Хладнокръвният Стоун

6

Наетата кола спря пред входа на гробището. Оливър Стоун се надигна, изтупа панталоните си и погледна натам, обзет от познато чувство. Тя го беше правила и преди, но накрая се връщаше. Стоун имаше мрачното предчувствие, че този път няма да се върне. Трябваше да предприеме нещо, защото не искаше да я загуби.

Анабел Конрой слезе от колата и връхлетя през отворената порта. Дългото й черно палто се развяваше на вятъра, разкривайки кафява пола до коленете и ботуши.

Косата й беше скрита под шапка с увиснала периферия. Стоун затвори вратата на малката барака до къщичката и щракна катинара.

— Милтън каза, че пътуването ви до Бостън е било много успешно — рече той. — Рядко ми се беше случвало да чувам от устата му суперлативи като „брилянтна“, „смайваща“ и „безупречна“. Надявам се, че разбираш кого описваше.

— От Милтън може да излезе страхотен измамник — усмихна се тя. — Макар че не препоръчвам този живот на никого от приятелите си.

— Той спомена, че по обратния път си била разстроена. Случило ли се е нещо?

Тя погледна към къщичката.

— Не е ли по-добре да поговорим вътре?

Обстановката в дома на Стоун беше повече от спартанска. Няколко стола, две-три маси, полици, увиснали под тежестта на безброй книги на различни езици, проядено от червеи писалище — всичко това плюс малък кухненски бокс, спалня и миниатюрна баня беше събрано върху петдесетина квадратни метра.

Настаниха се до угасналото огнище, използвайки двата най-удобни стола в къщата. Тоест единствените, които бяха тапицирани.

— Дойдох да ти съобщя, че заминавам — започна директно Анабел. — След всичко, което се случи, имаш право да получиш обяснения.

— Не ми дължиш нищо, Анабел.

— Не го казвай, моля те! — сопна се тя. — И бездруго не ми е леко. Искам да ме изслушаш, Оливър.

Той се облегна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Първо прочети това — каза тя и му подаде страницата от вестник, която извади от джоба си.

Стоун изчете материала и вдигна глава.

— Кой е този Антъни Уолас?

— Работехме заедно — отвърна Анабел, без да уточнява какво.

— Имаш предвид при някой от твоите удари?

Тя мрачно кимна.

— Трима души убити?

— Точно това ме побърква! — въздъхна тя, стана и започна да крачи напред-назад. — Изрично предупредих Тони да се покрие и да не размахва пачки. Но какво стана? Той прави точно обратното! В резултат на което са убити невинни хора!

— По всичко личи, че към тях скоро ще се присъедини и твоят мистър Уолас — потупа вестника Стоун.

— Само че той не е невинен. Беше напълно наясно в какво се забърква.

— В какво по-точно?

Тя се закова на място и рязко се обърна.

— Оливър, аз те харесвам и уважавам, но това е малко…

— Незаконно? Вероятно знаеш, че не съм особено изненадан от този факт.

— И не се притесняваш?

— Едва ли нещо, което си извършила, надминава онова, което съм видял в живота си.

— Видял или извършил? — наклони глава тя.

— Кой те преследва и защо?

— Не те засяга.

— Засяга ме, ако искаш да ти помогна.

— Не търся помощ. Дойдох да ти обясня защо се налага да изчезна.

— Наистина ли вярваш, че ще бъдеш в по-голяма безопасност сама?

— Вярвам, че ти и останалите ще бъдете в по-голяма безопасност без мен.

— Не те попитах това.

— Забърквала съм се в много каши и винаги съм успявала да се измъкна.

— Дори и от толкова голяма? — попита той и кимна към вестника. — Тоя тип очевидно не си поплюва.

— Тони допусна фатална грешка, но аз няма да я повторя. Възнамерявам да се покрия дълбоко, докато трябва. Главното е да съм максимално далеч оттук.

— Но не знаеш какво е изпял Тони. Той разполагаше ли с информация, чрез която могат да те проследят?

Анабел се облегна на перваза над камината.

