Хладнокръвният Стоун

57

След като Анабел и Пади си тръгнаха, Стоун даде на Кейлъб някои от старите си дрехи, натовари го на такси и каза на шофьора адреса на един от хотелите наблизо.

— Не мога ли да остана, Оливър? — уплашено го погледна Кейлъб.

— Няма да е разумно — поклати глава Стоун. — Ще ти се обадя по-късно.

Започна да мисли за Анабел едва когато таксито потегли и той остана сам.

— Направо я зарязах — въздъхна той. — След като я убедих да не заминава и обещах да й помогна.

Но какво друго можеше да стори? Дано тя хванеше самолета за своя остров някъде из Тихия океан, където най-вероятно щеше да бъде на сигурно място.

Ами ако не го направеше? Ами ако вземеше твърдоглавото решение сама да се справи с Багър? Беше казала, че се нуждае от подкрепа, и той знаеше, че наистина е така. Дали все пак не можеше да й помогне?

Телефонът иззвъня.

— Моите хора от АВР не знаят нищо за онази работа в гробището, Оливър — екна в мембраната гласът на Рубън. — Но Милтън откри нещо в интернет, ето ти го.

— Не е много, Оливър — чу се гласът на Милтън. — Но в един от новинарските сайтове съобщават за разравянето на някакъв гроб в „Арлингтън“. Новината няма коментар от правителствен източник.

— Споменава ли се на кого е гробът?

— На някой си Джон Кар. Проблем ли има?

Стоун изключи, без да си прави труда да отговаря.

След толкова години Джон Кар изведнъж беше оживял. Но по ирония на съдбата Оливър Стоун никога не се беше чувствал по-мъртъв.

Защо точно сега? Какво се беше случило? Истината блесна в съзнанието му в мига, в който се прибра и седна на верандата пред къщата.

Бяха му направили постановка.

След като Джон Кар вече не беше мъртъв, името му неминуемо щеше да влезе в списъка на човека, който избиваше някогашните членове на „Три шестици“.

Аз съм примамката, помисли си той. Ще ме използват, за да привлекат убиеца. И изобщо няма да им мигне окото, ако той ми види сметката, преди да го хванат. Дори и да оцелея, едва ли ще е задълго. На този етап Джон Кар не можеше да бъде нищо друго, освен бреме за родината си. Тя имаше десетки причини да го иска мъртъв и нито една, за да го запази жив. Гениално просто и ясно. Смъртната му присъда беше подписана, този път окончателно и наистина.

Само един човек можеше да измисли подобен план и Стоун прекрасно го знаеше.

Картър Грей е жив!

Хвърли няколко вещи в малък сак, заключи къщичката и се измъкна от гробището през гористата местност зад него.

Хари Фин се опитваше да закрепи хоризонтално ножа за масло върху острието му на масата, където седеше. Беше по-трудно, отколкото изглеждаше, но той всеки път успяваше да го задържи така за няколко секунди. Обикновено прибягваше до това упражнение, когато се колебаеше и се нуждаеше от равновесие. След като можеше да го постигне с обикновен нож, значи трябваше да го постигне и в живота. Поне така си мислеше. Но в действителност никак не беше лесно.

— Хари?

Той вдигна глава. Беше една от колежките му. По време на обяда в офиса екипът обсъждаше детайлите на акцията в Капитолия.

— Успя ли да хвърлиш един поглед на чертежите на вентилационната система? — попита жената.

Фин кимна. Бяха се снабдили с документацията благодарение на една хитроумна тактическа комбинация, която включваше проникване в работния микробус на архитекта, отговарящ за изграждането на новия Център за посетители. След копирането на нужната информация проведоха серия от „служебни“ разговори по телефона, които им дадоха куп важни детайли за строежа.

— Архитектурните планове предвиждат, че ще е свързана с тази на Капитолия, но ние трябва да се уверим. За целта още довечера ще идем на място. До нея трябва да се стига през тунела за товарни коли, но и това трябва да се провери. — Фин се извърна към мъжа, седнал до него с някакви чертежи и спецификации. — Осигурен ли е транспортът?

