Екипът на Смайли

22

Младата жена, която наричаха Александра, се беше събудила точно час, преди да удари камбаната за сутрешната молитва, но като я чу, моментално сгъна нозете си под платнената нощница, стисна очи и се закле наум, че още спи, като нуждаещо се от почивка дете. Подобно на будилника на Смайли и камбаната иззвъня в седем, но тя още в шест беше чула ударите на големите часовници из долината — първо онзи на католиците, после другия — на протестантите, последван от третия — на кулата на кметството, но не вярваше на нито един от тях. Нито в бога на едните, нито в бога на другите, а най-малко пък в онзи на бюргерите с касапските физиономии, които на ежегодния празник на града бяха стояли мирно с издутите си шкембета, докато хорът на пожарникарите мучеше патриотични песни на местния диалект.

Ежегодният празник й беше известен, понеже беше едно от малкото «разрешени й излизания», и я бяха пуснали за награда — първата й такава; а самото събитие, за нейно огромно забавление, се оказа посветено на простия кромид лук. От двете й страни стояха неотлъчно сестра Урсула и сестра Блажена, готови да се намесят, ако направеше и най-малкия опит да побегне или да изкризи, така че й се наложи да изслуша цял час празнословни речи, последван от цял час маршови песни под акомпанимента на тъпата духова музика. Накрая мина манифестация на хора в селски носии, понесли окачени на дълги пръти връзки с лукови глави, начело със селския знаменосец, който в делнични дни доставяше млякото до портала, а ако му излезеше късметът — и до самия вход на общежитието, с надеждата да мерне през прозореца някое от момичетата; или може би самата Александра се мъчеше поне за миг да го зърне.

След като селските часовници отмериха шестия час, от дълбините на леглото си Александра реши да брои минутите вовеки веков. Вживявайки се в самоналожената си роля на дете, отброяваше шепнешком всяка секунда: «Хиляда и една, хиляда и две». В шест и дванайсет, според онова, което беше отброила, чу как майка Фелисити се връща от литургия, яхнала важно своето моторно колело, което гърмеше по алеята и оповестяваше на всеослушание, че само майка Фелисити — пук-пук — нашата настоятелка — пук-пук — и никой друг — пук-пук — може да обяви официално — пук-пук — началото на новия ден. А най-смешното беше, че тя изобщо не се казваше Фелисити — «Радост», а просто си беше избрала това име за пред останалите монахини. Споделила беше под секрет с Александра, че всъщност била кръстена Надежда. При което Александра пък довери на Фелисити, че и тя изобщо не се казвала Александра, а Татяна. И че Александра било някакво ново име, което й било дадено само за ползване в Швейцария. При което Фелисити-Фелисити й се скара да не говорела глупости.

След появата на майка Фелисити, Александра се зави през очи с белия чаршаф и установи, че времето въобще не минава и че се е озовала в някакво бяло детско безвремие, където никой и нищо не хвърля сянка — дори и самата Александра, да не говорим за Татяна. Бели крушки, бели стени, бели табли на леглото. Бели радиатори. И през високия прозорец — бели планини на фона на бялото небе.

«Доктор Рюди — рече си наум, — ще ви разкажа най-новия си сън още при следващата ни четвъртъчна беседа… Или във вторник беше?

Слушайте внимателно какво ще ви кажа, докторе. Достатъчно добре ли владеете руския? Понякога май се преструвате, че разбирате повече, отколкото в действителност. Добре, започвам. Казвам се Татяна, стоя по бяла нощница пред бял алпийски пейзаж и се мъча да напиша нещо върху планината с белия тебешир на Фелисити-Фелисити, чието истинско име е Надежда. Под нощницата си съм чисто гола. Вие се правите, че такива неща не ви вълнуват, но щом почна да ви разправям колко обичам тялото си, вие не изпускате нито една моя дума, нали, доктор Рюди? Та пиша аз с тебешира върху планината. Натискам го така, както се гаси цигара. И наум ми идват най-мръсните думи, които знам — точно така, доктор Рюди, и тази дума, и онази дума, — но те май не влизат в словесния ви запас по руски. Мъча се и да ги изпиша, но способно ли е едно момиче да го направи в бяло върху бяло? Вие ми кажете, докторе.

Ужас, докторе. Не бива изобщо да ви споделям сънищата си. Знаете ли, че съм бивша курва с името Татяна? И че всичко ми беше позволено? Да паля каквото видя, включително и себе си, да ругая дори държавата, а онези, мъдрите управници, не смееха да ме накажат? Предпочитаха да ме пуснат да изляза през задната врата: «Върви, Татяна». Това известно ли ви е?»

