите била по-висока, но не и неприемливо скъпа. Първото питие било задължително и също като членската такса се плащало в аванс. Всички останали видове развлечения били безплатни, макар да било прието да се правят благодарствени подаръци на момичетата. Смайли можел да впише на бланката каквото име си пожелаел. Лично младежът щял да я заведе тук към дело. От Смайли се искало единствено при следващото си посещение да си спомнел под какво име се е записал и щял да бъде допуснат да влезе без каквито и да било формалности.

Смайли отброи парите и добави поредното фалшиво име към десетките други, които беше използвал през живота си. Стълбище го отведе към втора врата, която също се отвори по електронен път и го пропусна в тесен коридор, стигащ до редица от сепарета — все още незаети, тъй като в тукашния свят нощта тепърва щеше да започне. В края на коридора го очакваше трета врата, а след нея — пълен мрак, изпълнен с музиката, дънеща от магнетофоните на спретнатия младеж. Проговори му нечий мъжки глас и лъч на електрическо фенерче го поведе към масата му. Предложиха му менюто с напитки. Най-отдолу, с дребен шрифт, пишеше «Собственик: К. Кречмар». Поръча си уиски.

— Желая да остана без компания, ако обичате.

— Ще предупредя персонала, сър — каза с поверително достойнство сервитьорът и прие предложения му бакшиш.

— Между другото, хер Кречмар не е ли случайно саксонец?

— Да, сър.

По-лошо и от източногерманец — беше казал Тоби Естерхази. — Саксонец беше. Двамата заедно крадяха, заедно сводничеха, заедно измисляха донесенията. Бракът им беше идеален.

Отпиваше от уискито и чакаше очите му да свикнат с осветлението. Отнякъде струеше синя светлина и придаваше призрачен полублясък на маншети и яки. Взе да отличава бели лица и бели тела. Заведението беше на две нива. По-ниското, където го бяха настанили, беше обзаведено с маси и фотьойли. Горното се състоеше от шест сепарета — chambres séparées — с вид на театрални ложи, всяка със самостоятелен източник на синя светлина. Явно в една от тях беше позирал — волю или неволю — квартетът на онази фотография. Припомни си ъгъла, от който ги бяха заснели — от горе, от много високо. Това «много високо» обаче означаваше някъде от тъмнината на високите стени, докъдето ничие око не можеше да пробие, дори окото на Смайли.

Музиката замлъкна и по същите високоговорители обявиха, че предстои кабаретна програма. Озаглавена била «Старият Берлин», съобщи конферансието с тон, който също принадлежеше към Стария Берлин: надут, носов и двусмислен. «Спретнатият младеж явно е сменил ролката», помисли си Смайли. Завесата се вдигна и разкри малка сцена. А Смайли се възползва от сценичното осветление да хвърли нагоре бърз поглед и да види онова, което търсеше: малък наблюдателен отвор с тъмно стъкло току под самия таван. Мярна му се мисълта, че фотографът със сигурност е използвал специален фотоапарат; беше чул, че тъмнината вече не пречела при снимките. «Трябваше да разпитам Тоби — каза си. — Той е спец по тия джаджи.» Междувременно на сцената беше започнала демонстрация на любовен акт — механична, безсмислена, вяла. Смайли насочи вниманието си към останалите посетители. Момичетата бяха красиви, голи и млади — също като на фотографията. Онези, на които им беше проработил късметът, се бяха обвили около партньорите си, привидно във възторг от тяхната сенилност и грозота. Останалите, без клиенти, седяха смълчани като играчи на американски футбол в очакване да им дойде редът на терена. Данданията от високоговорителите стана още по-силна — смесица от музика и истеричен коментар. В Берлин сигурно изпълняват «Старият Хамбург», рече си Смайли. Двойката на сцената заработи по-усилено, но без особена полза. Смайли си зададе въпроса дали щеше да познае момичетата от снимката, ако ги видеше. Надали, каза си. Завесата падна. И той с облекчение си поръча второ уиски.

