Хладнокръвният Стоун

28

Хари Фин тихо влезе в стаята и седна на стола до леглото. Жената в него го гледаше безмълвно. Или гледаше някъде покрай него. Той никога не беше сигурен накъде точно е насочен погледът й. Някога тя говореше перфектен английски, без следа от акцент, но в един момент, вероятно вследствие на нарастващата параноя, започна да използва някаква безумна смесица от четирите езика, които владееше. В резултат се получи някаква странна амалгама от неразбираеми фрази. Единствено Фин се оправяше с тях, въпреки че нямаше представа как го постига. Вероятно поради абсолютната й увереност, че той е длъжен да я разбира.

Жената промърмори нещо и той отговори на поздрава. Това явно й достави удоволствие. На лицето й се появи усмивка, главата й кимна леко. Беше усетила появата му още преди да влезе в стаята. Веднъж му беше обяснила, че винаги чувства присъствието му. Защото имал особена аура: приятна, но абсолютно отличителна. Тъй като определено не обичаше да оставя следи, той се смути малко, защото на света едва ли имаше човек, който можеше да изтрие своята аура.

От детинство беше запомнил високата и стройна фигура на майка си, ръцете й на пианистка. Днес обаче тя беше една сбръчкана старица, чието съсухрено тяло едва-едва се очертаваше под завивките. Лицето й все още носеше следи от онази крехка хубост, която го беше карала да я сравнява с нежната красота на водните лилии. Но само денем. Нощем красотата й изчезваше, тя изпадаше в мрачно настроение и понякога в ярост. Никога не се гневеше на него, само на себе си. И тогава той вземаше нещата в свои ръце. Вършеше го още от седемгодишен. Порасна бързо, може би по-бързо от необходимото. Днес красотата на лицето й вече я нямаше, тялото й се смали, а прекрасните навремето ръце безсилно лежаха в скута й, набръчкани и изпъстрени с петна. Беше навършила седемдесет съвсем наскоро, но вече изглеждаше готова за онзи свят.

И въпреки всичко продължаваше да има влияние над него с изключителното си достойнство и вечния си стремеж към справедливост. Въпреки окаяното й физическо състояние думите й запазваха своята сила и не му позволяваха да забрави страданията и несправедливостите, които й бе поднесъл животът.

— Чух новината — каза тя. — Добра работа си свършил.

Той стана и пристъпи към прозореца, зад който се виждаше градината на санаториума. На перваза лежаха четирите вестника, които майка му изчиташе всеки ден от първата до последната дума. После пускаше радиото или телевизора, които оставаха включени до късно през нощта. На следващата сутрин пристигаха новите вестници, които тя очакваше с нетърпение. Никога нищо не пропускаше.

— А сега продължаваш, нали? — каза на висок глас майка му, сякаш не беше сигурна дали ще я чуе от другия край на стаята.

— Да — кимна Хари.

— Ти си добър син.

Той се върна на стола.

— Как си със здравето?

— Какво здраве? — попита в отговор тя и с усмивка поклати глава.

Винаги правеше така. Сякаш слушаше някаква песен, която никой друг не чуваше. Като дете Хари обичаше този жест, който му се струваше загадъчен. Но днес вече не го харесваше.

— Аз нямам здраве. Нали знаеш какво направиха с мен? Не е нормално. Не съм чак толкова стара, но ето че лежа тук и гния.

Беше му казала как са я отровили преди години. Незнайно как успели да се доберат до нея. Отровата трябвало да я убие, но тя оцеляла. Въпреки това отровата продължаваше да действа, разяждайки органите й един по един. Вероятно се надяваше скоро да умре.

— Можеш да излезеш оттук, когато пожелаеш — поклати глава Хари. — Знаеш, че не си като другите.

— И къде ще отида? Питам те, къде? Тук съм на сигурно място. Ще си лежа на леглото, докато дойде време да ме сложат в чувала, готова за крематориума. Това е последната ми воля.

Фин шеговито вдигна ръце. Този разговор го водеха при всяко негово идване, с един и същ предизвестен резултат. Тя се разлагаше жива и умираше от страх, че ще остане завинаги тук. А той беше в състояние да повтори дума по дума диалога помежду им.

— Как са жена ти и прекрасните ти дечица?

— Добре са. Изгарят от желание да те видят.

— Няма какво да ми гледат. Сузи пази ли мечето, което й подарих?

— Любимата й играчка. Никога не се разделя с него.

— Кажи й да не го дава на никого. То е израз на обичта ми към нея. Да не се разделя с него! Аз не можах да им бъда истинска баба, но ако тя захвърли мечето, направо ще умра, да знаеш!

— Знам. И тя го знае. Вече ти казах, че го обича.

Майка му стана от леглото и закрета към шкафа. Извади някаква снимка от горното чекмедже, приглади я с изкривените си пръсти и му я подаде.

— Вземи я — прошепна тя. — Ти си я заслужи.

Хари пое снимката и я вдигна срещу светлината. Беше онази, която Джъд Бингам, Боб Коул и Лу Синсети бяха видели преди смъртта си. А също и Картър Грей, който я бе зърнал, преди да го взриви.

Показалецът му нежно се плъзна по деликатно очертаната буза на Рейфилд Соломон. Пред очите му изплуваха спомени от миналото, кратки като далечни светкавици: раздялата, съобщението за смъртта на баща му, заличаването на миналото и педантичното изграждане на нова биография, опустошителните разкрития на съпругата и майката, която разказваше на сина си една разпокъсана, но страшна история.

— А сега и Роджър Симпсън — тихо промълви тя.

— Да, последният — кимна с нещо като облекчение Хари.

Издирването на Бингам, Коул и Синсети му беше отнело години. Беше ги търсил дълго, с изключително търпение. И в крайна сметка ги откри. Случи се преди няколко месеца, след което започнаха убийствата. Местонахождението на Картър Грей и сенатора Роджър Симпсън му беше известно, защото и двамата бяха публични фигури. Което, естествено, ги правеше и по-трудни мишени. Бе започнал операцията на принципа на най-малкото съпротивление. Което означаваше, че Грей и Симпсън ще бъдат предупредени, но това също беше част от уравнението. Охраната на Грей беше сведена до минимум в момента, в който напусна държавната служба. И Фин успя да го ликвидира въпреки предпазните мерки, които Грей беше взел. Сега беше ред на Симпсън. Сенаторите също имаха охрана, но Фин беше сигурен, че ще се добере и до него.

Сравнявайки днешния си живот — хубаво голямо семейство в относително спокойно предградие на Вирджиния, уроци по музика, футбол, бейзбол и плуване — с живота, който беше имал като дете, се натъжаваше от огромната разлика. По тази причина избягваше да мисли за тях едновременно. По тази причина беше Хари Фин, кралят на разделното мислене — човекът, който умееше да издига непробиваеми стени в съзнанието си.

После майка му тихо промълви:

— Нека ти разкажа една история, Хари.

Той седна на стола и се приготви да слуша, въпреки че беше чувал историята и преди. Толкова често, че би могъл да я предаде не по-зле от нея. Това обаче не му попречи да следи разпокъсания разказ от странно подредени думи на различни езици. Спомените й градяха една убедителна, жива история, която би могла да се роди само от истината. Беше интересна и същевременно ужасяваща. Скоро кулминацията щеше да дойде и да отмине и енергията щеше да напусне мършавото й тяло. Тогава той щеше да я целуне за сбогом и да продължи пътуването си. Едно пътуване, което беше започнал заради нея. А може би и заради себе си.