Игри на злото

Единайсет

Ким се настани зад свободното бюро в стаята на екипа.

— Надявам се да сте поспали, защото оттук нататък почивка няма да има, докато не отбележим напредък по случая.

Лично тя не беше спала кой знае колко. По някое време се беше унесла, само за да се събуди два часа по-късно, защото беше сънувала малката Дейзи Дън. Често се случваше да заспива с мисли за поредния случай, а още по-често на другата сутрин в ума й вече беше изплувало името на най-вероятния заподозрян. Тази нощ обаче образът на Дейзи я беше разстроил; в съня някой влачеше момиченцето нанякъде, а то не искаше, дърпаше се и отчаяно се взираше назад към Ким.

Ким прогони спомена за съня. Този случай беше приключен и наред беше следващият. Инспекторката беше свършила всичко, което зависеше от нея, и сега можеше само да се надява Ленард Дън да стигне до съда въпреки глупостта на Дженкс и Уайли.

Върна се към действителността точно навреме, за да долови недоволното мърморене в стаята. То определено идваше от Досън.

Ким се втренчи предизвикателно в него. Младият следовател отвърна очи.

Екипът на Ким не работеше на смени и разписанието на дежурствата в техния случай беше само пожелателно. Ако трябваше да се проведе разпит на свидетел например, Ким въобще не се интересуваше дали на следователя му остават пет минути до края на смяната. Работата трябваше да се свърши и толкова.

— Ако някой от тук присъстващите очаква, че труповете по улиците ще се съобразяват с работното му време, да си подава молбата за напускане. Ясно ли е?

Всички мълчаха, дори Брайънт не продума. Той беше от хората, които много добре знаят кога да си затварят устата.

— Добре, да преговорим. Жертвата ни е Алан Харис, четирийсет и пет годишен мъж, лежал за изнасилване. Излязъл е от затвора преди около година и половина и по всички личи, че през това време поведението му е било безукорно. Живее с възрастната си майка, издържат се от социални помощи, така че Харис не е работил и ден след освобождаването си.

— Изнасилването, което е извършил, е било наистина брутално, началник — допълни Брайънт.

— Знам — беше чела докладите и нямаше нужда някой да й ги преразказва. Стомахът й се беше обърнал при описанието на потресаващите рани, които Харис беше нанесъл на момичето. Щеше ли да рони сълзи за смъртта на подобен човек? В никакъв случай. Щеше ли да допусне личните й чувства да попречат на работата й по случая? В никакъв случай.

— Вижте, колеги, човекът е излежал определения срок, нищо, че е бил минимален и оттогава е бил по-нисък от тревата. Алан Харис не е бил светец, но не можем да избираме жертвите, чиято смърт да разследваме, нали? Ясна ли съм?

— Ясно, началник.

— Досън, разпитай таксиметровите и автобусните шофьори в района, хората, които редовно разхождат кучетата си в онзи парк, както и собствениците на бара. Да видим дали някой не е споделял на всеослушание за омразата си към Харис. Вземи и Стейси, малко чист въздух ще й се отрази добре.

Стейси се справяше прекрасно с новите технологии и помагаше на екипа, седнала зад екрана на компютъра. Време беше обаче да започне да се сблъсква по-често и с реалността. Щом чу заповедта, по лицето на Стейси се изписа неподправена тревога и това подсказа на Ким, че решението й е правилно.

Ууд и Досън станаха и се отправиха към вратата.

На прага Досън се обърна:

— Ъмм… Началник, искам да се извиня, задето измърморих за дългите смени…

— Ако смятах, че говориш сериозно, отдавна щеше да си затворил вратата от външната страна.

Детективът кимна и излезе. Досън се справяше с работата, но за Ким „да се справя“ не беше достатъчно. Тя пришпорваше екипа си безмилостно, уверена, че така им помага да станат по-добри полицаи. Полицейската работа не признаваше фиксирани часове, така че всеки, който искаше да работи от девет до пет, можеше спокойно да напусне и да иде в „Макдоналдс“ да обръща бургери на скарата.

Брайънт изчака, докато младите полицаи се отдалечат достатъчно, че да могат да го чуят.

— Двамата с теб сме най-добрият екип! Твоята хладна интелигентност, съчетана с топлата ми сърдечност! Твоят талант за обективен анализ, комбиниран с умението ми да бъда винаги доброто ченге! Твоят ум и моята хубост!

Ким изпуфтя.

— Идвай, хубавецо, че пресата ни чака.

Въпреки заповедите на началника Ким не беше свиквала пресконференция. Не се наложи. Журналистите бяха започнали да пристигат без покана още от четири часа сутринта.