— Хер Кречмар да е случайно тук в момента? — попита сервитьора.

Хер Кречмар бил изключително зает човек, обясни онзи. Хер Кречмар бил принуден да отделя време на няколкото свои заведения.

— Бъдете така добър да ми съобщите, ако се появи.

— Той ще пристигне точно в единайсет, сър.

На дансинга пред бара се появиха голи двойки. Смайли ги изтърпя още половин час, преди да се върне в приемната, минавайки покрай сепаретата, някои от които бяха вече заети. Спретнатият младеж попита под какво име да съобщи за посетителя.

— Предайте, че го търся по специален въпрос — подсказа му Смайли.

Спретнатият младеж натисна копче и предаде съобщението с онзи изключително тих глас, с който беше разговарял и със Смайли.

Кабинетът на горния етаж не отстъпваше по чистота на операционна зала, с полирано пластмасово бюро и още повече техника. Образът, който охранителната камера предоставяше от събитията долу, беше ясен, все едно се снимаше на дневна светлина. Забелязаният по-рано от Смайли отвор гледаше право към сепаретата. Самият хер Кречмар беше олицетворение на «сериозен човек», както се изразяват немците. Беше накъм петдесет години, добре поддържан и снажен, в тъмен костюм и светла вратовръзка. Както подобава на един саксонец, косата му беше сламено руса, а изражението на лицето му беше любезно, без радушност, но и без суровост. Здрависа се делово със Смайли и му посочи стола. Очевидно беше свикнат да се среща с хора по специални въпроси.

— Заповядайте — каза хер Кречмар, с което сложи край на предварителните официалности.

На Смайли не му оставаше друго, освен да продължи напред.

— Доколкото разбирам, навремето сте имали общ бизнес с мой познат на име Ото Лайпциг — подхвана Смайли с тон, който и на самия него му се стори прекалено висок. — Минавам случайно през Хамбург и се зачудих дали не можете да ми кажете къде е той в момента. Никъде не успях да открия адреса му.

Хер Кречмар държеше кафето си в сребърна каничка с увита около дръжката книжна салфетка, която да му пази пръстите, докато си наливаше. Той отпи и внимателно остави чашата си, стараейки се да не изтрака.

— А мога ли да знам вие кой сте, ако обичате? — заинтересува се хер Кречмар. Говореше с равен саксонски акцент, а лекото смръщване само подчертаваше респектабилната му външност.

— Ото ме наричаше «Макс» — отвърна Смайли.

Хер Кречмар не реагира на тази информация, но доста обмисли как точно да постави следващия си въпрос. А Смайли за сетен път се изненада от необичайно невинното му изражение. Ото през живота си не е притежавал собствено жилище — беше казал Тоби. — При пожар за ключар служеше Клаус Кречмар.

— И в какъв бизнес участвате с хер Лайпциг, ако смея да попитам?

— Представител съм на голяма фирма — отговори Смайли. — Многостранната ни дейност включва литературна и фотографска агенция, която обслужва нещатни репортери.

— И?

— В далечното минало фирмата, за която работя, имаше удоволствието да приема от време на време — чрез посредници — отделни творби на хер Лайпциг, които предлагахме на клиентите ни за обработка и разпространение.

— И? — повтори хер Кречмар. Главата му се повдигна леко, но физиономията му остана непроменена.

— В последно време настъпи съживяване в деловите отношения между основната ни фирма и хер Лайпциг. — Смайли направи малка пауза. — Първоначално по телефона — добави, но хер Кречмар имаше вида на човек, който през живота си не е чувал за телефон. — С помощта на посредници той пак ни изпрати мостра от най-новото си творчество, което ние с удоволствие пласирахме. Целта на сегашното ми посещение е да обсъдя условията и да му възложа бъдеща работа. При условие, разбира се, че хер Лайпциг е в състояние да я извърши.

— И от какво естество, ако обичате… хер Макс… беше работата, изпратена ви от хер Лайпциг?

