Хладнокръвният Стоун

13

Стоун отказа предложеното питие и се приближи до широкия прозорец в хубавия кабинет на Грей, запълнен от пода до тавана с книги на толкова езици, на колкото бяха книгите в къщичката на Стоун, но далеч по-добре подредени.

— Значи ти омръзна фермата във Вирджиния, а? — каза гостът, поглеждайки към скалите и морето под тях.

— Като младеж мечтаех да стана моряк и да обикалям света — отвърна Грей, стиснал чашата с уиски между дланите си. Близко разположените му очи придаваха странен вид на едрото лице.

Стоун прекрасно знаеше колко много тайни се крият в тази глава. Никой не биваше да подценява човек като Грей.

— Нищо не е по-непостоянно от младежките мечти — рече той.

Тъмнината навън бе непрогледна. Нямаше луна, нямаше звезди, небето беше плътно покрито с тежките облаци на приближаващата буря.

— Никога не съм допускал, че Джон Кар е способен на философски размишления — отбеляза Грей.

— Което показва колко малко си ме познавал. Освен това вече не съм Джон Кар. Той е мъртъв. Сигурен съм, че навремето са ти докладвали този факт.

— Тази къща е била собственост на един от бившите директори на ЦРУ, който по-късно стана вицепрезидент — продължи Грей, без да показва, че е чул забележката му. — Тя е оборудвана с всичко, което може да ми осигури спокойствие и сигурност на старини.

— Много се радвам за теб.

— Всъщност съм изненадан, че дойде. Особено след любезния жест пред Белия дом.

— Как е президентът, между другото?

— Добре е.

— Не те ли обзе желание да го убиеш, докато те закичваше с този орден? Нали много искаше да го ликвидираш?

— Ще пренебрегна абсурдните ти въпроси, за да кажа, че обстоятелствата се променят, а личният елемент просто го няма. Би трябвало да знаеш това.

— Искам да кажа, че ако нещата се бяха развили според плановете ти, аз нямаше да съм жив. — Без да дава на Грей време за отговор, бързо добави: — Ще ти задам няколко въпроса, на които искам искрени отговори.

— Добре — отвърна Грей и остави чашата си масата.

— Толкова бързо? — изненада се Стоун.

— Защо да губим време с игри, които вече нямат смисъл? Предполагам, че искаш да научиш нещо повече за Елизабет.

— За Бет, моята дъщеря — поправи го Стоун.

— Ще ти кажа всичко, което зная.

Стоун се настани срещу домакина и в продължение на двайсет минути го засипва с въпроси. Последният от тях беше пропит от тревога.

— Попитала ли е някога за мен, за своя баща?

— Добре знаеш, че беше осиновена от семейството на сенатор Симпсън.

— Но ти каза, че е станало, докато Симпсън все още е работел в ЦРУ. Ако тя е казала нещо, то с положителност е било…

— Казала е — вдигна ръка Грей. — Станало е, след като Симпсън напусна ЦРУ и се отдаде на политиката. Може би е споменавала нещо и преди, но аз ти предавам само каквото зная със сигурност. Години преди това е научила за своето осиновяване. Приела го е спокойно, но е предпочитала да не говори за него.

— Какво е казала за истинските си родители? — приведе се напред Стоун.

— Може да ти стане неприятно, но първо е попитала за майка си. Нали ги знаеш момичетата…

— Разбира се, че е пожелала да научи за майка си.

— Предвид обстоятелствата около нейната смърт те е трябвало да бъдат доста… хм… деликатни.

— Имаш предвид убийството й — хладно уточни Стоун. — Извършено от хората, които са искали да убият мен.

— Вече ти казах, че нямам нищо общо с това. Аз наистина харесвах жена ти. И в интерес на истината тя щеше да бъде жива, ако ти…

Стоун се надигна заплашително и Грей прехапа устни. Отлично знаеше по колко начина умее да отнема живот човекът, наричан някога Джон Кар. Никога не беше имал подчинен като него.

— Извинявай, Джон… Тоест, Оливър. Признавам, че грешката не беше твоя. — Направи малка пауза, изчаквайки Стоун да се върне на мястото си. — Казали са й нещичко за майка й, само хубави неща, разбира се. Като причина за смъртта й са посочили катастрофа.

— А за мен?

— За теб са й казали, че си бил войник, загинал при изпълнение на дълга си. Мисля, че дори са я завели на гроба ти в „Арлингтън“. За нея ти си баща герой. — Грей замълча за момент, после тихо попита: — Това стига ли ти?

Начинът, по който го каза, пробуди някакви съмнения у Стоун.

— Това ли е истината, или поредната ти порция празни приказки, които имат за цел да ме успокоят? — попита той.

— Защо да те лъжа? — сви рамене Грей. — Тези неща вече нямат значение. Както нямаме значение и ние с теб.

— Тогава защо ме покани?

Вместо отговор Грей пристъпи към бюрото си и взе някаква папка. От нея извади цветните снимки на трима мъже, на шейсет и повече години.

— Джоуел Уокър, Дъглас Бенет и Дан Рос — изброи имената им той.

— Нито снимките, нито имената ми говорят нещо — сви рамене Стоун.

Грей извади още снимки, този път черно-бели и значително по-стари.

— Убеден съм, че тези ще ти се сторят по-познати — промърмори той. — Имената също: Джъд Бингам, Боб Коул и Лу Синсети.

Стоун почти не го чу, втренчил поглед в снимките на хората, с които беше излагал живота си на опасност в продължение на повече от десет години. Очите му бавно се вдигнаха към лицето на Грей.

— Защо ми ги показваш?

— Защото през последните два месеца умряха и тримата ти бойни другари.

— Как така са умрели?

— Рос е бил открит мъртъв в леглото си. Страдал е от лупус. Аутопсията не е показала нищо необичайно. Коул се е обесил. Поне изглеждало като самоубийство и полицията прекратила следствието. Синсети паднал пиян в басейна си и се удавил.

— Значи Рос умира от естествена смърт, Коул се е самоубил, а Синсети е загинал при инцидент — обобщи Стоун.

— Но ние с теб едва ли ще повярваме, че трима души от един и същ отряд умират в рамките на два месеца, нали?

— Животът е опасно начинание.

— И двамата го знаем — кимна Грей.

— Мислиш, че са били убити ли?

— Естествено.

— И ме покани тук, за да ме предупредиш?

— Смятам, че това е най-разумното, което бих могъл да направя.

— Но нали сам каза, че Джон Кар е мъртъв? Кой би тръгнал да убива мъртвец?

— Тримата имаха превъзходно прикритие. Особено Синсети, който се беше окопал много дълбоко. Онзи, който е успял да го открие, несъмнено може да разбере, че Джон Кар не лежи в „Арлингтън“, а е жив и здрав и се подвизава под името Оливър Стоун.

— А какво ще кажеш за себе си? — вдигна вежди Стоун. — Картър Грей беше стратегът на нашата малка група. Освен това ти не живееш под прикритие.

— Аз имам много начини да се защитавам, но ти нямаш.

— В такъв случай благодаря за предупреждението — рече Стоун и се надигна.

— Съжалявам, че нещата свършиха по този начин. Заслужаваше по-добра съдба.

— Съвсем наскоро ти беше готов да жертваш мен и приятелите ми — каза Стоун. — В името на родината.

— Всичко, което съм вършил през живота си, е било в името на родината.

— Ти така смяташ. Но не и аз.

— Предлагам да не спорим по този въпрос.

Стоун се обърна и тръгна към вратата.