Хладнокръвният Стоун

81

Анабел си легна, а Алекс остана в кухнята за още една чаша кафе. От време на време поглеждаше към спалнята, връщайки се отново и отново към развоя на събитията. Всъщност какво имаше за мислене? Операцията приключи, лошите си получиха заслуженото. Край на филма. Някои го харесват, други не, но нищо вече не може да се промени. Разбира се, в реалния живот нещата не бяха толкова прости. Чакаха го безкрайни писмени показания — сигурно щеше да изразходва хартия, за чието производство е изсечен един декар гора. След това идваше ред на вътрешното разследване, което трябваше да докаже, че действията му не са станали причина за смъртта на хората, взривени на моста над Потомак. Щеше да пише обяснения, които щяха да се подложат на проверка. Но Алекс беше сигурен, че след няколко месеца всичко ще бъде забравено.

И въпреки това не искаше нещата да приключат. Защото тогава Анабел щеше да поеме по пътя си. Всъщност тя рано или късно щеше да си замине. Май така щеше да е най-добре, защото, както и да го погледнеш, тя си беше измамница, докато той си оставаше ченге. От вода и олио не ставаше хомогенна смес.

Отново извърна глава по посока на спалнята. Не, нещата не са толкова прости!

Какво щеше да направи, когато тя се събудеше? Да я помоли да остане? Би могъл да измисли някоя лъжа. Например: Трябва да бъдеш тук, докато официалното разследване приключи. Прозвуча прекалено фалшиво дори за самия него, така че Анабел нямаше да се върже на приказките му.

В следващия момент всички мисли в тази посока излетяха от главата му. Явно му идваха неканени гости, най-вероятно неприятни.

Алекс се приведе, притича до прозореца и предпазливо надникна навън. В далечния край на алеята беше спряла кола, която той виждаше за пръв път. Открай време мразеше черните ванове без отличителни знаци, в които често се возеха мъже без отличителни знаци, с големи пищови и лоши намерения. Приборът за нощно виждане, който грабна от шкафчето, потвърди опасенията му. На покрива на вана беше монтиран малък сателитен приемник. Последните му съмнения се разпръснаха в мига, в който забеляза лекото раздвижване на храстите непосредствено до къщата.

Присъствието на непознати хора около дома му, коли със сателитни приемници на покрива, а може би и мимолетен проблясък от оптически мерник на лунната светлина — всичко това беше достатъчен повод за притеснение. Второ опасно приключение в една и съща нощ щеше да му дойде твърде много. При първото едва не загина.

Но сега нещата стояха малко по-различно от сблъсъка с Джери Багър. Беше повече от ясно, че навън действа професионален ударен отряд, най-вероятно по разпореждане на правителството. Но защо правителството проявяваше интерес към един от своите хора? Отговорът на този въпрос му хрумна почти веднага.

Изпуснал Оливър Стоун, Картър Грей очевидно беше хвърлил мрежата си по-нашироко. Но Алекс нямаше никакво намерение да чака, за да разбере дали наистина е така. Веднъж вече се беше конфронтирал с Грей в Планината на смъртта и изобщо не изгаряше от желание да повтори упражнението, което без малко не му коства живота.

Грабна връзка ключове, закачени над телефона, и се втурна към спалнята. Първата му работа беше да сложи длан върху устата на Анабел, за да заглуши евентуалния писък, после напрегнато прошепна:

— Навън има някакви хора. Обличай се бързо, трябва да изчезваме!

В момента, в който Анабел навлече дрехите си и посегна към чантичката си, към къщата се приближиха две двойки тежковъоръжени мъже. Първата се насочи към входната врата, а другата заобиколи отзад. Всички носеха бронежилетки и картечни пистолети МР5 — оръжия, с които пистолетът на Алекс не можеше да се мери. Оставаше им само един път за бягство и той повлече Анабел към кухнята, откъдето се влизаше в гаража.

— Стой! — разнесе се силен вик откъм антрето.

Но единственото намерение на Алекс беше да бягат. Повдигна вратата на гаража едва наполовина, колкото да промуши спортния корвет на сантиметри под нея. Колата се стрелна навън и се понесе по алеята в мига, в който входната врата се отвори. Над главите им бръмна дълъг автоматичен откос и Анабел уплашено се смъкна надолу.

— Мамка му! — изкрещя Алекс.

— Улучиха ли те? — тревожно надигна глава тя.

— Не, но май улучиха колата ми!

Разпръсквайки дъжд от дребни камъчета, корветът мина покрай черния ван, взе завоя със силно полюшване и се понесе по асфалта. Натиснал газта до дупка, Алекс хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и изпусна въздишка на облекчение. Пътят зад тях беше пуст.

— Хей, какво става? — тревожно попита Анабел.

— Нямам идея — каза той.

— Къде отиваме?

— И това не знам. Дръж се здраво.

Той бръкна в джоба си за телефона и натисна бутона за бързо набиране. Търсеше един от приятелите си във ВОБ — Вашингтонското оперативно бюро на Сикрет Сървис.

— Боби, Алекс съм — извика в мембраната той. — Случва се нещо страшно, човече!

— Какво?

Алекс накратко му разказа за нападението.

— Не знам кои са тези момчета, но бяха яко въоръжени. Разбери за какво става въпрос и ми звънни, моля те!

Прекъсна линията и погледна Анабел.

— Боби е страхотен — поясни той. — При всички случаи ще намери начин да ни помогне.

— А защо просто не отидем в щаба ти, или както там го наричате? Нали това е най-сигурното място?

— Бих го направил, но има един малък проблем.

— Какъв проблем?

— Гащеризоните на онези момчета са ми познати, виждал съм ги и преди.

— Къде?

— В Кемп Пири, по време на съвместно обучение.

— Това лошо ли е? — притеснено го погледна тя.

— Кемп Пири е един от най-големите тренировъчни лагери на ЦРУ наричат го „Фермата“.

— ЦРУ!

— Да — кимна Алекс. — Подобни униформи носят техните военизирани подразделения.

— ЦРУ има военизирани подразделения?

— Да. Нима това е тайна за някого?

— Искаш да кажеш, че ни преследва ЦРУ?

— Точно така.

— Но защо? Не ни ли стига, че се отървахме на косъм от един психопат и че баща ми хвръкна във въздуха?

— Така излиза.

— Изненадана съм от спокойствието, с което приемаш нещата!

— Ако не друго, в службата са ни научили да запазваме хладнокръвие. Тук трябва да призная, че с всяка изминала минута това ми се удава все по-трудно.

— Добре е да ми напомняш, че все пак си човешко същество — сопнато отвърна тя. — Какво ще правим сега?

— За съжаление се налага да зарежем любимия ми корвет и да потърсим някакво убежище. Там ще изчакаме обаждането на Боби с надежда за добри новини. Но аз дълбоко се съмнявам, че ще бъдат добри.