— Да, всичко е готово.

Хари погледна пропуска, който беше откраднал от линкълна на паркинга и който му беше свършил много добра работа. Запазвайки секретния код върху ламинираната пластмаса, той бе променил цялата информация, съдържаща се в картата: снимка, име и прочие. Благодарение на това беше получил достъп до безброй места, където не би трябвало да влизат външни хора. Според последните сведения правителството вече осъзнаваше недостатъците на системата за сигурност, но когато ставаше въпрос за подобни неща, Конгресът действаше със скоростта на ледник. Фин предполагаше, че проблемът със сигурността ще се реши до времето, когато той се пенсионира. Но дори и този срок беше оптимистичен.

Заседанието приключи. Той се прибра в офиса си и остана там до края на работния ден. Вечерта облече униформата на охраната на Капитолия, окачи си пропуска и тръгна за срещата с един колега, пременен по същия начин. Два и половина квадратни километра се охраняваха от хиляда и шестстотин полицаи — всички други градове в страната можеха само да мечтаят за такова съотношение. Конгресът обичаше сигурността, а и парите бяха в него.

Насочиха се към строителната площадка на новия Център за посетители. Тук работата продължаваше двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Размениха няколко думи с работниците от нощната смяна и продължиха обиколката. Не след дълго се сблъскаха с униформен полицай, с когото любезно се поздравиха. Фин го информира, че съвсем наскоро са го преместили тук от федералната паркова полиция в Сан Франциско.

— И слава богу — въздъхна с престорено облекчение той. — Във Вашингтон жилищата са много по-евтини. На цената на малък апартамент в Сан Франциско тук си купих цяла къща.

— Извадил си късмет — отбеляза ченгето. — Аз дойдох тук преди около пет години, иначе бях пощенска охрана в Арканзас. Но и до ден-днешен плащам безбожен наем за един тристаен апартамент в Манасас, където живея с жена си и четирите си деца.

Фин и колегата му продължиха нататък и не след дълго се озоваха на мястото, което бе единствената причина за присъствието им на обекта тази вечер.

Намираше се точно там, където сочеха архитектурните планове. Пряка връзка с тунела, вече завършена и пусната в експлоатация. Това значително улесняваше задачата им. Фин обработи ключалката на една от вратите и двамата безшумно влязоха в полутъмното помещение. Огледаха шкафовете за инструменти на стената, Фин направи няколко снимки на работните диаграми до тях, после извади бележника си и начерта скица на района, която включваше коридори, врати и контролно-пропускателни пунктове. Излязоха навън, прекосиха няколко коридора и хлътнаха в малка стаичка, в която беше монтиран генератор. На тавана имаше вентилационна решетка, която се оказа твърде тясна за Фин, но не и за колегата му, значително по-дребен от него. Стъпил на раменете на Фин, той успя да се промуши през нея. Трийсет минути по-късно се върна.

— Стига чак до сградата на Конгреса, Хари — съобщи той. — Точно както предполагахме.

Фин старателно си записа подробностите на маршрута му.

Минута по-късно вече бяха навън, обърнаха гръб на Капитолия и закрачиха към Харт Билдинг, която също беше част от сенатския комплекс. Там се разделиха — партньорът му пое надясно, а Фин наляво. Извървя цялото разстояние по протежение на сградата, където, девет етажа по-нагоре, се намираше офисът на Роджър Симпсън. Спря на ъгъла, преброи прозорците и насочи показалец към онзи, зад който беше просторният кабинет на сенатора от Алабама.

— Бум! — промърмори той и побърза да се отдалечи.

Не след дълго стигна до колата си, потегли и пусна радиото. Водеща новина на една от местните радиостанции беше разкопаният гроб в националното гробище „Арлингтън“. Все още никой не знаеше защо е станало това.

— Разкопаният гроб е на Джон Кар — съобщи радиото.

— Джон Кар! — повтори с леко удивление Фин. Без съмнение любознателната му майка вече беше чула тази новина.

А той се запита дали ще има край този кошмар.