Хладнокръвният Стоун

12

Напоследък Джери Багър почти не напускаше Атлантик Сити и рядко използваше частния си самолет „Лиър“. Последното му пътуване с него беше до Португалия за смъртоносната му визита при Тони Уолас. Преди време притежаваше и яхта, но я продаде в момента, в който разбра, че страда от морска болест — една недопустима слабост за корав мъж като него. На практика рядко излизаше от казиното. То беше единственото място, където се чувстваше добре.

По ирония на съдбата Багър не беше роден нито във Вегас, нито в Ню Джързи. Дръзкото градско хлапе се беше появило на бял свят не другаде, а в едно затънтено ранчо в Уайоминг, което баща му обработваше срещу нищожно заплащане. Майка му почина едва ден след раждането му. От усложнения, с които лесно биха се справили във всяка болница. Но най-близката болница се намираше на петстотин километра от ранчото и по тази причина тя умря. Осемнайсет месеца по-късно я последва и баща му, който падна пиян от буен кон.

Собственикът на ранчото нямаше никакво желание да отглежда копеле (родителите на Джери не си бяха направили труда да сключат брак). По тази причина хлапето беше изстреляно в Бруклин, където живееха някакви роднини на майка му. Съдбата беше решила Джери да расте и да оцелява в кипящия от живот Ню Йорк вместо в затънтения Уайоминг.

После дойде времето отново да потегли на запад. Това стана след петнайсет години изнурителен труд по двайсет часа на денонощие, докато усвояваше занаята на крадците и мошениците. Поне десетина пъти загуби всичко, което имаше, и пак започна от нулата. В крайна сметка успя да отвори собствено казино. Бизнесът потръгна, казиното се превърна в златна мина. Но в даден момент Джери не издържа и се залови с мошеничествата, усвоени още в детството му. Не след дълго беше прогонен от Вегас, кракът му не биваше да стъпва там. Той се съобрази със забраната, но при всяко прелитане над града се навеждаше към илюминатора и церемониално изтръскваше пепелта от пурата си. Жестът му беше предназначен за целия щат Невада.

Багър напусна луксозния си апартамент на последния етаж и влезе в личния си асансьор, който бързо го свали в казиното. Започна традиционната си обиколка на безбройните редици от автомати, игрални маси и специалните зали за залагане. Тук комарджии на всякаква възраст, новаци и стари вълци, губеха далеч повече пари, отколкото някога щяха да спечелят. Когато зърнеше някое отегчено дете на пода между игралните автомати, забравено от родителите си, заети да тъпчат жетони в ненаситната паст на машините, Багър се разпореждаше да му предложат закуска, книжки и видеоигри, а на всичко отгоре пъхваше в шепата му и двайсетдоларова банкнота. След което привикваше отговорника на залата и му нареждаше да предупреди родителите, че в игралните зали не се допускат деца.

Той беше готов да смаже всеки възрастен, който нарушава правилата, но с децата беше различен. Когато навършеха пълнолетие, отношението му щеше да се промени, защото те ставаха нормални клиенти. Но дотогава проявяваше към тях специално отношение. По негово мнение животът на възрастните беше достатъчно гаден, затова хлапетата трябваше да се радват на своите привилегии. Твърдото придържане към тази философия вероятно се дължеше на факта, че самият Джери Багър не беше имал хубаво детство. Мръсен, сополив и гладен, той беше осъществил първия си обир едва на деветгодишна възраст, след което напусна мрачния бруклински блок с апартаменти под наем, без изобщо да погледне назад. Трудният живот беше основна причина за успеха му, но белезите от него останаха завинаги. Толкова дълбоки, че предпочиташе да не мисли за тях. И все пак именно те го бяха направили това, което беше днес.

По време на обиколката си Багър издаде три подобни заповеди, засягащи деца, оставени без надзор от родителите си.

— Нещастници — промърмори той и мрачно поклати глава.

През живота си Джери Багър никога не беше залагал на нищо. За него комарът беше занимание за губещи. Той имаше много пороци, но не беше глупак. За разлика от идиотите в игралните зали, които цвилеха от възторг за спечелените сто долара, забравяйки, че преди това са изгубили двеста. Но той не се оплакваше, защото именно тази нагласа на тълпата го беше направила богат.

Приближи се до един от баровете и помръдна вежди. Келнерката светкавично му поднесе обичайното питие — сода с лимон. Той не близваше алкохол в казиното, същото се отнасяше и за персонала. Седна на едно от високите столчета и се зае да наблюдава работата в залата, която бе на пълни обороти. Тук имаше представители на всички възрастови групи, като изобилстваха откачалките. Това го знаеше от опит. Нямаше човек с психически отклонения, който на даден етап от живота си да не беше влизал в казиното му. Всъщност Багър се разбираше с тях далеч по-добре, отколкото с нормалните хора.

Очите му се спряха на двойка младоженци, все още облечени със сватбените си дрехи. На такива като тях „Помпей“ предлагаше специална оферта в хотела, включваща стандартна стая с твърд матрак, букет евтини цветя, услугите на лицензиран свещеник, вечеря и масаж против мускулна треска след първата брачна нощ. Най-важната привилегия на младите глупаци бяха безплатните чипове на стойност петдесет долара, които получаваше всеки от тях. Багър нямаше интерес да прави промоции от този характер, но от опит знаеше, че в края на дългия уикенд тези петдесет долара носеха чиста печалба от около две хилядарки.

Двамата млади, които наблюдаваше в момента, бяха впили устни, без да обръщат внимание на околните.

— Вземете си стая — промърмори той. — Това е най-евтиното нещо в тоя град, с изключение на пиячката. И секса.

Самият той не се беше женил, вероятно защото не беше срещнал жена, която да го заинтригува достатъчно. Анабел Конрой обаче го беше заинтригувала, и то по един наистина невероятен начин. Тя беше жената, с която би прекарал остатъка от живота си. Преди да разбере, че е жертва на гениално замислена измама, той дори се беше запитал дали тя не е жената, която би отвел пред олтара. Разбира се, днес това му се струваше пълен абсурд и го разгневяваше. Все пак не сдържа усмивката си. Каква картинка щяха да бъдат! Той и Анабел — съпружеска двойка. Голям майтап!

После, както ставаше обикновено, в главата му внезапно се появи брилянтна идея.

Довърши содата и тръгна към офиса си. Трябваше да завърти няколко телефона, за да си изясни нещо. По време на измамата Анабел Конрой му беше казала, че нито се е омъжвала, нито има деца. Ами ако не беше така? Ако някъде и някога все пак бе казала „да“? Това щеше да е златен шанс да я проследи.