Игри на злото

Четирийсет и едно

— Добре ли си, началник? — попита Брайънт, след като спря колата пред вратите на училищния двор.

Шумът на децата в двора се чуваше дори в затвореното купе на колата: универсален концерт, характерен за училищата по целия свят. Високо, превъзбудено бърборене по групички, които се събираха, разделяха и променяха на приливи и отливи. Игри, викове и търчане в последните минутки свобода преди новия учебен ден.

Вратовръзките на униформите вече висяха разхлабени, раниците лежаха захвърлени в ъгъла на двора, за да бъдат грабнати, щом удари звънецът.

Ким отлично познаваше този училищен двор. Погледът й се премести към грамадния дъб, който все така засенчваше целия му далечен десен ъгъл. Спомни си как тя самата играеше с Майки на гоненица под същата тази сянка. Само тя и малкото й братче.

Звънецът удари и я стресна. Вратите на училището всмукаха като вакуум малките фигурки от двора.

— Леле, изглеждаш така, сякаш си видяла призрак, началник — рече Брайънт.

Но на Ким не й трябваше да вижда призраците от миналото. Те живееха вътре в нея. Притеснението й идваше от познатата обстановка на училището. Та нали затова още при първоначалното разследване беше пратила Досън да разпитва учителката! По същата причина днес беше помолила госпожица Браунинг да се срещнат вън, пред училищния двор. Не за друго, а да не тревожат децата…

— Началник, добре ли си…

— Ето го нашето момиче — прекъсна го Ким и отвори вратата на колата. Докато вървеше към младата учителка, си даде сметка, че определението „момиче“ беше плашещо точно.

Госпожица Браунинг носеше тъмносиня разкроена пола, падаща до под коленете й. Прекрасно оформените й крака бяха обути в черен клин, чак до глезените и обувките с висок ток. Нагоре беше облечена във ветроупорно яке, закопчано чак до врата. Русата й коса беше прибрана на опашка, носеше лек грим. Непретенциозният вид обаче не можеше да скрие неподправената красота на чертите й.

— Госпожица Браунинг? — попита Ким.

Жената се усмихна и цялото й лице грейна, още по-красиво.

— Не се притеснявайте, по-възрастна съм, отколкото изглеждам.

Ким се засмя: жената щеше да бъде благодарна за това по-нататък през живота си.

Инспекторката представи себе си и Брайънт, изправил се до рамото й и заровил дълбоко ръце в джобовете си.

Докато го правеше, Ким му показа, че желае тя да води този разпит. По-добре, отколкото да затъва в неприятните спомени, които само дебнеха да я сграбчат.

— Знам, че сержант Досън е разговарял с вас преди време, когато започнахме първоначалното разследване на насилието над децата в семейство Дън.

Момичето кимна.

— Бихте ли ми казали какво събуди подозренията ви?

— Ами Дейзи непрекъснато се въртеше на мястото си. Отначало реших, че просто не я свърта да седи цял час, но тя просто не спираше. Особено когато се налагаше и двете й ръце да са над чина.

Ким сбърчи чело.

— Не разбирам връзката…

— Сърбеж, инспекторе. Един от физическите симптоми на сексуалното насилие е сърбежът, заедно с болката, кървенето, подуването и прочие. Несъзнателно Дейзи търкаше слабините си в стола, за да облекчи сърбежа.

Набито око, помисли си Ким.

— Започнах да следя и за други промени в поведението й. Престана да взема участие в час, успехът й се влоши. Общуваше по-рядко с връстниците си, а от шестици оценките й станаха четворки.

— Друго забелязахте ли?

Госпожица Браунинг кимна:

— Друг характерен знак за преживяно сексуално насилие е връщането на детето към по-ранен етап от развитието. Три дни поред хващах Дейзи да си смуче палеца.

Ким отново се удиви на наблюдателността на младата жена.

— Опитахте ли се да разговаряте с нея?

— О, да, многократно, но тя така се беше затворила, че едва измъквах по някоя и друга думичка от нея.

— Някога да е споменавала друг човек освен родителите си? Може би още преди да забележите симптомите?

Досън не беше задавал този въпрос при предишния разпит. Тогава се бяха съсредоточили изцяло върху Дън.

Учителката веднага схвана положението.

— В насилието е участвал и втори човек, така ли?

Ким кимна.

Госпожица Браунинг стисна очи и поклати глава, осъзнавайки чутото.

— Всеки път, когато се опитвах да поговоря с нея, тя просто отказваше. Издигаше пред себе си стена, през която не можех да премина. Веднъж я докоснах леко по рамото и тя направо подскочи. Друг път се опитах да поприказвам със сестричката й, но Дейзи буквално ме прогони — момичето поклати отново глава. — Горките дечица.

Ким най-сетне стигна до най-важния въпрос в разговора.

— Когато една вечер сте завели лично децата у дома, успяхте ли да изложите притесненията си пред някого от родителите?

— И думичка не можах да кажа. Отвори ни господин Дън и щом ни видя, подбра децата и тръшна вратата под носа ми.

— А госпожа Дън?

Учителката сви рамене.

— Дори не разбрах дали си е у дома.

Така значи, тази теория отпадаше. Чутото от двамата полицаи бе накарало Ким да допусне, че Уенди Дън е била разстроена от малоумното отношение на мъжа си към учителката.

Изведнъж я осени идея.

— А защо решихте да отведете децата до вкъщи онзи ден? Това не е обичайна практика, нали?

Младата жена се усмихна.

— Не, но исках да говоря с родителите. Преди това им бях изпратила писмо, в което излагах притесненията си, но то явно така и не беше стигнало до тях.

— На кого дадохте писмото?

— На брата на госпожа Дън. Робин.

— Брат й е вземал Дейзи от училище?

— О, да, той вземаше двете деца много често.

Ким стрелна с очи Брайънт, който повдигна вежди в отговор. Досега този факт беше останал неизвестен, но несъмнено беше от огромно значение.