Хладнокръвният Стоун

39

Стоун накратко разказа на Анабел за разговора си с баща й.

— Прилича ми на смъртник.

— Радвам се да го чуя.

— Наистина се чувства виновен за това, което се е случило с майка ти.

— Силно се съмнявам.

— Искаш ли да го проследим?

— Не, искам да го убия.

— Добре де, какво ще правим сега? Още ли ще душим из градчето?

— Не, предпочитам да се прибера в пансиона. Имам нужда от едно питие, което възнамерявам да изпия на спокойствие в стаята си.

Стоун я свали пред входа на пансиона и включи на скорост. Откри камиона на Пади почти веднага, защото градчето имаше само няколко улици. Оказа се, че баща и дъщеря имат едно и също желание. Спря зад него и се насочи към широко отворената врата на кръчмата.

Вътре беше мръсно и тъмно. В ранния следобед нямаше никакви клиенти, ако не се броеше самотният мъж на бара, пред когото имаше голяма халба. Стоун се настани до Пади, който едва-едва извърна глава.

— Човек май ожаднява, след като е ходил на гробищата — каза Стоун.

Пади го погледна и отпи глътка бира. Клепачите му бяха подпухнали, а лицето му изглеждаше още по-сиво в полутъмното заведение.

— Не ми трябва причина, за да обърна някоя и друга халба — рече заваляно той.

— Казвам се Оливър — протегна ръка Стоун.

Пади отказа да я поеме и го изгледа изпитателно.

— Когато случайно се сблъскам с някой, няма проблем — промърмори той. — Но срещна ли го повторно в рамките на един час, нещо започва да ме гложди.

— Градът е малък.

— Но все пак достатъчно голям, за да може човек да се усамоти.

— Тогава ще се преместя.

Пади не свали поглед от него в продължение на няколко дълги секунди.

— Забрави! — тръсна глава той. — Казвай какво ще пиеш, аз черпя.

— Не е нужно.

— Винаги е нужно да почерпиш някого с едно питие. Всъщност това е привилегия. Не ми отказвай, защото съм ирландец и като нищо ще ти прережа гърлото!

Два часа по-късно напуснаха заедно кръчмата. Пади залиташе, а Стоун го придържаше през рамото.

— Ти си готин пич — изпелтечи Пади. — Истински приятел.

— Радвам се, че мислиш така. Но в това състояние не бива да шофираш. Кажи ми къде живееш и ще те закарам.

Едва седнал в колата на Стоун, Пади заспа. Оливър Стоун беше доволен, защото беше решил да организира една среща между баща и дъщеря.

Близо час Анабел втренчено гледаше бутилката джин пред себе си, без да отпие дори глътка. Обикновено пиеше само когато работата го налагаше. Благодарение на пиянството на баща си беше получила трайно отвращение от алкохола още от ранна възраст. Тихото почукване на вратата я накара да вдигне глава.

— Кой е?

— Оливър.

— Влизай, отключено е.

Вратата се отвори. Анабел извърна глава едва когато осъзна, че чува стъпките на двама души.

— Хей, какво правиш?! — изкрещя тя.

Стоун повлече Пади през прага и го тръшна на канапето. Гласът на дъщеря му проби алкохолната пелена, тялото му бавно започна да се надига.

— Анабел?

Преди Стоун да успее да реагира, Анабел се втурна и заби лакът в корема на баща си, който се строполи на пода и вдигна ръце да се защити.

Стоун я сграбчи за раменете и бързо я дръпна, но тя се изплъзна от хватката му и зарита сгърченото тяло на възрастния мъж.

Принуден да използва цялата си сила, Стоун я залепи за стената и силно я зашлеви. Тя изведнъж утихна и извърна очи към Пади, който пребледня и започна да повръща.

В следващата секунда Анабел се изтръгна от ръцете на Стоун и избяга от стаята.

Два часа по-късно Пади отвори очи и бавно се огледа. Надигна се на канапето и усети ръката на Стоун върху рамото си.

— Спокойно, отпусни се. Току-що преживя един доста тежък шок.

— Ани? — промълви Пади и очите му зашариха из стаята. — Къде е Ани?