— Негатив на снимка от еротично естество. Моята фирма неизменно държи да получава негативите. Това, естествено, е известно на хер Лайпциг. — Смайли посочи внимателно отсрещната стена. — Не знам защо, но имам чувството, че е направена през онова там прозорче. Съществена особеност на снимката обаче е, че на нея се явява и самият хер Лайпциг. Което навежда на мисълта, че фотоапаратът е бил в ръцете на негов приятел или делови съдружник.

В прямия и невинен синеок поглед на хер Кречмар не настъпи никаква промяна. Смайли възприемаше необичайно гладкото му лице като смело, макар и сам да не знаеше защо.

Ако ще се забъркваш с гад от рода на Лайпциг, най-добре ще е гад като Тоби да се грижи за теб — беше го посъветвал Естерхази.

— Но има и друг аспект — каза Смайли.

— Да?

— За съжаление, джентълменът, който в конкретния случай изигра ролята на посредник, бе сполетян от сериозно нещастие малко след като ни повери негатива. По този начин връзката с хер Лайпциг се прекъсна.

Хер Кречмар не скри притеснението си. Гладкото му лице се смръщи в израз на неподправена загриженост и той рязко попита:

— В какъв смисъл «нещастие»? Какво нещастие?

— С фатален изход. Дойдох да предупредя Ото и да поговоря с него.

Хер Кречмар притежаваше тънък позлатен автоматичен молив. Извади го най-умишлено от вътрешния си джоб, изкара навън графита и все още намръщен начерта на бележника пред себе си идеален кръг. Сложи отгоре му кръст, после го зачерта с една права линия, зацъка, каза «Жалко», а като приключи с тези дейности, изпъна гръбнак и издаде заповед по апаратурата:

— Зает съм. — Сивият рецепционист измърмори послушно, че е приел нареждането.

— Значи, вие твърдите, че хер Лайпциг е стар познайник на вашата основна фирма? — поднови разговора хер Кречмар.

— Какъвто, струва ми се, сте били и вие, хер Кречмар, преди много години.

— Обяснете по-подробно, ако обичате — каза хер Кречмар и взе да върти бавно молива между пръстите на двете си ръце, сякаш искаше да се убеди в качеството на златното покритие.

— Става дума за отдавна забравено минало, разбира се — заяви успокоително Смайли.

— Това е ясно.

— След като хер Лайпциг избягал от Русия, се озовал в Шлезвиг-Холщайн — рече Смайли. — Организацията, която уредила бягството му, се намирала в Париж, но той, като прибалт, предпочел да живее в Северна Германия. По онова време Германия беше все още окупирана и му било трудно да си изкарва прехраната.

— На всички им беше трудно — поправи го хер Кречмар. — Не само на него, а на всички без изключение. Невероятно тежки времена бяха. Днешната младеж и понятие си няма.

— Ни най-малко — съгласи се Смайли. — Особено трудни обаче били за бежанците. Без значение дали са били от Естония, или от Саксония. Животът на всички е бил ужасно тежък.

— Абсолютно сте прав. На бежанците наистина им беше най-трудно. Продължавайте, моля.

— В онези времена се разви значителна по мащаба си информационна индустрия. За всякакви видове сведения — военни, промишлени, политически, стопански. Държавите победителки бяха готови да платят значителни суми за образователни материали, отнасящи се до всяка една от останалите. Моята основна фирма също участваше в този вид търговия и издържаше тук представител, чиято задача беше да събира такива материали и да й ги изпраща в Лондон. Хер Лайпциг и съдружникът му бяха от време на време наши клиенти. Нещатни.

Независимо от новината за сполетялото генерала фатално нещастие, по лицето на хер Кречмар премина като полъх бърза и най-неочаквана усмивка.

— Нещатни — каза, сякаш чуваше думата за пръв път и тя страшно му харесваше. — Нещатни — повтори. — Точно такива бяхме.

