Игри на злото

Петдесет и осем

На лицето на мъжа, който й отвори, се изписа объркване.

— Инспекторе?

Ким беше обмислила възможността да предупреди Уди за опасенията си, но все още не можеше да му предложи никакво неоспоримо доказателство. Надяваше се да го намери тук.

— Помните ме значи — каза тя.

— Разбира се. Онази вечер няма да я забравим скоро. Случило ли се е нещо?

Ким предположи, че възможността полицията да почука на вратата представляваше неизменна заплаха в приюта, предвид това какви хора го обитаваха.

Тя поклати отрицателно глава.

— Може ли да вляза?

— Заповядайте.

Дейвид отвори вратата широко и инспекторката влезе. Когато мина край мъжа, усети как я лъхна аромат на чисто и на борова гора.

— Елате в кухнята.

Тя го последва и седна до излъсканата от употреба дървена маса. Дейвид се настани точно срещу нея. В същия момент на прага на вратата застана висок непознат младеж. Носеше светли дънки и спортна блуза с логото на някакъв университет. Взираше се някак си нагоре и вляво и потупваше показалците на двете си ръце един в друг.

— Дъги, това е… Извинете, не помня точно…

— Главен инспектор Стоун.

— Дъги, тази дама е от полицията и е дошла да… Всъщност, не знам точно защо е дошла, но съм сигурен, че нищо лошо не е станало. Нали?

Момчето кимна и ги остави.

— Дъги не е спокоен, когато идват непознати.

Ким се обърка.

— Тук не помагате ли на бивши престъпници да се върнат в обществото?

— Точно така, инспекторе.

— Какво е извършил Дъги?

— Ъъъ… Дъги не е официално регистриран в „Хардуик“. Обществото не е място за Дъги.

Ким сбърчи чело. Това не беше много мило.

— Извинете, не исках да прозвучи така. Имам предвид, че Дъги може да живее с нас докогато сам прецени. Не е вписан в документацията на „Хардуик“, не отговаря на критериите за настаняване тук, но както току-що видяхте, той страда от тежък аутизъм, а издръжката му е разхвърляна из различните разходни пера на приюта.

— А какви са критериите за настаняване тук? — попита Ким. Щеше да попита за форумния пост по-късно. Най-напред искаше да разбере какво е привлякло Алекс точно към тази институция.

— Първо престъпление и искрено разкаяние за стореното. Вижте, какво ще кажете да поговорим вън, на двора? Подхванал съм една работа…

Ким го последва през задната врата. На земята отвън лежеше повреден рали мотоциклет „Ява“ 500.

— Карате ли на ралита?

Лицето на Дейвид се изопна.

— Преди карах, но един погрешно взет завой ми натроши коляното.

Ким ясно долавяше смесените му чувства: тъга, съжаление, копнеж по изгубеното. Спортът очевидно е заемал важно място в живота му.

Дейвид приседна на постлания на земята брезент, който предпазваше мотоциклета от влажната трева. Ким се настани на един пластмасов стол.

— Хубава машина — подхвърли тя.

Дейвид я стрелна със снизходителна усмивка.

— Е, разкажете ми какво точно предлага „Хардуик Хаус“ на обитателите си? — попита инспекторката.

— Най-вече реинтеграция. Можете ли да се сетите за едно нещо край нас, което да е останало непроменено през последните десет години?

Ким се замисли за момент.

— Консервите с телешко варено.

Дейвид се обърна и я загледа объркано.

— Какво?

— Ами при днешните напреднали технологии защо продължават да слагат на капаците все същия тенекиен ключ, които неизменно се чупи при първия опит да отвориш консервата?

Дейвид се засмя високо.

— Сериозно говоря! Как така на никого не му е хрумнало да насочи общественото внимание към проблема?

Дейвид изправи рамене, тревогата от лицето му беше изчезнала.

— Като се замисля, много сте права! — той замълча и я загледа. Ким зърна в очите му искрица жив интерес, изкуши се да обърне глава, но не го направи и издържа на погледа му.

— А каква е вашата история, инспекторе? Как така решихте да работите в полицията?

Нямаше начин да допусне подобни лични въпроси. Но в същото време се усещаше напълно спокойна.

— Харесва ми да пращам лошите в затвора.

— Ясно, с това изчерпваме темата значи. А ще ми кажете ли защо сте дошли?

Ким хвърли поглед през рамо и видя, че Дъги ту излиза през задната врата, ту се прибира обратно. Дейвид не му обърна никакво внимание.

— Ходихте ли да видите Бари?

— Да. На командно дишане е — Дейвид явно изпитваше искрена мъка от случилото се.

— Знаехте ли, че се кани да навести бившата си съпруга?

Дейвид поклати отрицателно глава.

— Не. Ако знаех, щях да направя всичко възможно да го разубедя. Така и не разбрах как се стигна до тази внезапна промяна у него. Изглеждаше напълно готов да продължи напред и да си изгради нов живот.

Не звучи като описание на човек, планирал да избие семейството си, помисли си Ким.

