Хладнокръвният Стоун

19

Стоун откри бележката под вратата си и разбра какво пише в нея още преди да я разгърне. След като я прочете, се тръшна на стола и въздъхна дълбоко. После се ядоса, грабна телефона и се свърза с Рубън, Кейлъб и Милтън, за да им съобщи, че вечерта ще се състои съвещание на клуб „Кемъл“. Кейлъб се оплака, че трябва да работи върху някакъв закъснял проект, но Стоун настоя да дойде.

— Важно е, става въпрос за нашата приятелка.

— Коя приятелка? — подозрително попита Кейлъб.

— Сюзан.

— В беда ли е?

— Да.

— В такъв случай идвам — отвърна без колебание Кейлъб.

През следващите няколко часа Стоун поработи в гробището. Основно върху старите плочи, които след буря винаги полягаха независимо от усилията му да ги изправя и укрепва. Работеше не само във физическия смисъл на думата, а така, сякаш искаше да изрови нещо отдавна погребано. В земята и в съзнанието си.

Награби един позеленял от времето камък с орел отгоре и го положи да легне. Ако някой го наблюдаваше отстрани, положително щеше да реши, че го е изпуснал, опитвайки се да го изправи в нормално положение. Отдолу се показа малка дупка, в която проблесна правоъгълна метална кутия. Той я измъкна и бързо я пусна в торбата на рамото си, в която събираше оскубаната трева. Остави камъка легнал, избърса ръцете си и бавно тръгна към къщичката.

Сложи кутията на писалището и влезе в банята за ключето, което беше залепил с тиксо под капачето на бутона за осветлението. Отвори кутията и разпръсна съдържанието й пред себе си. То беше неговата застрахователна полица, ако някой решеше да му причини зло. Винаги си беше давал сметка, че действията му в полза на родината могат да бъдат разглеждани и от друга перспектива — като обикновени престъпления, извършвани под неубедителния флаг на контраразузнаването. Безброй пъти го бяха предупреждавали, че ако той или хората му бъдат заловени по време на мисия, не могат да разчитат на помощта на Чичо Сам. Че винаги са сами и действат на собствена отговорност. За младежите, притежаващи отлични професионални умения и безумно високо самочувствие, това беше едно от най-големите предизвикателства.

Той и хора като Лу Синсети и Боб Коул често се шегуваха, че ще бъде най-добре да се застрелят взаимно, преди да ги заловят, за да напуснат белия свят като екип. Но с течението на времето и при бързо растящия списък с убийства Стоун започна да събира документация с ключова информация за всяко едно от тях. Чичо Сам предварително бе обявил, че няма нищо общо, но той реши, че ще бъде разумно да документира задачите, които изпълняваше за него. В крайна сметка се оказа, че това няма никакво значение. Жена му умря, дъщеря му изчезна, а никой от хората, заповядали ликвидирането му, не беше наказан. Просто защото реши, че повече няма да убива.

Дълго време гледа една фотография, която бе измъкнал от купчината. Беше от времето на Виетнамската война, когато все още беше обикновен боец въпреки специалните си умения. Получи заповед да убие един северновиетнамски политик, който беше започнал да получава силна подкрепа. Обикновено мисиите в дълбокия тил на врага се изпълняваха от екип, в който влизаха разузнавачи, политически анализатори и хора, които следяха накъде духа вятърът.

Този път обаче Стоун беше изпратен сам за изпълнението на задача, която дори на него му се струваше невъзможна. Трябваше да го спуснат с парашут в джунглата, пълна с бойци на Виетконг, да извърви пеш десетина километра във вражеската територия и да убие своя човек по време на строго охраняван митинг, на който щяха да присъстват най-малко десет хиляди души. После трябваше да се върне по същия път до мястото на изтеглянето, което беше трудно за откриване дори през деня. Хеликоптерът щеше да бъде там точно четири часа след скока и щеше да направи само един кръг. Ако Стоун не се появеше, Чичо Сам го оставяше за учебна мишена на виетконгците.