— Може би — промълви почти шепнешком тя, след което побърза да се поправи: — Най-вероятно.

— Още една причина да не действаш сама. Ние ще ти помогнем.

— Оценявам жеста, Оливър. Но ти просто нямаш представа за какъв човек говорим. Той е най-големият мошеник на света с купища пари и мутри зад гърба си, но на всичкото отгоре аз го измамих. Разбираш ли? Аз извърших нещо, което се преследва от закона. А това означава, че освен пред риск за живота си ти ще бъдеш изправен и пред обвинението, че укриваш престъпник.

— Няма да ми е за пръв път — сви рамене Стоун.

— Кой си ти всъщност? — втренчено го изгледа Анабел.

— Знаеш за мен точно толкова, колкото трябва.

— А пък аз си въобразявах, че съм най-добрата лъжкиня на света! — горчиво поклати глава тя.

— Губим си времето — смени темата Стоун. — Разкажи ми за него.

Анабел разтърка дългите си пръсти, пое си въздух и промълви:

— Казва се Джери Багър. Собственик е на „Помпей“, най-голямото казино в Атлантик Сити. Преди години е бил изгонен от Лас Вегас заради мошеничества. От онези типове, които са готови да те изкормят, ако им отмъкнеш един чип от пет долара.

— А ти от каква сума… ъъъ… го освободи?

— Защо питаш?

— За да разбера каква е мотивацията му да те преследва.

— Четирийсет милиона долара. Мислиш ли, че тези пари ще го мотивират?

— Впечатлен съм. От това, което ми разказа за Багър, той явно не е от хората, които се лъжат лесно.

Анабел се усмихна бегло.

— Признавам, че беше един от най-добрите ми удари. Но Джери е изключително опасен, защото на всичкото отгоре е и малко луд. Открие ли, че някой ми помага, все едно, че съм аз. Защото този някой ще умре, и то изключително бавно и мъчително.

— Имаш ли причини да се опасяваш, че ще те потърси във Вашингтон?

— Не. Тони нямаше представа, че ще тръгна насам. Останалите също.

— Охо, значи е имало екип. Багър може да се добере до тях.

— Може. Но никой от тях не знае, че съм тук.

Стоун бавно кимна.

— Разбира се, ние не можем да гадаем какво знае и какво не знае на този етап Багър. Аз съм сигурен, че твоето име не фигурира в подробностите около премеждието ни в Библиотеката на Конгреса, които станаха обществено достояние. Но не можем да твърдим, че той няма как да те проследи по някакъв друг начин.

— Първоначално мислех да се насоча към някой южен остров в Тихия океан.

— Всички бегълци тръгват към островите — поклати глава Стоун. — Вероятно Багър ще започне издирването ти именно оттам.

— Шегуваш се, нали?

— Отчасти. Но само отчасти.

— Значи наистина мислиш, че е по-добре да остана тук?

— Да. Приемам, че си взела необходимите предпазни мерки. Никакви следи, които да водят насам, никакви имена, билети, телефони, приятели?

— Не — тръсна глава тя. — Идването ми тук беше резултат на импулсивно решение. През цялото време съм под чуждо име.

— Би било добре, ако се опитаме да научим какво знае Багър — замислено промълви Стоун. — Тихо и кротко, без да привличаме внимание.

— Не можеш дори да се приближиш до този тип, Оливър! — разпалено възрази Анабел. — Би било равнозначно на самоубийство!

— Аз зная как да търся — кротко отвърна Стоун. — Предлагам ти да ме оставиш да си върша работата.

— Никога досега не съм търсила помощ.

— И на мен ми бяха нужни десетилетия, за да потърся.

— И си доволен, така ли? — озадачено го погледна тя.

— Това е причината да съм все още жив. Предлагам ти да напуснеш хотела, в който си отседнала, и да се преместиш в друг. Предполагам, че имаш пари.

— Парите не са проблем — увери го Анабел и тръгна към вратата. На прага спря и се обърна. — Оценявам това, Оливър.

— Да се надяваме, че ще можеш да го кажеш, когато всичко е зад гърба ни.