Като чу приближаващите по коридора стъпки, Александра се сви още по-дълбоко под завивките. «Водят французойката до тоалетната», мина й през ум. А французойката беше най-красивата в целия пансион. Александра обожаваше красотата й. Дори системата беше безсилна пред тази нейна хубост. И онази риза, докато й навличаха — понеже се била изподрала, или омазала, или строшила нещо, — ангелското й личице продължаваше да ги гледа втренчено като от някоя от иконите им. И по безформената си нощница без копчета, когато беше, навирените й гърди я вдигаха и образуваха истински мост отпред, и никой не можеше да й попречи — дори и най-завистливите, дори самата Фелисити-Фелисити с тайното име Надежда — да не изглежда като кинозвезда. А разкъсаше ли си дрехите, и монахините до една я гледаха със завистлив ужас. Единствено американката й съперничеше по хубост, но американката се беше оказала прекалено лоша и я отведоха нанякъде. Не че французойката беше по̀ стока като изпаднеше в гола истерия, опитваше се да си среже вените или я обземеха бесните в присъствието на Фелисити-Фелисити, но и тя не можеше да стъпи на малкия пръст на американката преди самото й заминаване. Монахините се принудиха да викнат Кранко от портиерната да я натиска, докато й биха инжекцията с успокоителното. За тази цел им се наложи да затворят цялото крило за отдих, но когато закритата камионетка откара американката, всички скърбяха така, сякаш им е починал роднина, а сестра Блажена не спря да реве през цялата вечерна молитва. После, когато Александра я принуди да й каже какво е станало, монахинята я нарече с галеното й име «Саша» — категорично доказателство, че скърби. «Американката замина за Унтерзее — изрече през сълзи, след като Александра я притисна да изплюе истината. — Саша, Саша, обещай ми да не ходиш никога в Унтерзее». И в онзи, другия й живот, за който й беше забранено да споменава, я бяха умолявали по същия начин: «Татяна, престани с тези луди, опасни деяния!».

Оттогава насетне Унтерзее взе да символизира всичко най-ужасно на този свят — заплаха, която по всяко време можеше да я принуди да млъкне, дори и в най-непослушните й моменти: «Ако не слушаш, ще те пратят в Унтерзее, Саша. Ако дразниш доктор Рюди, ако вдигаш поли и кръстосваш нозе пред очите му, майка Фелисити ще те прати в Унтерзее. Мълчи, ако не искаш да свършиш в Унтерзее».

Стъпките минаха по коридора в обратната посока. Водеха французойката да се облече. Понякога, ако почнеше да се съпротивлява, вместо дрехи й надяваха онази риза. В отделни случаи пращаха Александра да я укроти и тя почваше да реши до безкрай косите на французойката, без думица да обелва, докато по някое време французойката не се отпуснеше и не започнеше да й целува ръцете. При което моментално отвеждаха Александра, тъй като любовта не фигурира, не фигурира, не фигурира в програмата за обучение.

Някой отвори със замах вратата и Александра чу как Фелисити-Фелисити я закандърдисва с мазния си глас, като някоя баба детегледачка в руска пиеса:

— Саша! Ставай веднага! Събуди се, Саша! Моментално! Събуди се, Саша! Саша!

Чу я как се приближи. Сега сигурно ще отметне чаршафа и ще я задърпа да се изправи. При целия си аристократичен произход, майка Фелисити можеше да се държи и сурово, по войнишки. Не беше груба, а само пряма и лесно се ядосваше.

— Саша, закъсняваш за закуска. Другите момичета ще ти се подиграват, че ние, рускините, вечно закъсняваме. Саша? И молитвата ли искаш да изпуснеш, Саша? Бог много ще ти се ядоса, Саша. Освен дето ще му домъчнее и ще се разплаче. А току-виж се и замислил по кой начин да те накаже.

«В Унтерзее ли искаш да те пратят, Саша?»

Александра стисна още по-силно очи. «Шестгодишна съм, майко Фелисити, и имам нужда от сън. Божичко, направи ме на пет, божичко, нека стана на четири. Само тригодишна съм, майко Фелисити, и ми се спи.»

— Нима забрави, че днес е твоят специален ден, Саша? Не помниш ли, че днес ще дойде твоят посетител?

«Божичко, направи ме на две, божичко, нека стана на една. Божичко, нека се превърна в неродено нищо. Не, майко Фелисити, не съм забравила за посетителя. Сетих се за него още преди да заспя, после го и сънувах, за нищо друго не съм си мислила и откакто се събудих. Но не го искам днес, майко Фелисити, в нито един ден не го искам. Не мога, не мога да живея в тази лъжа, не знам как да го направя и затова не искам, не искам, не искам днешният ден да почне!»

И Александра послушно се надигна от леглото.

— Браво — целуна я разсеяно майка Фелисити и се запъти делово що коридора с викове: «Пак закъснявате! Пак закъснявате!» и с пляскане на ръце: «Къш! Къш!», сякаш гонеше пред себе си стадо глупави кокошки.