Хладнокръвният Стоун

3

Артрит. Плюс проклетият лупус. Едно чудно дуо, работещо в перфектен синхрон, за да превърне живота му в болезнено пулсиращ ад. Костите му скърцаха, сухожилията му буквално пищяха от болка. Всяко помръдване беше мъчително, но той продължаваше да се движи. Защото прекрасно знаеше, че ако спре, ще спре завинаги. Глътна две силни хапчета, нахлупи бейзболната шапка върху голото си теме и придърпа козирката й над слънчевите очила с огледални стъкла. Не обичаше хората да виждат накъде гледа, не му беше приятно да виждат как изглежда.

Настани се с пъшкане в колата и подкара към магазина. Лекарствата започнаха да действат и той се почувства по-добре. Това състояние щеше да продължи няколко часа.

— Благодаря, мистър Рос — каза касиерът, хвърлил бегъл поглед на кредитната му карта, преди да му я подаде заедно с покупките. — Приятен ден.

— За мен вече няма приятни дни — отвърна Дан Рос. — Има само оставащи дни.

Касиерът погледна към шапката, нахлупена на голата му глава.

— Не е рак — отгатна мислите му Рос. — Ако беше, щеше да е по-добре. Защото всичко щеше да свърши по-бързо, разбираш ли?

Едва навършил двайсет, касиерът все още се чувстваше безсмъртен и, естествено, не разбираше. Кимна смутено и насочи вниманието си към следващия клиент.

Рос излезе от магазина, колебаейки се какво да прави. Нямаше финансови проблеми, защото Чичо Сам се беше погрижил за нерадостните му старчески години. Получаваше максималната пенсия за възрастта си, а здравната застраховка покриваше всичко, свързано с лечението му. В това отношение правителството си беше свършило работата добре. Една от малкото добре свършени работи според него. В момента просто разполагаше с времето си. И това беше големият му проблем. Какво да прави? Нима можеше да живее, без да върши нищо? Да отиде да обядва в някоя кръчма и да гледа бейзболен мач, докато се тъпче? Или да флиртува с красивите келнерки, никоя от които не би му отделила от времето си? Е, в тази посока все пак можеше да помечтае. И да си спомни времената, когато дамите му даваха много повече от времето си.

Скапан живот, помисли си той, докато крадешком се озърташе. Дори днес не можеше да се отърве от навика да проверява дали го следят. Така ставаше, когато непрекъснато са се опитвали да те убият. И все пак му беше харесвало. Далеч по-добро беше от скучното всекидневие, което разделяше между кръчмата и дома си през тъй наречените „златни години“. Преди три десетилетия той всеки месец беше в различна страна. Поне в разгара на сезона. И, както обичаше да казва, светът за него беше просто един постоянен полет до нови места, прекъсван от кратки молитви и оръжие по избор. Усмихна се, изпълнен с носталгия. Единственото, което му бе останало днес, бяха спомените. Плюс проклетият лупус. Сигурно все пак има Господ, въздъхна той. Жалко, че го разбираше едва сега.

За жалост наблюдателните умения на Рос вече не бяха безупречни както едно време. Седнал в наетата кола, спряла в пресечката, Хари Фин го следеше от доста време. А сега накъде, Дани? — безмълвно попита той. — У дома или в кръчмата? Господи, каква развалина си станал!

На няколко пъти беше присъствал на този вътрешен дебат. В три четвърти от случаите Дан Рос избираше кръчмата. Днес тенденцията отново се потвърди. Рос се обърна и тръгна към „Едзел Дели“, основана през 1954 г. — както съобщаваше табелата над вратата — и станала далеч по-популярна от злополучната марка луксозни автомобили, на която беше кръстена.

Щеше да остане там най-малко един час, за да похапва и да следи всяко движение на хубавите сервитьорки. После щеше да се качи в колата и да потегли за дома си — нещо, което щеше да му отнеме още двайсет минути. Щеше да седне в задния двор с вестник в ръце, после щеше да се прибере за задължителната следобедна дрямка. Надвечер щеше да си приготви някаква скромна вечеря, да погледа телевизия и да подреди няколко пасианса на масичката до прозореца. Някъде към девет осветлението в малкото бунгало щеше да угасне и Дан Рос щеше да си легне. На другия ден щеше да прави абсолютно същото. Фин методично подреждаше в главата си действията на възрастния мъж, отмерващи едно празно и скучно ежедневие.

След като бе открил къде живее Рос, той направи няколко пътувания до градчето, за да установи дневното му „разписание“. Наблюденията му позволиха да оформи перфектния план за изпълнението на задачата.