— Доктор Торн свърши отлична работа обаче: разговаря с него, задържа го толкова време, преди да скочи… Не смятате ли?

Дейвид кимна и сведе очи. Все още не беше пипнал мотора — само го гледаше.

— Сигурно сте доволен, че толкова уважаван психотерапевт е част от вашия екип.

— Тя не работи официално тук — обясни Дейвид.

— О, как така? Не разбирам — Ким вече се беше досетила, че има нещо подобно, но искаше да чуе как точно стоят нещата.

— Преди година и половина, веднага след смъртта на мъжа си и синовете си, Алекс сама дойде при нас. Убил ги някакъв пиян шофьор: това било първото му нарушение, дали му пет години за три отнети живота. Знаеше доста за нарушителите, извършили еднократни или случайни престъпления, и каза, че като помага на хора като човека, убил семейството й, по-леко ще преодолее собствената си мъка.

Явно лъжата за загиналото в катастрофа семейство беше от любимите на Алекс.

— И вие решихте, че това ви устройва?

— На харизан кон…

Ким не можа да прецени дали да приеме това като директен отговор.

Дъги още два пъти излезе и влезе през задната врата.

— Чува, че говорим за Алекс. Има изумителен слух. Боготвори я. Когато е тук, я следва по петите.

Чудно как така Алекс не беше измислила как да използва това момче!

— Вие явно доста я уважавате.

— Тя е висококвалифициран психиатър с отлична репутация.

Отново без пряк отговор: просто констатация на факти. Разговорът все повече заприличваше на танц, но Ким не беше сигурна кой води.

— Хмм… Щом е решила да посвети безплатно времето си на хората тук, това определено говори много добре за нея.

— Всеки, който посвещава времето си на доброволна кауза…

— Божичко, ще ми отговориш ли направо най-сетне?

Ким просто реши, че е време да вземе нещата в свои ръце.

— Отговорите ти са толкова премерени: само и само да не споделиш искреното си мнение! Направо ти вадя думите с ченгел.

— Не знаех, че това е разпит.

— Това е разговор, Дейвид.

— Трябва ли ми адвокат?

Очите му бяха светлозелени на цвят, погледът му — напрегнат.

— За престъпления против искреността.

Мъжът се усмихна.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Защо имаш съмнения относно способностите на доктор Александра Тори или терапевтичните практики, използвани от нея?

— Кой е казал, че имам съмнения?

— Един самотен пост в забутан форум за взаимопомощ, качен от потребител с ник ДайХард137.

Дейвид отпусна рамене.

— Това беше доста отдавна.

— Не си получил отговора, който си очаквал, а?

— Не разчитах на някакъв конкретен отговор. Просто подхвърлих въпроса.

— Но защо?

— Това важно ли е?

Този мъж беше вбесяващ. Тук обаче имаше нещо гнило и Ким трябваше да го узнае.

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че семейството на Алекс не е загинало в катастрофа, защото тя никога не е имала семейство?

Дейвид сбърчи чело.

— Откъде знаеш? Защо й е да си измисля нещо подобно?

— Знам, защото лично я притиснах и тя призна, че никога не е била омъжена. „Защо“ е съвсем отделен въпрос, но съществуват данни, че тя манипулира пациентите си, карайки ги да извършват абсолютно нехарактерни за тях постъпки.

Дъги излезе на двора, приближи се, погледа втренчено Ким и пак се скри.

— Говори по-тихо. Тревожиш го.

Ким кимна и сниши глас:

— Не разполагам с доказателства за нищо от това, което в момента ти казвам, но смятам, че ти също си усетил, че нещо при нея не е наред. Права ли съм?

Дейвид се замисли.

— Не мисля, че мога да ти кажа нещо полезно. Трудно ми е да повярвам в това, което ми съобщаваш, но в същото време никога не съм се чувствал спокоен край Алекс. У нея има нещо далечно; тя борави с емоциите, но сякаш не ги разбира напълно. От друга страна, щом си видяла въпроса ми във форума, значи си видяла и отговорите от хората, които е лекувала.

Ким кимна обезсърчено. Явно и тук нямаше да научи нищо. Дейвид просто инстинктивно е чувствал, че у терапевтката има нещо сбъркано, но не разполага с никакви доказателства да е манипулирала уязвимите си пациенти.

— Ако това, което казваш, е вярно, на какво според теб е способна?

— Доколкото успях да я опозная, смятам, че е способна да постигне всичко, което си науми. Единственият ми проблем е, че не знам как да я спра.

Изпълни я разочарование. Никога нямаше да успее да докаже участието на Алекс Торн в убийството на Алан Харис, камо ли пък да я изобличи за други престъпления, в които може би е замесена.

Беше време да си тръгва, но преди това трябваше да зададе още един въпрос.

— Дейвид, не мога да не забележа, че от петнайсет минути седиш до тоя мотоциклет, но и с пръст не си го пипнал. Мога ли да помогна с нещо?

Мъжът отново поклати глава.