— Взаимоотношенията от този род са по правило временни — продължи Смайли. — Но бидейки прибалт, хер Лайпциг имаше и други интереси. Така че още дълги години поддържаше кореспонденция с фирмата ми чрез парижки посредници. — Направи пауза. — И най-вече с помощта на определен генерал. Преди няколко години, поради възникнали спорове, генералът се видя принуден да се премести в Лондон, но Ото не прекрати връзката си с него. Така че генералът остана да посредничи от негова страна.

— Докато не го сполетя нещастието — допълни хер Кречмар.

— Точно така — отчете Смайли.

— Автомобил ли го блъсна? Стар човек… моментно невнимание?

— Огнестрелно оръжие — отвърна Смайли и видя как по лицето на хер Кречмар премина гримаса на неудоволствие. — Убиха го — като един вид успокоение добави Смайли. — Изобщо не става дума за самоубийство, нещастен случай или нещо от този род.

— Естествено — каза хер Кречмар и предложи на Смайли цигара. Смайли му отказа, той запали своя си, дръпна няколко пъти и я угаси. Бледото му лице поизбледня още повече.

— Вие срещали ли сте се с Ото? Познавате ли го? — попита хер Кречмар с тона на човек, водещ светски разговор.

— Само веднъж.

— Къде?

— Нямам право да ви кажа.

Хер Кречмар се намръщи, по-скоро озадачен, отколкото неодобряващ.

— Кажете ми, ако обичате: ако вашата основна фирма… добре де, Лондон, да речем… искаше да се свърже директно с хер Лайпциг, по какъв начин го осъществяваше? — попита хер Кречмар.

— По предварително уговорена среща това ставаше с помощта на «Хамбургер Абендблат».

— А в извънредни случаи?

— Чрез вас.

— Вие полицай ли сте? — попита тихо хер Кречмар. — Скотланд Ярд?

— Не. — Смайли изгледа хер Кречмар от упор, а хер Кречмар задържа погледа му.

— Носите ли със себе си нещо? — попита хер Кречмар. Не разбрал въпроса, Смайли не му отговори веднага. — Препоръчително писмо? Картичка, да кажем?

— Не.

— Нищо не можете да ми покажете, така ли? Жалко.

— След като се срещна с него, може би ще ми стане по-ясен въпросът ви.

— Но снимката, за която говорите, сте я видели, нали? И може би я носите със себе си?

Смайли извади портфейла си и му подаде контактната снимка. Хванал я в ъгълчето, хер Кречмар я огледа за миг, само колкото да се убеди, после я остави върху пластмасовата повърхност на бюрото. В този момент шестото чувство на Смайли му подсказа, че хер Кречмар се кани да направи изявление, от онези, към които имат навика да прибягват немците, когато стане дума за лични възгледи, за сторен грях, с цел да се понравят някому, или да предизвикат нечие съжаление. И взе да подозира, че хер Кречмар — в собствените си очи, най-малкото — е един общителен, макар и неразбран човек; сърдечен човек; та дори и добър човек; и че първоначалната му необщителност му служеше едва ли не като професионална маска, носена с неохота в свят, който много често отказваше да се отзове на дружелюбния му характер.

— Държа да ви заявя първо, че заведението ми тук е съвсем пристойно — отбеляза хер Кречмар, след като огледа повторно снимката върху бюрото си на светлината на модерната настолна лампа. — И че нямам навика да фотографирам клиентите му. Някои хора продават вратовръзки, аз продавам секс. И най-много държа на това, в бизнеса ми да цари порядък и коректност. В този случай обаче не ставаше дума за бизнес. А за приятелство.

Смайли счете за благоразумно да замълчи.

Хер Кречмар се намръщи. Гласът му притихна и зазвуча поверително:

— Вие познавахте ли го, хер Макс? Онзи, стария генерал? Бяхте ли лично свързан с него?

— Да.

— Голяма работа бил, доколкото съм чувал?

— Вярно е.

— Лъв, а?

— Лъв.

— Ото беше луднал по него. «Клаус — викаше ми, малкото ми име е Клаус, — обожавам го този Владимир». Следите ли ми мисълта? Ото е изключително лоялен човек. Генералът, и той ли?

— Беше — рече Смайли.