Пет минути преди Рос да напусне кръчмата, Фин слезе от колата и се насочи към витрината. Рос седеше на обичайната си маса в дъното и разглеждаше сметката, която току-що му бяха донесли. Фин продължи с равна крачка надолу по улицата, където беше паркирана колата му. Две минути по-късно се върна при наетата кола. След още три Рос излезе от ресторанта, бавно стигна до колата си и потегли.

Фин подкара в обратната посока.

Рос се зае с тривиалните неща, които запълваха вечерите му, а после довърши трите пръста „Джони Уокър“, черен етикет, които бяха останали на дъното на бутилката, и пренебрегвайки предупрежденията да не комбинира уискито със силни болкоуспокоителни, изгълта цяла шепа хапчета. Парализата го обзе секунди след като се добра до леглото. Отначало реши, че това се дължи на лекарствата, и дори се зарадва на безчувствеността си. После, както лежеше, изведнъж се паникьоса леко, че лупусът е преминал в по-агресивна фаза. Разбра, че става въпрос за нещо друго едва след като установи, че му е трудно да диша. Инфаркт? Но къде беше слонът върху гърдите му и острата болка в лявата ръка? Инсулт? Все още беше в състояние да мисли и да говори. Изрече няколко думи на глас. Нито една от тях не прозвуча неясно и завалено. Лицевите му мускули бяха спокойни и отпуснати. Не беше изпитал нищо по-различно от обичайните болки. Проблемът беше, че не усещаше крайниците си. Изобщо не ги усещаше. Плъзна поглед надолу по лявата си ръка и направи опит да раздвижи пръстите си. Но командата на мозъка явно не стигна до тях.

Преди известно време обаче тези пръсти все пак бяха усетили нещо. Бяха някак хлъзгави, сякаш ги беше намазал с вазелин. Беше ги потъркал един в друг, но мазнината остана. Беше си измил ръцете веднага след като се прибра у дома и всичко изглеждаше наред. Вече не бяха хлъзгави. Не знаеше дали това се дължи на водата и сапуна, или странното вещество — каквото и да бе то — просто се беше изпарило.

После истината го прониза като куршум. Веществото се беше абсорбирало. И в момента беше някъде там, дълбоко в тялото му.

Къде беше измокрил пръстите си? Напрегна мозъка си, опитвайки се да мисли. Не беше тази сутрин. Не беше в магазина, нито пък в закусвалнята. А по-късно? Беше се насочил към колата си. Дръжката на вратата! Ако беше в състояние, Рос положително щеше да извика „Еврика!“. Но не беше. Дишаше все по-трудно. От устата му излизаше някакво странно накъсано скимтене. Дръжката на шофьорската врата беше намазана с нещо лепкаво, което сега го убиваше. Извърна очи към телефона на нощното шкафче. Беше на половин метър от него, но все едно, че се намираше в Китай.

От мрака изплува неясна фигура. Мъжът не криеше лицето си. Чертите му ясно се виждаха на слабата светлина. Беше млад и изглеждаше съвсем нормално. Такива лица Рос беше виждал с хиляди, без да им обръща внимание. Може би защото работата му беше далеч от нормалното и много близко до необикновеното, до екстремното. Не можеше да си представи, че човек като този насреща му беше успял да го убие.

Дишането на Рос ставаше все по-трудно. Мъжът до леглото извади нещо от джоба си и му го показа. Беше снимка, но очите на Рос не успяха да се фокусират върху нея. Мъжът щракна тънко фенерче-писалка и освети снимката. Усетил недоумението на Рос, той произнесе едно име и тихо добави:

— Сега вече знаеш.

Хари Фин прибра снимката и отстъпи крачка назад.

Парализата бавно вършеше своето. Накрая гърдите на Рос се надигнаха за последен път и замряха. Очите му се изцъклиха.

Две минути по-късно Хари Фин крачеше сред дърветата зад бунгалото на Рос. На следващата сутрин отново летеше със самолет, но този път в пътническия салон. След приземяването се качи на колата си и се прибра у дома. Целуна жена си, поигра си с кучето и отиде да прибере децата от училище. Вечерта отпразнуваха ролята на говорещо дърво в училищната театрална постановка, която беше получила осемгодишната Сузи, най-малкото им дете.

Някъде около полунощ Хари Фин слезе в кухнята. Верният лабрадор Джордж стана от постелята си и размаха опашка. Хари Фин седна на масата, почеса кучето зад ушите и мислено задраска името на Дан Рос от списъка си.

Вниманието му се насочи към следващото име: Картър Грей, бившия шеф на американската разузнавателна империя.