Хладнокръвният Стоун

63

Макс Химърлинг затвори книгата и се прозя. Откакто преди две години съпругата му Кити умря от рак, той водеше един, общо взето, монотонен живот: ходеше на работа, прибираше се у дома, хапваше, прочиташе една глава от някоя книга и си лягаше. Но това беше личният му живот, който коренно се различаваше от служебния. Оплешивял и надебелял от почти четирийсет и пет години служба в ЦРУ (беше постъпил направо от колежа), Макс имаше може би най-необикновената работа в цялото Управление. Надарен с изключителна памет и невероятно методичен ум, той беше нещо като главно консултантско бюро по всевъзможни въпроси. Например как един дирижиран от САЩ преврат в Боливия или Венецуела ще се отрази на интересите на Запада в Близкия изток или Китай? Или струва ли си Пентагонът да настани военна база в дадена страна, ако цената на петрола спадне с още един долар за барел? В общи линии Макс беше доволен, че човешкият елемент все още присъства в дейността на Управлението в ерата на суперкомпютрите с трилиони байтове информация и шпионски спътници, които крадат чуждите тайни направо от Космоса.

Той беше абсолютно неизвестен извън коридорите на Лангли, а голяма част от работещите там го възприемаха като скучен бюрократ, който никога няма да се радва на слава и пари. Но хората, които дърпаха конците, смятаха Макс Химърлинг за безценен актив на най-голямата разузнавателна централа в света. И това му беше напълно достатъчно, особено след смъртта на съпругата му. Доказателство за значимостта му в Управлението бяха двамата въоръжени агенти, които охраняваха къщата му, когато си беше у дома. До излизането му в пенсия оставаха две години и той вече мечтаеше да посети някои от страните, които беше анализирал през всичките тези години. Но тази мечта помръкваше от опасенията, че парите му ще свършат, преди да свърши животът му. Държавната служба му носеше добра заплата и отлични здравни осигуровки, но спестяванията му не бяха кой знае какви, защото държеше да живее в един от най-скъпите райони на страната. Предполагаше, че ще го напусне, когато обстоятелствата го принудят.

Дебелото му отпуснато тяло бавно се надигна от фотьойла. Канеше се да си ляга. Но така и не стигна до спалнята на втория етаж.

Фигурата се появи изневиделица в средата на всекидневната. Макс едва не получи инфаркт. Но това беше нищо в сравнение с шока от думите, които чу.

— Отдавна не сме се виждали, Макс.

Домакинът се подпря на стената.

— Кой си ти? — попита с разтреперан глас той. — Как успя да се промъкнеш покрай охраната?

Стоун направи крачка напред и спря в кръга светлина от настолната лампа.

— Нали не си забравил „Три шестици“, Макс? А случайно да си спомняш Джон Кар? Нищо ли не ти говори това име? Ако е обратното, със сигурност ще си отговориш на въпроса как съм се промъкнал покрай двамата идиоти, които лежат отвън в безсъзнание, тъй наречената твоя охрана.

Макс уплашено се втренчи в лицето на високия слаб мъж, изправен в средата на стаята.

— Джон Кар? Не може да бъде! Ти си мъртъв.

Стоун пристъпи крачка напред.

— Ти знаеш всичко, което се случва в ЦРУ, следователно си наясно, че Джон Кар не лежи в онзи гроб.

Макс безсилно се отпусна на фотьойла и го погледна измъчено.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Ти си големият мозък, който измисляше най-добрата логистика за нашите мисии. И те почти винаги протичаха гладко. Но когато нещо не беше наред, ти беше на хиляди километри разстояние. Изобщо не ти пукаше, разбира се, защото не ти, а ние рискувахме задниците си. Затова искам ти, великият анализатор, да ми кажеш защо съм тук. Гледай да не ме разочароваш, защото знаеш колко много мразя да ме разочароват!

— Искаш информация — рязко си пое въздух Макс.

Стоун пристъпи напред, хвана ръката му над лакътя и я стисна.

— Искам истината!

Макс се намръщи от болка, но не беше в състояние да направи каквото и да било. Силата му беше в главата, а не в мускулите.

— За какво?

— За Рейфилд Соломон, за Картър Грей. И за всички останали, които са замесени в онзи провал.

Чул името на Соломон, Макс неволно потръпна.

— Грей е мъртъв — бързо рече той.

Дългите пръсти на Стоун се стегнаха около лакътя му, по челото му избиха капчици пот.

— Това не е истината, която искам да чуя!

— Взривиха му къщата, по дяволите!

— Но той не беше там. И в момента отново плете интригите си, както винаги го е правил. Този път мишената съм аз, което никак не ми харесва. — Пръстите му усилиха натиска си. — Веднъж ми стига, Макс!

— Виж какво, със сигурност можеш да ми строшиш ръката, но аз не мога да ти кажа каквото не знам!

— Изобщо няма да ти троша ръката! — изръмжа Стоун и извади от ръкава на палтото си нож.