— Много са хората, които не вярват на Ото. Включително и вашата основна фирма. И тя невинаги му вярва. Това е разбираемо. Никого не коря. Генералът обаче имаше доверие на Ото. Не за дреболии. Но за важните неща. — Хер Кречмар отлепи ръка от масата и сви юмрук. Юмрукът му изведнъж се оказа огромен. — Когато нещата се запечеха, старият генерал вярваше безусловно на Ото. И аз вярвам на Ото, хер Макс. За важните неща. Но аз съм немец и се занимавам с бизнес, а не с политика. За мен бежанските истории приключиха много отдавна. Следите ли ми мисълта?

— Разбира се.

— С Ото обаче не е така. Ни най-малко. Ото е фанатик. Мисля, че това е точната дума. Фанатик. И това е една от причините, поради които житейските ни пътища се разделиха. Но той си остана мой приятел. Само да посмее някой да му стори нещо, ще си има после работа с Кречмар. — Лицето му помръкна внезапно за миг. — Сигурен ли сте, че нищо не ми носите, хер Макс.

— С изключение на фотографията, нямам нищо друго за вас.

Хер Кречмар с неохота заряза повторно темата, само че този път му потрябва повече време; нещо го измъчваше.

— Та казвате, че стария генерал го застреляли в Англия? — попита след известно мълчание.

— Да.

— Но вие, независимо от всичко, смятате, че и Ото е в опасност?

— Да, при все че отдавам това на личния му избор.

Отговорът се хареса на хер Кречмар, който кимна два пъти енергично.

— И аз. И аз. Точно с такова категорично впечатление останах и аз. Колко пъти съм му казвал: «Ото, ти си роден за цирков въжеиграч». Ото, като го гледам, не смята деня за пълноценен, ако поне шест пъти не е бил изправен пред различни заплахи той да му е последният на този свят. Нали не възразявате, че споделям с вас някои свои наблюдения върху взаимоотношението ми с Ото?

— Ни най-малко — отвърна учтиво Смайли.

Хер Кречмар опря длани о пластмасовата повърхност и се настани удобно на стола си, готов да се изповяда.

— По едно време Ото и Клаус Кречмар вършеха всичко заедно. Дето има една дума, бая коне изпокрадоха. Аз съм саксонец, а Ото се появи от Изтока. От Прибалтика. Не от Русия, а от Естония — факт, който той не пропускаше да подчертае. Животът му там хич не бил лек: запознал се с интериора на няколко затвора, някакъв мерзавец го предал в Естония. Загинало някакво момиче и той беше бесен. Чичо му, който живеел в Кил, бил свиня. Нали мога да го цитирам? Свиня. Нямахме пари, но бяхме приятели и съратници в кражбите. Нещо съвсем нормално за времето си, хер Макс.

Смайли отчете, че е възприел тезата му.

— Нашият бизнес включваше и търговията с информация. Съвсем правилно отбелязахте преди малко, че през онези години информацията беше ценна стока. До нас достигаше например сведение, че дотук се е добрал някакъв бежанец, с което съюзническите власти още не били беседвали. Или че руснак е дезертирал. Или че е избягал капитанът на товарен кораб. Щом научаваме това, захващаме се да го разпитваме. И ако проявим повечко въображение, успяваме да продадем различните версии на едно и също сведение на три, че даже и на четири купувачи. И на американците, на французите, на англичаните, че и на самите германци, които постепенно се връщаха във властта, да. Понякога, стига сведението да беше невярно, успявахме да намерим дори пети купувач — изсмя се самодоволно хер Кречмар. — Но само, при условие че е невярно, нали разбирате? А когато източниците ни секнеха, самите ние си измисляхме, спор няма. Разполагахме с карти, въображение и солидни познанства. Надявам се да не ме разбирате погрешно: Кречмар и досега е враг на комунизма. Но както вие сам се изразихте, хер Макс, сега става дума за отдавна забравено минало. Борехме се да оцелеем. Ото даваше идеите, а Кречмар ги осъществяваше. Самият Ото не му се месеше в методите, бих казал. — Хер Кречмар се намръщи. — Но в едно определено отношение Ото проявяваше безкрайна сериозност. Все повтаряше, че имал да си връща. Така и не разбрах дали на онзи, дето го предал и убил момичето му, или на цялото човечество. Откъде мога да съм сигурен? Затова той и не преставаше да действа. Да участва активно в политиката. Именно с тази цел пътуваше до Париж. Многократно.