Инспекторката пое дълбоко въздух и кимна, преди да бутне двойните врати, които водеха към залата.

Репортерите и фотографите стояха на групички. Ким позна неколцина от местните: работеха за „Експрес енд Стар“ и за някои независими издания. Репортерът от „Сентръл нюз“ и операторът от „Мидландс Тудей“ на Би Би Си говореха по мобилните си телефони. Кореспондентът на „Скай нюз“ енергично чатеше.

— Окей, приближете се! — викна Ким. Пред лицето й мигом изникна букет от микрофони, диктофони се включваха трескаво и хората се запротягаха напред, за да успеят да запишат думите й. Божичко, как мразеше всичко това!

На обърнатите към нея лица беше изписано нетърпеливо очакване и тя им кимна за поздрав.

— Давам думата на сержант Брайънт, който ще изложи онова, което знаем до момента.

И Ким отстъпи настрани. Ако Брайънт се изненада от неочаквания обрат на събитията, той с нищо не го показа и започна изложението си, като поднесе искрени съболезнования на близките на загиналия.

Бас ловя, че в момента на стрес топката на Уди никак не й е лесно, помисли си Ким.

— … полицията на Мидландс ще направи всичко възможно да изправи извършителя пред правосъдието. Благодаря ви за отделеното време.

От залата Ким се запъти направо към колата си отвън и Брайънт я последва.

— Много ти благодаря, началник! — измърмори той и седна до нея, като най-напред хвърли на задната седалка един брой от списание „Класически мотоциклети“, настанил се нагло до шофьорското място.

— Справи се като истински професионалист, Брайънт.

— Нали знаеш, че Уди направо ще те убие…

— Казвай адреса.

— Пак в края на Торнс Роуд, само че на „Каледония“ завий наляво.

— Благодаря!

— Само да ти кажа, началник… Знам, че снощи не си се прибирала у дома.

Ким не отговори.

— Единствените обитатели на кабинета ти са чифт дрехи за смяна и тоалетните ти принадлежности.

— Браво бе, Шерлок.

— Освен това в момента километражът ти показва толкова, колкото показваше и снощи, когато паркирахме пред участъка.

— Като какъв се изживяваш сега? Ходещ тахограф?

— Не, просто детектив. Наблюдателен съм.

— Хубаво, в такъв случай насочи усилията си към случая, а мене ме остави на мира!

Разбира се, партньорът й беше напълно прав, което я подразни още повече.

— Смятам, че имаш нужда от специална причина да се прибираш вечер.

— Брайънт… — повиши тон предупредително Ким. На него позволяваше да я притиска повече от всеки друг, но не чак дотам.

Продължиха да пътуват в мълчание, докато от устните на партньора й не се откъсна тежка въздишка.

— Какво има, Брайънт?

Сержантът въздъхна отново.

— Не съм сигурен, че ще успея да изразя искрено съчувствие към майката на Харис по време на разпита.

Ким сбърчи чело.

— Защо смяташ така?

Брайънт продължи да се взира навън през прозореца.

— Не е ли очевидно?

— За мен не е!

— Какво само е сторил на онова момиче…

Ким рязко наби спирачки на паркинга пред кръчмата на Торнс Роуд и Брайънт млъкна.

— Какво правиш сега?

— Окей, изплюй камъчето.

Сержантът отново отвърна поглед.

— Не исках да го казвам пред другите в участъка, но дъщеря ми е на същата възраст като момичето, което е изнасилил.

— Разбирам, но ние с теб не разполагаме с лукса да разследваме единствено убийствата на невинни праведници.

Партньорът й я погледна.

— Как е възможно да влагаме същото усърдие в разследването, когато става дума за подобна отрепка?

Посоката на разговора никак не допадна на Ким.

— Защото това ни е работата, Брайънт. Никъде в договора ти не пише, че си се наел да защитаваш правата само на онези, които лично ти чувстваш, че го заслужават. Ние прилагаме закона, а законът важи за всички.

Сержантът я погледна право в очите.

— Наистина ли си в състояние да разследваш обективно това убийство, след като знаеш какво е извършил Харис?

Ким не трепна.

— Да, в състояние съм. Очаквам същото и от теб.

Брайънт замислено захапа кокалчетата на ръката си.

Напрежението в колата се сгъсти. На Ким рядко й се налагаше да гълчи Брайънт и това беше една от особено трудните й задачи. Но приятелството им беше здраво и щеше да издържи. Поне тя така се надяваше.

Загледана право напред, инспекторката продължи тихо:

— Брайънт, влезем ли в онази къща, очаквам от теб да се държиш като професионалист — нито повече, нито по-малко! Ако смяташ, че не си в състояние да го сториш, предлагам да ме чакаш в юздата.

