Игри на злото

Трийсет и три

Бари проследи с поглед как собствените му съпруга, дъщеря и брат прекосиха предния двор и влязоха в собствената му къща, през вратата, чиято каса лично той беше сглобил, под малкия навес, изработен отново от самия него.

Намерението му беше просто да ги зърне, само да види Лиса и Амилия, да отгатне, да долови страданието им, преди да вземе окончателното си решение. Но сега, докато ги гледаше, разбра, че няма връщане назад. За какъв се мислеше Адам, по дяволите? Това беше неговото семейство и брат му нямаше право да му ги отнема. В тази къща се намираше всичко, което Бари обичаше на този свят, и той не възнамеряваше да се откаже от него без бой. Дължеше го на Лиса. Алекс се оказа права.

Бари почука на вратата, леко раздразнен, че е принуден да моли за разрешение да влезе в дом, който му принадлежеше, но това също скоро щеше да се промени.

Вратата се отвори и на лицето, за което Бари копнееше от четири години, се изписа чист ужас.

В първия момент никой не продума.

— Бари, какво правиш тук? Нали знаеш, че…

Бари прекрачи прага и решително влезе в хола, а на Лиса не й остана друго, освен да затвори вратата зад него и да го последва.

В съзнанието на Бари единствената промяна в къщата беше фактът, че сега вместо него в нея живееше Адам, но когато я огледа отвътре, видя, че нещата не стоят точно така. В хола имаше по-малко мебели отпреди. Ъгловият диван, който беше изплащал три години, го нямаше. Край стените бяха поставени два нови дивана — един с три и един с две места. Пред телевизора, на най-хубавото място, на мястото на Бари, беше оставено свободно пространство, където да се намества инвалидната количка.

Бари мимоходом отбеляза, че на Лиса се е наложило да направи временни подобрения, за да е по-удобно на Адам, но нямаше нищо необратимо. Всичко лесно можеше да се върне към предишното положение. Скоро Бари щеше да си намери работа и да изкара достатъчно, за да осигури ново обзавеждане на къщата.

Облицованата с тухли газова камина също беше премахната и заменена с вграден в стената екран, по който играеха електронни пламъци.

И това лесно можеше да се оправи.

— Кой е, скъпа? — обади се от кухнята Адам.

Бари хвърли поглед към брат си, смътно си даде сметка, че сега кухненските повърхности и вратичките на шкафчетата са свалени на по-ниско ниво, но погледът му веднага беше привлечен от разрошените руси къдрици на дъщеря му. Дъхът му секна. Беше по-красива, отколкото я помнеше.

В очите на Адам се мерна страх, но той обви закрилнически с ръка момиченцето.

Бари усети пронизваща болка. Той й беше баща, нямаше нужда да я пазят от него!

Погледът на брат му беше леден.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Дойдох да видя семейството си, разбира се — отвърна простичко Бари. Нямаше защо да се държи враждебно. Беше дошъл, за да си върне предишния живот, а Адам щеше да бъде изхвърлен. Към него можеше да изпитва единствено съжаление.

— Иди си в стаята, Амилия.

Детето погледна към купите и приготвените продукти за торта на плота.

— Но, татко…

Чичо, помисли си Бари, но не каза нищо. Това беше без значение. Тя скоро щеше да разбере кой е истинският й баща.

— Моля те, Амилия — настоя нежно Адам.

Момиченцето кимна и тръгна към вратата.

Когато мина покрай Бари, той разроши меката й косичка. Амилия се дръпна от докосването му. Бари не се разсърди: разбираше детето. То не го познаваше. Но щеше да го опознае.

— Много добре знаеш, че нямаш работа тук.

Жена му се беше изправила пред него, скръстила ръце на гърдите си.

Бари пристъпи към нея.

— Лиса, трябва да поговорим.

Тя направи крачка назад.

— За какво?

— За нас.

Бари дочу жуженето на мотора на инвалидната количка откъм кухнята. Звукът за пореден път доказа, че Алекс беше права, като го насърчи да дойде тук. Нямаше начин Лиса да е щастлива!

Бари лично беше построил затвора, в който беше пленена тя, и сега пак той щеше да я освободи от него.

— Бари, няма никакво „ние“.

— Мила, можем да опитаме отново…

— Не ме наричай „мила“! — озъби се Лиса.

— Време е да си вървиш — обади се Адам.

Бари се извърна към брат си.

— Това няма нищо общо с теб. Всичко е между мен и жена ми.

Адам посегна към телефона до дивана. Бари го сграбчи от ръката му и изтръгна кабела от стената.

— Мамка му, Бари…

— Толкова ли е трудно да ме оставиш за малко насаме със съпругата ми?

— Тя не ти е…

— С теб се разведохме, Бари, не помниш ли? — попита кротко Лиса.

Бари се обърна към нея, все така с телефона в ръка.

— Знам, че беше принудена да се разведеш с мен, Лиса. Знам, че онова, което сторих, беше лошо. Платих си цената.

На лицето на Лиса се изписа тъга и дълбоко съжаление.

— Никога не можеш да платиш цената на онова, което ни причини.

— Пак можем да бъдем заедно! Само ми дай шанс да ти покажа…

Лиса посочи с брадичка Адам.

— Имам предвид онова, което причини на нас двамата.