По всичко личеше, че го бяха избрали за тази самоубийствена мисия, защото беше най-добрият. Всички бяха единодушни, че Стоун е най-точният стрелец и най-издръжливият боец в специалния отряд. По онова време той наистина приличаше на машина. Беше в състояние да тича в продължение на цяло денонощие, издържаше два пъти по-дълго без храна и вода, плуваше като риба. Веднъж един хеликоптер го пусна в бурните води на Южнокитайско море, където преплува няколко мили, за да убие поредния враг на Съединените щати. Стори го от почти километър разстояние, пронизвайки челото му с един изстрел — така както си седеше на кухненската маса с цигара в уста и разтворен вестник пред себе си. После преплува още няколко мили, за да стигне до мястото, където го чакаше подводницата.

Но мисията в джунглата беше нещо друго. Той отдавна подозираше, че командирите му търсят начин да се отърват от него заради нарастващото му неодобрение на войната. Без съмнение мнозина от тях се молеха да се провали. И очакваха смъртта му. Но в онази непрогледна нощ Стоун отново ги разочарова. Успя да застреля жертвата си от разстояние, което би се сторило невъзможно дори за снайперист с оптически мерник, разбира се, такъв, на който днешните експерти по точна стрелба биха се изсмели. Появи се на мястото за изтегляне в мига, в който хеликоптерът довършваше единствения си кръг и се готвеше да отлети завинаги. Беше сигурен, че пилотът го видя, но започна да набира височина. Един едрокалибрен куршум в отворената врата на товарната секция напомни на екипажа, че прави опасна грешка.

Машината се спусна само за няколко секунди, но те бяха напълно достатъчни за Стоун да се вкопчи в плъзгачите. В следващия миг от джунглата екна автоматична стрелба. В онази нощ Стоун беше тичал както никога в живота си, но не успя да набере голяма преднина пред разгневения батальон на северновиетнамската армия. Именно тази успешна акция привлече вниманието на ЦРУ и малко по-късно Стоун беше назначен в елитния отряд

Дори в ЦРУ малцина подозираха за съществуването на „Три шестици“. Може би за да спят по-спокойно. Но всяка от така наречените „цивилизовани“ страни, включително Америка, разполагаше с подобни подразделения, които убиваха в името на националните интереси.

Стоун насочи вниманието си към лист хартия, към който беше прикачена и снимка. На нея бяха той, Боб Коул, Лу Синсети, Роджър Симпсън, Джъд Бингам и Картър Грей. Доколкото му беше известно, това бе единствената фотография на всичките шестима членове на отряда, направена след една изключително трудна мисия. Участниците в нея отидоха да се напият мигове след като самолетът им кацна на американска земя. С натежало сърце Стоун гледаше младежки гладкото си лице — лице на самоуверен убиец, който все още няма представа за трудностите и загубите, които го очакват в близкото бъдеще.

Очите му се спряха на стройната и елегантна фигура на Роджър Симпсън. Той, подобно на Грей, никога не беше изпълнявал оперативни задачи. Двамата подготвяха и планираха операциите на останалите четирима. Няколко години по-късно Симпсън, все така хубав и елегантен, се прехвърли на политическото поприще. Но се случи така, че изключителната амбициозност, която му носеше успехи на младини, трийсет години по-късно го превърна в коварен и злопаметен интригант, който не забравя нищо. Симпсън не беше удовлетворен от мястото си сред стоте членове на Сената и работеше с всички сили за постигане на голямата си мечта — президентския пост. По всичко личеше, че ще бъде главният кандидат за Белия дом, след като изтечеше мандатът на сегашния президент. Съпругата му, бивша Мис Алабама, успяваше да поддържа рейтинга му на високо ниво — далеч по-високо от това, което скованият и малко недодялан Симпсън би могъл да по-стигне със собствени сили. Но във висшите кръгове се носеше слух, че госпожата не е особено щастлива със съпруга си и подкрепата й за кампанията му се дължи единствено на силното й желание да бъде първа дама.

Стоун винаги беше смятал Симпсън за слабохарактерно копеле, готово да ти забие нож в гърба. А фактът, че такъв тип имаше реални шансове да се добере до най-високия пост в държавата, само потвърждаваше лошото му мнение за американските политици.

Прибра снимките и документите в кутията и отиде да я върне на мястото й. Положи надгробния камък отгоре и бавно се изправи. Решението вече се оформяше в главата му. Докато чака да му дойде редът за куршума, ще направи всичко възможно да защити живота на Анабел Конрой въпреки нейното нежелание да приеме помощта му.

Беше изгубил дъщеря си. Нямаше никакво намерение да изгуби и Анабел.