Знаеше, че прекалява, но не можеше да допусне и най-малката проява на лично отношение към жертвата.

Сержантът не се поколеба:

— В състояние съм.

И двамата бяха наясно, че ако Брайънт пренебрегнеше нарежданията й, Ким щеше да вземе необходимите мерки. Без оглед на каквито и да било приятелски чувства.

Инспекторката включи на скорост и колата потегли.

Сержантът запази благоразумно мълчание, докато не стигнаха края на улицата. Край двата тротоара се редяха еднофамилни къщи — с по две спални, предположи Ким. Алеята пред всяка къща беше достатъчно широка, за да побере голям семеен автомобил.

Стигнаха номер двайсет и три и Брайънт й направи знак да спре.

Къщата беше на по-малко от сто метра от мястото, където беше убит Харис.

Сержантът затръшна вратата на автомобила.

— Божичко, да беше минал петнайсет секунди по-рано, щеше да се е прибрал.

Пред къщата явно предстоеше павиране. На места чимовете бяха грубо изкопани и отстранени, от което предният двор имаше вид на лунен пейзаж. Пред входната врата имаше мъничка веранда, която изглеждаше успоредна на улицата, само ако човек наклонеше глава леко наляво. На всеки прозорец се диплеха плетени перденца, а едно от стъклата на горния етаж беше пукнато.

Брайънт почука три пъти. Отвори им жена от социалната служба, облечена в дънки и спортна блуза.

— Горката, крехка жена е. Не е спирала да плаче.

Ким се мушна край служителката и влезе. Стълбище водеше от антрето към втория етаж. Всяка повърхност беше покрита с кафяво-оранжеви завъртулки — и мокети, и тапети. Изключение правеше тапицираната с бежов велур гарнитура, която изпълваше половината хол.

Кучето, което вчера седеше до мъртвото тяло, затрополи към Ким, размахвайки опашка. По бялата козина на врата му още личаха засъхналите капки от кръвта на господаря му.

Инспекторката не обърна внимание на животното и тръгна към задната част на дома. Откри възрастната жена, седнала в удобен люлеещ се стол в комбинираната кухня-трапезария, която заемаше цялата ширина на малката къща.

Ким се представи, а в същия момент Брайънт изникна до рамото й. Наведе се и улови ръката на жената.

— Госпожо Харис, аз съм сержант Брайънт и най-напред бих желал да поднеса най-искрени съболезнования за тежката ви загуба — той задържа изкривената от артрит длан още секунда, после внимателно я постави в скута на старицата.

Двамата с Ким се настаниха на ратановите столове в кухнята и инспекторката леко кимна на партньора си. Професионализмът му успешно беше прикрил чувствата, които беше споделил с нея в колата. Не можеше да иска повече от него.

Жената от социалната служба направи чай, а кучето се настани до Ким, легна на пода и се облегна на десния й крак. Ким се отдръпна от животното и насочи цялото си внимание към госпожа Харис. Косата на старицата беше напълно посивяла и сплъстена на места. Ким си спомни недовършения двор отпред.

Лицето на госпожа Харис беше приятно, но белязано от години на тежък труд и мъка. Цялото й тяло беше нападнато от артрита: изглеждаше така, сякаш всичките й кости са били счупени, а после зарасли накриво. Дясната й ръка почесваше сухата кожа на лявата и под пръстите й се сипеха бели люспички и се ронеха в полата й.

Жената впи зачервените си очи в Брайънт. После заговори с тежък акцент от Средна Англия.

— Той не беше лошо момче, инспекторе. Затворът го оправи.

Ким отново избута кучето настрани.

— Госпожо Харис, ние се интересуваме повече от настоящето на сина ви, не от онова, което е вършил в миналото.

Госпожа Харис премести поглед към нея. Очите й бяха червени, но напълно сухи.

— Той стори нещо ужасно и отвратително, и връщане от него няма. Призна се за виновен по всички обвинения, никога не понечи да се защити с измислици и сладки приказки. Прие си наказанието — ако щете, вярвайте. От затвора излезе друг човек, много променен: страшно съжаляваше за онова, което стори на клетото момиче. Да можеше само да поправи нещата, ама нямаше как — очите й се наляха със сълзи и тя поклати глава. Пламенната защита на сина й беше приключила, без да промени бруталния факт, че той си оставаше все така мъртъв.

Старицата продължи с треперещ глас:

— Моето момче никога вече нямаше да може да работи; лепнат ли ти етикет от затвора, това е до живот.