Хер Кречмар си позволи кратък период за размисъл.

— Възнамерявам да бъда съвсем прям — заяви.

— А аз ви обещавам да се отнеса с уважение към конфиденциалните ви сведения.

— Вярвам ви. Вие сте Макс. А генералът е бил ваш приятел. Това от Ото го знам. Срещнали сте се веднъж и той ви се възхищаваше. Добре. Ще говоря най-откровено. Преди много години Ото Лайпциг влезе в затвора заради мен. По ония времена аз изобщо не бях порядъчна личност. Сега, след като се замогнах, и това мога да си позволя. Откраднахме едно нещо, него го хванаха, а той излъгал, че бил единственият извършител. Настоявах да му се отплатя. А той ми вика: «От какъв зор? За Ото Лайпциг година в затвора е равносилна на почивка». Всяка седмица му ходех на свиждане, подкупих охраната да му доставят специална храна, а веднъж — дори и жена. Когато го освободиха, пак повдигнах въпроса за отплатата. Той обаче отклоняваше всичките ми молби. «Ще дойде ден и аз да поискам нещо от теб — вика. — Може и жена ти да пожелая». «Ще ти я отстъпя — рекох. — Няма проблем». Предполагам, че вие, хер Макс, сте англичанин. И ще оцените по достойнство позицията ми.

Смайли кимна в знак на потвърждение.

— Преди два месеца — не съм съвсем сигурен, може да е било по-скоро или по-отдавна — старият генерал звъни по телефона. Трябвало му спешно да се свърже с Ото. «Не утре, а още тази вечер». И преди се е обаждал така от Париж, с кодови имена и останалите там глупости. Старият генерал поначало умираше да се прави на тайнствен. И Ото не падаше по-долу от него. Направо се вдетиняваха, нали ме разбирате? Има ли значение всъщност?

Хер Кречмар направи с едрата си длан жест на отрицание пред лицето си, сякаш отмахваше паяжина.

— «Не го знам къде е Ото — разправям му. — Последно чух, че бил закъсал около някакъв нов бизнес, с който се бил захванал. Ще ми трябва време да го открия. Може и още утре да успея, но може и десет дни да ми отнеме». И тогава старецът вика: «Пратил съм ти писмо да му го предадеш. Пази го с цената на живота си». На следващия ден наистина получавам писмо, експресна поща, препоръчано, адресирано до Кречмар, с лондонско клеймо. А в плика — втори плик. «Спешно и строго секретно за Ото». Е, чак пък «строго секретно», ама щом е рекъл. Той нали си е луд. Няма значение. Нали знаете почерка му: едър и властен, като военна заповед?

Смайли потвърди, че го знае.

— Така че изнамирам аз Ото. Той пак се е скатал да не го спипат, и пак няма пари. Един-единствен костюм му останал, но това не му пречи да се изтупва като някоя кинозвезда. Давам му писмото от генерала.

— Което е доста дебело — подсказа Смайли, имайки предвид седемте листа фотокопирна хартия. И черната машина паркирана като стар танк в библиотеката на Михел.

— Точно така. Дълго писмо. Той го отвори още докато бях там…

Хер Кречмар млъкна и се взря в лицето на Смайли, чието изражение като че го приканваше, макар и неохотно, да бъде по-сдържан.

— Дълго писмо — повтори. — На няколко страници. Прочете го и силно се развълнува. «Клаус — вика, — дай ми малко пари назаем. Трябва да вървя в Париж». Няма проблем, заех му петстотин марки. След това сума ти време го виждах нарядко. Отби се до тук два-три пъти да се обади по телефона. Не съм го подслушвал. После, само преди месец, дойде да ме види. — Пак млъкна и Смайли долови отново, че се мъчи да е сдържан. — Най-откровено ви разказвам всичко — рече, сякаш за сетен път искаше да внуши на Смайли колко поверителен е разговорът им. — Беше… как да кажа… възбуден.

