Хладнокръвният Стоун

44

Грей говореше по кодирания телефон в един бункер, където го бяха настанили от ЦРУ. Запознат с въпроса, президентът беше използвал правомощията си, макар и неофициално, за да му осигури всички ресурси на правителството за справяне със ситуацията. Разбира се, Грей сподели с него и най-близките му сътрудници своята лична версия за истината, но това беше напълно достатъчно, за да получи картбланш.

Макар и на двайсет метра под земята, бункерът беше оборудван не по-зле от петзвезден хотел в Манхатън, включително с камериер и готвач. Както винаги отношението на разузнавателната общност към Картър Грей беше като към рок звезда.

— Ако Леся и Рейфилд Соломон са сключили брак, той все пак е регистриран някъде — каза в слушалката Грей. — Знам, че не успяхме да открием къде, но днес времената са други. Руснаците са наши съюзници, поне официално. Вие трябва да се възползвате от този факт по най-добрия начин. При тях все още се намират разни чудати старчета, които се опитват да възкресят доброто старо КГБ. Използвайте евро, защото днес те го предпочитат пред долара. — Замълча да чуе какво казва събеседника му и кимна. — Бившият съветски посланик у нас Григорий Тупиков е мой стар приятел. Може би си струва да му позвъните. Кажете му, че го търсите във връзка с моето убийство. Достатъчно е да му осигурите водка на корем, няколко омара от най-едрите и една привлекателна дама с естествено рижа коса, и той е ваш.

Грей остави слушалката и отново се задълбочи в досието пред себе си. Междувременно персоналът довършваше специалната му вечеря, състояща се от четири блюда. Ветеран от Студената война, той все още предпочиташе да чете документи на хартиен носител, въпреки че компютрите и сървърите отдавна бяха превзели тайните служби. Изяде разточителната си вечеря пред газовата камина, която създаваше уют дори и дълбоко под земята. Грей никога не беше като другите. Дори мъртъв, той беше закопан на двайсет метра вместо на обичайните два, а „ковчегът“ му беше много по-луксозен от тези на простосмъртните.

Отнесе чаша бренди в библиотеката с дървена ламперия, настани се зад богато орнаментираното писалище и продължи да обмисля предстоящата операция. Най-много харесваше тази част от играта. Тя беше сблъсък на умове, сложна шахматна партия, при която едната страна прави всичко възможно да надхитри другата и да спечели. Съединените щати никога не бяха разполагали с по-добър играч от Картър Грей. Неговите действия бяха спасили живота на толкова много американци, че той отдавна вече не помнеше бройката. Орденът на свободата беше най-малкото, което страната му можеше да направи за него. Ако беше британец, със сигурност щеше да е получил рицарско звание. Но въпреки всичко беше принуден да си подаде оставката, далеч преди да се почувства готов. Принуди го Джон Кар.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше. Но от горещите талази на гнева бавно изплува една хладнокръвна идея. Неизвестният, който ликвидираше един по един някогашния отряд от убийци на Грей, най-вероятно смяташе Кар за мъртъв. Но нима трябваше да му спести удоволствието да се почувства мишена?

Грей вдигна кодирания телефон и натисна един клавиш.

— Искам да разсекретим една информация. Става дума за мнимата смърт на един човек, който се казва Джон Кар. Според мен е крайно време да отстраним фалшивите данни в досието му.