Лицето на Ким остана спокойно и тя заговори искрено:

— Госпожо Харис, възнамеряваме да разследваме задълбочено убийството на сина ви. Миналите му престъпления няма да повлияят на работата ни.

Госпожа Харис я погледна право в очите и помълча няколко секунди.

— Вярвам ви.

Тук се намеси Брайънт:

— Можете ли да ни разкажете какво точно се случи снощи?

Старицата попи страните си с омачкана салфетка.

— Към десет часа Алан ми помогна да си легна. Пусна ми радиото. Заспивам, докато слушам късните програми. После свирна на Барни и го изведе на разходка. Двамата винаги се разхождаха дълго нощем. Барни не си пада много-много по други кучета. Понякога Алан се отбиваше в „Торнс“ да изпие една бира, преди да идат в парка. Там Алан просто си седеше, сам-самичък. Купуваше пакетче хрупанки и си ги разделяха с кучето.

— Обикновено по кое време се прибираше?

— Към единайсет и половина. Никога не заспивах, преди да го чуя, че се прибира. Боже, боже, не мога да повярвам, че го няма. Кой би му сторил такова зло? — обърна се жената към Брайънт.

— Все още не знаем. Известно ли ви е да е имал проблеми с някого напоследък?

— Съседите престанаха да разговарят с нас, когато го пуснах да живее при мен, след като излезе от затвора. Знам, че хората подвикваха разни неща зад гърба му, когато излизаше денем. Получихме и няколко противни писма, имаше и заплахи по телефона, а преди два месеца някой хвърли тухла през прозореца.

На Ким й дожаля за самотната старица. Каквото и да беше сторил синът й, тя го беше прибрала у дома и се беше мъчила да го защити.

— Пазите ли писмата или номерата, от които са ви се обаждали?

Госпожа Харис поклати отрицателно глава.

— Не, мила, Алан изхвърли писмата, а нашия номер го сменихме.

— Звънихте ли в полицията при случая с тухлата?

— Вие двамата сте взели убийството присърце, но не смятам, че камък през прозореца на доказан изнасилвач би трогнал когото и да било.

Ким премълча; знаеше, че госпожа Харис най-вероятно е права.

От заплахите и насилието над Харис нямаше как да се извлекат каквито и да било улики, така че инспекторката продължи:

— Знаете ли дали синът ви е носел портфейла си, когато е излизал с кучето? Да може да си плати в бара, например.

— Не, Алан никога не ходеше в бара в петък и събота. Твърде много хора. Портфейлът му си е тука, оттатък на масата е.

— Случвало ли се е да носи нож у себе си? За самозащита? — попита Брайънт.

Госпожа Харис сбърчи чело.

— И да е носел, не ми е казвал.

Следващите въпроси бяха прекъснати от почукване на външната врата. Жената от социалните отиде да отвори. Ким се зачуди как ли ще се справя госпожа Харис без нейната помощ. Щом случаят бъдеше разрешен, жената щеше да бъде преместена на следващия адрес.

— Идват от приюта — тъжно се обади старицата.

При тези думи кучето отново се притисна до крака на Ким. Тя не помръдна, защото й беше станало ясно, че ако не отнесеше солиден ритник, проклетото животно нямаше да мръдне от мястото си.

— Какъв приют? — вдигна вежди Брайънт.

— Кучкарника, от който взехме Барни. Идват да си го приберат. Не мога да се грижа за него. Не е честно!

Очите й пак се напълниха със сълзи.

— Момчето ми много обичаше това куче. Харесваше му да мисли, че му е дал втори шанс.

В стаята влязоха мъж и жена в якета с логото на приюта.

— Каишката виси ей там. Кошчето му е в антрето. Вземете и кафявото мече, любимо му е.

Кучето се дръпна назад, долепи се до краката на Ким, а цялото му телце затрепери. На инспекторката изведнъж страшно й домъчня. Кучето не е укорявало стопанина си за сторените в миналото злини; било му е верен, искрен приятел, а сега и с неговия живот беше свършено.

Мъжът от приюта отиде да събере нещата на Барни, а жената взе каишката.

Госпожа Харис се наведе и погали кучето за последен път.

— Съжалявам, Барни, но не мога да се грижа за теб, приятелче.

Жената от приюта върза Барни и го поведе навън. На входната врата животното се обърна и впери в Ким тъжен, въпросителен поглед.

Инспекторката проследи с очи как отвеждат животното от сигурността на познатото място. Обратно „на рафта“, където да чака следващата възможност някой да го приюти. О, колко добре познаваше Ким това чувство!

Тя рязко се изправи.

— Да тръгваме, Брайънт, мисля, че узнахме всичко необходимо.