Хладнокръвният Стоун

97

Първоначалната реакция на Симпсън беше предвидима.

— Трябва да направим нещо! — каза той, когато Грей му съобщи за ултиматума на Леся. — Цял живот съм се борил да стигна до тази надпревара за Белия дом!

— Не виждам какво може да се направи — отвърна на умолителния му поглед Грей.

— А знаеш ли къде е тя? Бихме могли да…

— Не, Роджър. Леся е страдала достатъчно. Нещата не опират само до теб и мен. Нека да си изживее останалите й години.

От изражението на Симпсън пролича, че не е съгласен с тези думи. Преди да си тръгне, Грей отново го предупреди да не предприема нищо срещу Леся.

Изтекоха няколко месеца, но Симпсън не можеше да забрави този разговор. Особено след като изчистиха името на Соломон, Леся получи орден, а Картър Грей беше възстановен на високия си пост. Всичко това го ядеше отвътре и ставаше причина за все по-мрачното му настроение. Нищо чудно, че съпругата му се задържаше все по-дълго в Алабама, а приятелите и колегите му започнаха да го отбягват.

Една сутрин преди разсъмване Симпсън отиде да вземе вестника, оставен пред вратата на апартамента му. Както обикновено беше по хавлия, в особено мрачно настроение. Жена му беше на гости при приятели в Бърмингам, което беше още една причина да е ядосан. Никой не я беше отвлякъл. Фин и Кар бяха прибегнали до този елементарен блъф, за да ги последва, без да вдига шум. Ако беше проявил повече кураж, той спокойно можеше да предизвика ареста на Кар в мига, в който излезе от кабинета с бомбата. Но той беше проявил малодушие и страх. И сега щеше да се пръсне от ярост.

Но най-добре се смее онзи, който се смее последен. Симпсън го доказа. Фин и Кар бяха мъртви. Той не си направи труда да провери за Фин, но Кар наистина беше изчезнал. Разбира се, цената беше висока, много висока. Наложи се да забрави кандидатурата си за Белия дом и да се задоволи с това, което беше постигнал отдавна — сенаторския пост. Мисълта за изгубената мечта на живота му беше толкова непоносима, че той запрати чашата с кафе в стената.

Тръшна се на един стол в кухнята и насочи поглед към прозореца. До изгрева имаше още доста време. Часове го деляха от изкачването на слънцето над хоризонта.

— Трябва да има начин, просто трябва! — прошепна на себе си той. Не можеше да позволи на някаква руска шпионка, която отдавна трябваше да е мъртва и забравена, да го лиши от най-високия пост в държавата. Пост, за който едва ли имаше по-достоен кандидат от него.

Въздъхна и разтвори вестника, след което изведнъж замръзна.

От първа страница го гледаше снимката на жена, залепена с тиксо върху хартията. В момента, в който си даде сметка коя е тя, главата й изведнъж изчезна, заменена от голяма дупка.

Симпсън изохка и погледна надолу. От гърдите му струеше кръв. Куршумът беше пронизал главата от снимката и беше потънал между ребрата му. Страхотен изстрел, откъдето и да го погледнеш.

С натежали клепачи извърна глава към идеално кръглата дупка в прозореца. Очите му се спряха върху скелета на сградата отвъд улицата, която така и си остана недовършена. Тялото му се наклони напред и падна върху масата. Миг преди да издъхне, сенатор Симпсън разбра кой го е убил.