— Ъъъ… Не се обиждай, но техническите специфики на рали мотоциклетите са малко извън…

— О, сигурно защото имат само една скорост и нямат спирачки?

Снизходителният му тон й полази по нервите. Веднъж и тя искрено да иска да помогне! Но с последната реплика категорично прикова вниманието му.

— Или защото използването на метана увеличава мощността на двигателя в сравнение с други горива, спомагайки за развиването на по-висока скорост завоите? Или…

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита Дейвид.

— Ще ми обясниш ли сега какъв е проблемът с тази машина?

— Не пали. Обикновено го припалвам на всеки два месеца, но този път просто не ще.

Ким помисли за момент.

— Може би стартерът дава някъде накъсо. Преди да даваш пари за нов, пробвай да заземиш кожуха на стартера за шасито.

— Нямаш представа колко ме възбуждаш в момента.

Ким се засмя високо, но преди да отговори, усети, че до нея е застанал Дъги. Много предпазливо момчето посегна и докосна лявата й ръка.

— Дъги… — предупредително се обади Дейвид, срещнал въпросителния поглед на Ким. — Той никога не докосва хората.

Не е само той, помисли инспекторката.

— Няма проблем — каза тя. Кожата на момчето беше хладна и мека. Дъги плъзна широката си длан в много по-малката ръка на Ким, все така без да я поглежда.

По бузата му се търкулна самотна сълза. Ким пак погледна Дейвид: как да се държи? Мъжът сви рамене, явно изненадан от промяната в поведението на Дъги.

Момчето стисна ръката на инспекторката и я подръпна. Тя не усети в движението му злоба или заплаха: само кротка тъга.

Заговори му тихо:

— Искаш да дойда с теб, така ли, Дъги?

Той кимна, все така загледан нагоре и малко наляво.

Ким се изправи и го остави да я преведе през кухнята и по коридора. Хватката му беше здрава, но не заплашителна. Сбърчил чело, отзад ги следваше и Дейвид.

— Дъги, какво правиш? — обади се той, когато тримата се качиха по стълбите на първия етаж.

Момчето не отговори, но продължи целенасочено напред. Натисна бравата на вратата на стаята си и отвори широко.

— Дъги, нали знаеш, че дами не могат да влизат в стаите ни?

Ким влезе след Дъги и той пусна ръката й. Стаята му изглеждаше така, сякаш в нея живееше дванайсетгодишно момче. По стените — неизменно на една и съща височина — бяха закачени плакати с бързи спортни коли. Леглото му — персон и половина — беше застлано с кувертюра с щампа на състезателна кола. Цял рафт от библиотечката му беше зает от дивидита с предаванията „Топ Гиър“. На нощното шкафче в рамка беше поставена снимката на водещия на шоуто. Ким стрелна с поглед Дейвид, но той само сви рамене.

— Какво да ти кажа, обича Джереми Кларксън.

На рафта под дивидитата бяха наредени тетрадки. Някои бяха евтини ученически тетрадки от книжарницата, а други — скъпи тефтери със спирала и пъстри корици.

— Обича тефтери и тетрадки. Евтините са от мен, другите са му подарък. Не ги използва, просто му е приятно да си ги има.

При думите на Дейвид Дъги рязко тропна два пъти с крак по пода, явно несъгласен. Ким видя молив, скрит наполовина зад снимката до леглото.

— Сигурен ли си, че не ги използва?

Дейвид явно беше не по-малко объркан от нея. Ким се обърна към високото момче.

— Дъги, искаш да ми покажеш нещо, така ли?

Дъги преброи тетрадките и извади третата отляво надясно. Без да поглежда страниците, отброи до седмата, отвори на нея и подаде тетрадката на Ким.

Страницата беше изписана с болезнено ситен почерк. Ким имаше отлично зрение, но все пак се наложи да примижи, за да прочете всички думи. Текстът беше написан като пиеса: отначало действащото лице, после двоеточие и репликата.

Инспекторката огледа тетрадката и вдигна очи към Дъги. По кожата й полазиха тръпки.

— Дъги, паметта ти фотографска ли е?

Никакъв отговор.

Дейвид си оставаше все така объркан.

— Какво става…

Ким извади друга тетрадка.

— Дейвид, ти си смятал, че Дъги обожава Алекс. Смятал си, че я следва по петите, защото я харесва, но всъщност той е записвал всяка нейна дума — тя почука слепоочието си с пръст. — Тук.

Тя запрелиства следващата тетрадка: страниците бяха изписани от първата до последната.

Инспекторката вдигна слисано очи:

— Този невероятно талантлив млад човек първи е усетил какво представлява Алекс!

Ким направи крачка напред и нежно докосна страната на Дъги. Той не се отдръпна.

Тя усети как я изпълват благодарност и облекчение.

— Благодаря ти, че ми показа труда си.

После сведе очи и прочете абзац от написаното, като с всяка следваща дума гневът й се надигаше все по-силен.

Инспекторката вдигна очи от страницата.

— Дейвид, кой, по дяволите, е Шейн?