— Поиска от вас да се възползва от клуба ви — подсказа му Смайли.

— «Клаус — вика, — направи това, което ще те помоля, и смятай, че си си изплатил дълга». Ставало дума за «меден капан», както се изрази. Щял да доведе в клуба човек на име Иван, когото познавал добре и когото от много години обработвал. «Рядко голяма свиня», както го описа. Тъкмо този човек трябвало да попадне в капана. «Обектът», според собствения му израз. И се кълнеше, че това било най-големият шанс, който чакал, откакто се помнел. Трябвало да му осигуря най-хубавите момичета, най-качественото шампанско, най-забавното шоу. Само за една нощ, за сметка на Кречмар. Върхът на житейските му усилия било, а освен това и възможност хем да върне старите си дългове, хем самият той да поприпечели. Онзи му дължал нещо си, разправяше. И сега щял да си прибере дължимото. Гарантираше ми, че нямало да има никакви последствия за мен. «Нямаш проблем», викам му. «А освен това ще искам да ни снимаш, Клаус», казва. «И за това няма проблем», повтарям. А при следващото си идване доведе и «обекта».

Изведнъж повествованието на хер Кречмар стана необичайно пестеливо. Смайли се възползва от промеждутъка, за да вмъкне въпрос, чийто смисъл надрастваше значително контекста:

— На какъв език разговаряха?

Хер Кречмар се поколеба, намръщи се, но по някое време все пак отговори:

— Обектът му в началото се представяше за французин, но тъй като момичетата много се затрудняваха, мина с тях на немски. С Ото обаче разговаряха на руски. Неприятна личност беше този обект. Вонеше силно, потеше се силно, а в някои други отношения изобщо нямаше поведението на джентълмен. Момичетата не желаеха да се задържат при него. Дойдоха да ми се оплачат. Върнах ги, независимо от всичките им мърморения.

Темата видимо притесняваше хер Кречмар.

— Още едно въпросче опита се да разведри атмосферата Смайли.

— Слушам ви.

— Кое позволяваше на Ото Лайпциг да ви обещае, че нямало да има последствия, след като очевидно се е канел да шантажира това лице?

— Обектът не беше целта му сви устни хер Кречмар в желанието си да подчертае интелектуалното си становище. — Той представляваше единствено средството.

— Средството към друг?

— Ото не конкретизира. Каза просто, че обектът бил «стъпало в построената от генерала стълба». «На мен, Клаус, обектът ми е достатъчен. Обектът и следващите от него пари. За генерала обаче той се явява само сгънало в построената от него стълба. За Макс също». Но по неизвестни за мен причини парите също зависели от това, дали генералът щял да остане доволен. Или може би вие. — Млъкна, сякаш с надеждата Смайли да го осветли по въпроса. Смайли обаче не предложи никакво обяснение. Нямах желание пито да задавам въпроси, нито да поставям условия — продължи хер Кречмар, подбирайки най-старателно думите си. — Ото и обектът му бяха пуснати през задния вход и заведени право в сепарето. Предварително бяхме махнали от там всичко, върху което пишеше името на заведението. Преди известно време банкрутира един нощен клуб малко по-надолу по улицата съобщи хер Кречмар с тон, който подсказваше, че не е страдал особено, когато е научил тази вест. — Казваше се «Freudenjacht». При разпродажбата на имуществото му бях купил туй-онуй. Рекламни кибрити, чинии. Именно тях използвахме в сепарето. — Тук Смайли си спомни за пепелника на снимката с буквите «ACHT».

— Бихте ли ми казали за какво си говореха двамата?

— Не. — После промени отговора си: — Не разбирам руски — рече. И пак направи онзи жест на отрицание с дланта. — На немски разговаряха. За бог и за света. За какво ли не.

