Хладнокръвният Стоун

45

Фин вдигна уреда пред очите си. Не беше по-голям от дланта му, но в комбинация с няколко безобидни на вид елементи беше в състояние да убие всичко живо в радиус от десетина метра. Разбира се, той щеше да се погрижи да бъде убит само един човек.

Изпробва дегизировката си и отново обмисли ходовете, които щяха да му позволят да проникне в Харт Билдинг и да изпълни задачата си.

Веднага след като тръгна по следите на Роджър Симпсън, научи, че уважаемият сенатор от Алабама е бил буен младеж, който не се е съобразявал с нищо и никого. Макар че не се беше променил и на зряла възраст, недостатъкът му беше дълбоко погребан под пластовете хвалебствия, отбелязали началото на политическата му кариера. Това беше станало с невидимата, но силна подкрепа на ЦРУ, където беше работил нещо много специално, но под прикритие. В биографията му се изреждаха отличията, получени от Управлението, ала конкретни факти за дейността му почти нямаше. Но за родината си той беше герой. И доколкото бе чул Фин, се готвеше да се кандидатира за Белия дом.

Няма да стане, приятелю.

Симпсън не беше забравил подкрепата на бившите си работодатели. В качеството си на председател на влиятелната сенатска Комисия по разузнаването и националната сигурност, той правеше всичко възможно да прикрива гафовете и нарушенията на закона от страна на ЦРУ. Нямаше действия на агенцията, които Симпсън да не може да оправдае с националната сигурност. Години наред той беше любимец на Картър Грей, или най-вярното му куче — в зависимост от гледната точка. Според Фин беше съвсем справедливо да го изпрати при господаря си по същия начин.

Вечерта се прибра късно, но Манди беше будна и го чакаше. Седнаха да хапнат тиквен пай с горещ чай.

— Днес в училището си бил голям хит. Сузи искаше да ти го каже, но не те дочака и заспа.

— Съжалявам, че закъснях, но имах работа.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Имам чувството, че напоследък не си на себе си.

— Имам работа, нищо повече. Налага ми се да мисля за много неща.

— Как е Лили?

Лили беше майката на Фин, чието име не беше истинското, също като на сина й. Хари Фин не знаеше какво е да използваш истинското си име.

— Все така. Дори малко по-зле.

С усилие се въздържа да не каже „гние“, както говореше за себе си майка му.

— Вярно е, че при нас е малка лудница, но искам да знаеш, че нямам нищо против да я приберем. Все някак ще се оправим.

— Не, Манди, тя се чувства добре там.

— Окей, но не забравяй, че рано или късно ще се наложи да вземем подобно решение.

— Може би, но няма да стане сега. Нека го оставим за по-нататък, тъй като и бездруго си имаме достатъчно проблеми.

— Сигурен ли си, че нищо не те тревожи?

Той поклати глава, но без да я гледа в очите.

— Хари — докосна ръката му тя. — Защо имам чувството, че се отдалечаваш от нас?

Отговорът му беше толкова рязък, че изненада дори него.

— Бях в училището на Сузи, нали? Почти не пропускам мач на момчетата, в градината няма дори един бурен, помагам в домакинството, превръщам се и в шофьор, когато мога. Какво още искаш от мен, Манди?

Тя бавно отдръпна ръката си.

— Нищо, разбира се.

Довършиха пая в мълчание, после Манди тръгна нагоре по стълбите. Той продължи да седи с блуждаещ поглед.

— Тук ли оставаш? — попита тя.

— Имам да свърша някои неща.

— Не излизай тази вечер, Хари. Моля те!

— Може би ще направя една малка разходка, както обикновено.

— Както обикновено — каза си тя и продължи нагоре.

— Манди?

Жена му бавно се обърна.

— Нещата ще се оправят, обещавам ти. Съвсем скоро ще се оправят.

Малко ми остава.

— Сигурна съм, Хари.