— Ти вече не си убиец, Джон! — проплака Макс. — Ти се отказа! Винаги си бил различен и всички го знаехме!

— Но това не ми помогна, нали? Желанието да се откажа едва не ми коства живота!

— Тогава нещата бяха различни.

— Всички ми го повтарят. Но когато човек стане убиец, той завинаги си остава такъв. Съвсем наскоро отново го направих. Беше при самозащита, но все пак извърших убийство. Прерязах гърлото на един тип. Стана лесно, въпреки че той беше бивш член на „Три шестици“. Май вече не ги подготвят като едно време.

— Аз съм напълно беззащитен — проплака Макс.

— Но все пак ще те убия! И отново ще бъде при самозащита. И знаеш ли защо, Макс? Защото, ако не ми помогнеш, аз съм мъртвец. Но няма да си отида сам!

Острието на ножа докосна потрепващата сънна артерия на Макс.

— За бога, Джон! Помисли си какво правиш! Наскоро изгубих съпругата си. Моята Кити умря!

— И моята съпруга умря. За съжаление много преди твоята Кити. Но ти го знаеш, тъй като лично си планирал удара.

— Нямам нищо общо с това! Научих много по-късно какво е станало!

— Но не отиде да съобщиш на властите, нали?

— Как да го направя? Те щяха да убият и мен!

Острието се притисна в меката плът на шията му.

— Понякога дрънкаш глупости, въпреки че си гений! — изсъска Стоун. — Почвай да разказваш за Рейфилд Соломон, преди да съм изгубил търпение! Всичко беше заради него, нали?

— Той беше предател и вие получихте заповед да го ликвидирате.

— Да, получихме заповед да го ликвидираме. От най-високо място според Роджър Симпсън. Но зад тази заповед се крият още много неща, нали? Невинен ли беше Соломон? И ако да, защо беше издадена заповед за убийството му?

— По дяволите, Джон! Миналото си е минало, защо продължаваш да се ровиш?

Острието на ножа потъна в кожата, на милиметър от артерията. Изпод него бликна капчица кръв.

— Невинен ли беше Соломон?

Химърлинг не отговори. Затворил очи, той дишаше тежко и мълчеше.

— Ако срежа тази артерия, ще умреш за по-малко от пет минути, Макс — изръмжа Стоун. — А аз ще гледам как кръвта ти изтича!

Най-сетне Химърлинг отвори очи.

— В продължение на четирийсет години съм пазил тайни, Джон — прошепна той. — И нямам намерение да се раздрънквам точно сега.

Очите на Стоун светкавично обиколиха стаята и се спряха на снимките над камината. Бяха две, на момче и момиче.

— Внучета, а? — подхвърли с напрегнат шепот той. — Сигурно е хубаво да имаш внучета.

Макс трепна и проследи погледа му.

— Ти… Да не си посмял!

— Вие избихте всички, които обичах. Защо и аз да не направя същото? Първо ще убия теб, а после и тях — посочи снимките той. — Няма да бъде безболезнено.

— Мръсник!

— Правилно. Аз съм мръсник. Създаден от ЦРУ, собственост на ЦРУ и управляван от ЦРУ. Ти най-добре го знаеш, нали? — Стоун хвърли още един поглед към снимките и добави: — Давам ти последен шанс, Макс. Няма да те моля повече.

И Макс Химърлинг проговори за пръв път от четирийсет години насам.

— Соломон не беше предател — прошепна той. — Той просто знаеше много неща, но не всичко. Някои хора се опасяваха, че ако разбере всичко, може би ще проговори.

— Кои хора? Грей, Симпсън?

— Не мога да кажа.

Острието отново потъна в кожата му.

— Започвам да губя търпение, Макс! — каза Стоун.

— Или Грей, или Симпсън. Така и не разбрах кой от двамата.

— А какво е знаел Соломон?

— Дори аз нямах представа, но явно беше нещо голямо. Имаше връзка с определена мисия на Соломон в Съветския съюз. Това е всичко, което знам, кълна се!

— Още един въпрос, който със сигурност няма да те затрудни. Кой заповяда удара срещу мен?

— Джон, моля те…

— Кой? — изръмжа Стоун и пръстите му се впиха в гърлото на Макс.

— Отново можеш да избираш между двамата, които споменах преди малко — отвърна на пресекулки Химърлинг.

Значи Грей или Симпсън, въздъхна в себе си Стоун. Не беше особено изненадан.

Изчака няколко секунди, после прибра ножа.

— Знаеш какво ще те сполети, ако случайно решиш да споделиш с някого за това гостуване — заплашително изръмжа той. — Грей положително ще реши, че си пропял, а ти не можеш да го излъжеш. Той има начини да измъква истината от много по-твърди хора. И сам можеш да се досетиш какво ще стане с теб, когато научи какво си ми казал… — Показалецът му натисна въображаем спусък. Желая ти приятна вечер, Макс.

— Наистина ли щеше да убиеш внуците ми? — попита с несигурен глас Химърлинг.

— Радвай се, че никога няма да разбереш.