Бари пристъпи към нея и я стисна за лакътя.

— Не бива да се заробваш за цял живот с него заради онова, което направих! Не може да живееш с някого, защото чувстваш вина за онова, което му се е случило.

Лиса примижа и се отскубна от хватката му.

— Така ли мислиш, че стоят нещата?

— Виж го само! — изплю Бари. — Той е един шибан инвалид и аз няма да ти позволя да си съсипеш живота с него, след като много добре знаеш, че ни е писано да сме заедно!

— Копеле такова! — избухна Адам.

— Не се бъркай, крадец такъв!

Лиса се дръпна от Бари. Той долавяше аромата й и това го побъркваше. Тя носеше същия парфюм като преди.

Жена му се изправи зад гърба на брат му. Заговори с благ, изпълнен се със съчувствие глас:

— Бари, време е да продължиш напред. Вече няма никакво „нас“. Трябва да заживееш свой собствен живот.

Нежни, търпеливи думи, казани с тон, с който човек убеждава децата да си изядат зеленчуците.

Бари срещна погледа й — искрен и открит.

Той рязко се обърна и видя онова, което беше пропуснал при влизането си. Фотографиите. Над камината беше поставена семейна снимка. Беше направена умело, така че да скрие инвалидната количка, но смокингът и букетът на булката се виждаха кристално ясно. Виждаше се и усмивката на Лиса. Бари познаваше тази усмивка.

Той се обърна пак към жена си.

Тя стоеше до Адам, отпуснала ръка на рамото му. Никаква болка, нито съжаление, нито разкаяние, нито извинение. Просто един факт.

Адам сложи длан върху нейната и я стисна. Знак, че са заедно, че са едно цяло. Другата ръка на Лиса, онази с венчалната халка, беше притисната закрилнически към корема й.

В този момент светът на Бари рухна. Надеждата, която му беше вдъхнала Алекс, умря в душата му. Почувства тялото си като празна черупка, без кости, без мускули и органи. Вътре в него не остана нищичко.

Алекс беше сгрешила.

Бари се вгледа в двамата, застанали рамо до рамо. Брат му, притежаващ всичко, което някога беше на Бари: домът му, жена му, дъщеря му. Сакатият му брат му беше отнел живота! Беше го заличил като човек. Бари си представи как с Лиса лежат заедно в леглото и се смеят на чувствата на изхвърления съпруг към бившата му жена.

Познатата алена пелена обви съзнанието му и Бари я посрещна като стара приятелка. През годините беше отработил различни начини да я държи настрана или в най-добрия случай да я контролира. Сега обаче я прие с отворени обятия.

Светът извън четирите стени на къщата се разми и потъна в някакъв вакуум. Всичко се сви и концентрира до тук и сега. Апокалипсисът настъпи и останалото потъна в пламъците му.

Съвсем бавно Бари пристъпи напред и протегна ръка на Адам.

Видя как напрежението напусна брат му. Адам разбра, че това е краят. Бари също го разбра. Адам посегна да отговори на ръкостискането.

С едно-едничко елегантно движение, заучено от безмилостните треньори на боксовия ринг, Бари сграбчи брат си, вдигна го от количката и го хвърли на пода. Изрита го майсторски в слепоочието и го запрати в безсъзнание.

— Проклето копеле — изсъска.

Лиса успя само да ахне, преди ръката на Бари да я стисне за гърлото и да я лиши от глас.

— А ти, лъжлива кучка такава!

Блъсна я в стената и се взря в очите й. Като в мига преди смъртта, целият им съвместен живот премина пред очите му като на лента.

В нейния поглед се четяха само страх и омраза. Чудесно.

Ужасът на жена му разпали яростта, която изпълни всяка клетка от тялото му. Пръстите го засърбяха да довърши започнатото. И двамата трябваше да изстрадат онова, което беше изстрадал Бари!

Двете му длани обвиха здраво плътта, която някога беше галил, целувал, хапал.

И Бари я заплю в лицето.

— Лъжлива, противна курва. Ти си виновна.

Той стисна меката кожа и затвори трахеята, която даваше живот на нея и на нероденото й дете.

Тя размаха безпомощно ръце, докато дробовете й се бореха за въздух. Отчаяно.

Бари стисна по-силно, все така впил поглед в очите й.

— Б… ари…

Прошепнатото име се заби право в сърцето му. Въздишка, която си спомняше отпреди, при други обстоятелства.

Сълзите бликнаха от очите му и размазаха напълно бездруго разкривените черти на Лиса. Лявата му ръка пусна гърлото й, а дясната я удари в слепоочието.

— Проклета да си, кучко!

Мамка му, още я обичаше!

Лиса се закашля, притиснала с длан гърлото си.

— Ами…

Дори сега Бари беше готов да й прости всичко; да приеме грешките й, но после видя накъде се опитваше да се промъкне Лиса.

Ноктите й се забиваха в килима, докато тя се бореше да се добере до безформената купчина, която представляваше тялото на падналия в безсъзнание сакат съпруг.

— Никога повече няма да видиш детето ни — каза Бари и я изрита в главата.

После затвори вратата на хола зад гърба си и извика нагоре по стълбите:

— Не се бой, Амилия! Можеш да слезеш. Хайде, ела при татко.