— Ясно.

— Само това мога да кажа.

— А какво беше поведението на Ото? — поинтересува се Смайли. — Все още ли се вълнуваше?

— За пръв път в живота си виждах Ото да се държи по този начин. Смееше се като самодоволен палач, говореше на три езика едновременно — не пиян, но изключително превъзбуден, — пееше и разправяше вицове, и изобщо. Само това мога да кажа — повтори смутено хер Кречмар.

Смайли хвърли дискретен поглед към прозорчето за наблюдение и сивите кутии на апаратурата. Мярна отново върху телевизорчето на хер Кречмар беззвучното сплитане и отдръпване на белите тела от другата страна на стената. Представи си и своя последен въпрос, отчете логичността му и усети голямата печалба, която му предвещаваше. Но в същото време тъкмо онзи инстинкт, който го беше ръководил цял живот и който го беше довел до тук, сега го накара да се въздържи. Нищо в този момент, никои краткосрочни дивиденти не си струваха пред риска да отчужди от себе си Кречмар и по този начин да затвори пътя си към Ото Лайпциг.

— Но Ото не ви съобщи никакви други подробности за своя обект, така ли да разбирам? — полюбопитства Смайли само колкото да зададе някакъв въпрос, с чиято помощ да доведе разговора до неговия край.

— През нощта се качи веднъж при мен. Тук. Извинил се на компанията и дошъл да се увери, че всичко върви по план. Погледна онзи екран и се разсмя: «Прилъгах го да мине линията и вече връщане няма». Не го разпитах по-подробно. С това случаят се изчерпа.

Хер Кречмар записваше в бележник с кожена подвързия с позлатени ъгли упътвания как Смайли да намери Ото Лайпциг.

— Ото живее в много лоши условия — обясняваше на глас. — И това не подлежи на промяна. Каквито и пари да му даваш, той няма да промени социалното си положение. Завинаги ще си остане… — тук хер Кречмар се поколеба — ще си остане циганин, хер Макс. Надявам се да ме разберете правилно.

— Ще го предупредите ли, че ще го потърся?

— Уговорили сме се да не се свързваме по телефона. Официалната връзка помежду ни е тотално прекъсната.

— Откъсна листа и го подаде на Смайли. — Най-горещо ви съветвам да се пазите — каза хер Кречмар. — Ото ще побеснее, като чуе, че са убили стария генерал. — Изпрати Смайли до вратата. — Колко ви взеха там долу?

— Моля?

— На долния етаж. Колко ви накараха да платите?

— Сто седемдесет и пет марки членски внос.

— Като включим и питиетата, стават поне двеста. Ще наредя да ви ги върнат на излизане. Вие, англичаните, напоследък доста пообедняхте. Ама така е, като имате силни профсъюзи. А шоуто как ви се видя?

— Много артистично — отвърна Смайли.

Отговорът му отново се хареса категорично на хер Кречмар и той потупа Смайли по рамото.

— Изобщо гледайте да живеете по-весело.

— Май така трябваше да постъпя — съгласи се Смайли.

— И поздравете Ото от мое име — каза хер Кречмар.

— Обезателно — обеща Смайли.

Хер Кречмар се поколеба, а в същото време направи за миг и озадачена физиономия.

— Ама вие наистина ли нищо не ми носите? — повтори.

— Никакви книжа, да речем?

— Нищо.

— Жалко.

И още с излизането на Смайли хер Кречмар се залепи за телефона, да се отзовава на следващите специални въпроси.

Смайли се прибра в хотела. Отвори му пияният нощен портиер с изобилни предложения за прекрасните момичета, които можел да изпрати в стаята му. Не усети кога е заспал, но се събуди от звъна на църковните камбани и довятите откъм пристанището кратки изсвирвания на корабните сирени. Но някои кошмари не изчезват дори и през деня, та докато шофираше на север през блатистата равнина във взетия под наем опел, потрепващите във фината мъгла ужаси бяха същите, които го бяха измъчвали и през нощта.