— Ще се върне — успокои го Стоун. — Наложи й се… хм, да излезе за малко. — Вече беше почистил пода и го чакаше да се свести.

— Наистина ли беше Ани? — сграбчи го с костеливата си ръка Пади Конрой.

— Да — кимна Стоун. Долови стъпките на Анабел по стълбата и побърза да застане пред стареца. Вратата се отвори и тя спря на прага. Безизразното й лице беше съвсем бяло. В продължение на един ужасен миг Стоун беше сигурен, че по някакъв начин е успяла да се въоръжи.

Тя затвори след себе си, дръпна един стол и седна с лице към тях. Погледът й блуждаеше между двамата, преди накрая да спре върху Пади.

— Свърши ли с драйфането?

Той объркано кимна и дрезгаво изрече:

— Ани?

— Млъквай! — вдигна ръка тя. — Не съм казала, че можеш да говориш!

Пади поклати глава и притисна с ръце хлътналия си корем.

— Защо го домъкна тук, по дяволите? — попита тя Оливър Стоун.

— Реших, че е крайно време двамата да си поговорите.

— Грешно си решил.

— Излетя навън толкова бързо, че нямах време да ти кажа нещо важно. Когато майка ти е била убита, баща ти е лежал в полицейския арест в Бостън по обвинение за фалшифициране на чек.

Стоун млъкна и седна на канапето редом с Пади. Тази жена действително е била страхотна измамница, помисли си с уважение той, наблюдавайки безстрастното изражение на Анабел.

— Откъде знаеш? — попита най-сетне тя, заковала поглед в лицето му.

— От моя приятел Алекс, с когото говорих по пътя насам. Арестът е регистриран в компютърния архив на полицията.

— А как ти хрумна да провериш? — попита с равен глас тя.

— Направи го, след като започна да ме разпитва за смъртта на майка ти, докато седяхме в бара — обади се Пади. — Тогава му казах, че почти цял месец съм бил в проклетата килия. Нямаха достатъчно доказателства, за да ме обвинят, но за съжаление не можех да си позволя адвокат. Когато най-после ме пуснаха, майка ти отдавна беше погребана.

— Това не променя факта, че ти си главната причина за смъртта й!

— Не го отричам. И оттогава насам не минава дори минута, без да си пожелая да бъда в гроба вместо нея.

Анабел погледна към Стоун.

— И ти повярва на тези дрънканици, а? — изсъска тя. — Нима не усети, че те будалка?

— Това е истината! — гневно скочи Пади. — Пет пари не давам дали ще ми повярвате!

— Той постоянно ходи на гроба й — меко добави Стоун.

— На кого му пука? — озъби се Анабел. — Ако не беше отмъкнал жалките десет бона на Багър, мама и днес щеше да е жива!

— През ум не ми е минавало, че ще си го изкара на нея! Нямам никаква представа кой му е съобщил адреса й. Бих му откъснал главата!

— Запази това за онзи, който наистина го заслужава.

— Всеки ден си представям как стискам за гушата оня мръсник Багър!

— Така ли? Защо тогава още не си го направил? Нали знаеш къде можеш да го откриеш?

— Знам, ама го пази цяла армия — мрачно въздъхна Пади.

— Кажи ми нещо ново.

Баща й помълча, после в очите му се появи неподправен интерес.

— Чух, че Багър имал сериозни неприятности напоследък. Носят се най-невероятни слухове как са го измамили. Случайно да имаш нещо общо?

Анабел скочи на крака и рязко отвори вратата.

— Изчезвай!

— Ани…

— Изчезвай, казах!

Пади стана, подпря се на стената и се потътри към вратата.

Анабел го изчака да излезе и рязко се обърна към Оливър Стоун.

— Никога няма да ти простя това! — извика с пламнали очи тя.

— Не ти искам прошката — отвърна Стоун и също се изправи.

— Защо изобщо го домъкна?

— Ако помислиш малко, може би ще си отговориш сама. Така ще е най-добре.

Обърна се и тръгна към вратата, която се затръшна след него от гневния ритник на Анабел.