Игри на злото

Трийсет и седем

Ето че сега двамата стояха лице в лице. Второто голямо разочарование на Алекс я гледаше право в очите. „Хардуик Хаус“ се бяха оказали източник на изключително досадни проблеми. Тъкмо се отърва от Шейн и го върна на топло зад решетките, ето че сега друг нещастник се бореше за вниманието й.

Алекс вече на три пъти имаше възможност с лекота да убеди Бари да се върне от нейната страна на парапета, но не го беше направила. Още не беше приключила с него. Искаше отговори.

Ким беше клекнала зад стената на стълбището вън от полезрението на Бари, но обърнеше ли се, Алекс срещаше погледа й. Най-важното беше, че инспекторката беше достатъчно далеч, че да не чува разговора. В момента Алекс не желаеше никой да й се меси.

— Намерили са Амилия — каза тя на Бари.

На лицето му се изписа объркване.

— Но защо им е отнело толкова време? Нали веднага ти казах къде я оставих!

О, да, вярно, че й беше казал. Е, май й се беше изплъзнало от ума! Разбира се, че първата му дума беше за детето: веднага й беше съобщил къде е колата, но на Алекс й достави голямо удоволствие да гледа как ченгетата си гонят опашките, докато го търсят. Да, тя разполагаше с информацията, необходима на инспектор Стоун, но беше избрала да не я сподели. Въобще Алекс не си падаше по споделянето.

— Е, сега вече е при тях.

Не че на Алекс въобще й пукаше.

— Тя добре ли е?

— Виж, Бари, смятам, че сега е по-важно да се съсредоточим върху теб самия. След малко ще поговорим за Амилия.

— Искам да я видя.

Ето го и поредния удобен случай да го накара да се прехвърли обратно през парапета. Алекс умишлено го пропусна и го остави да отмине безвъзвратно.

За първи път можеше да разговаря с обект на експеримента, след като той е извършил предвиденото деяние. Жалкото самопризнание на Рут вече я беше лишило от една такава възможност. Докато Ким се намираше наблизо, Алекс беше проявявала предпазливост: важно беше да спечели уважението на следователката. Но сега с Бари разговаряха на четири очи и събирането на информация се превърна в тотален приоритет.

— Как се почувства, Бари?

Мъжът видимо пребледня. Събитията, които беше предизвикал, надхвърляха и най-смелите надежди на Алекс; фактът, че манипулацията й е била достатъчно силна, за да предизвика подобна степен на насилие, говореше, че се беше справила повече от отлично. Перфектният резултат би бил, ако и детето беше мъртво, а самият Бари не беше предизвикал тая драма със самоубийството пред очите на полицията и пресата, но какво да се прави — Алекс ще работи с онова, с което разполага.

— Не си спомням как го правя — Бари поклати глава. — Знам какво сторих, но не си спомням как точно го върша. Помня как влачех Амилия навън. Тя плачеше, аз се паникьосах и я затворих в багажника. После се върнах и запалих къщата. Просто исках да залича следите. Господи, не знам какво съм си въобразявал.

После очите му срещнаха нейните и Алекс видя в тях искрица нелепа надежда.

— Мъртви са, нали?

— О, да, Бари, мъртви са — знакът, даден от следователката, не потвърждаваше кой точно е загинал, но Алекс предпочиташе за момента Бари да няма за какво да живее.

— Какво те накара да поискаш да се самоубиеш? Само страхът, че ще те хванат и ще те накажат?

Моля те, кажи да, замоли се Алекс на ум. Страхът да не бъде заловен сочеше загриженост единствено за последствията от действията му. Загриженост за това как ще се отразят тези действия на бъдещето му. Истинските угризения на съвестта бяха нещо съвсем различно.

За момент Бари се замисли и Алекс положи усилие да скрие нетърпението си. Прииска й се да го разтърси и да го накара да изплюе отговора. И един-единствен положителен резултат щеше да е напълно достатъчен.

Мъжът кимна и Алекс само дето не се пресегна през парапета да го разцелува. Бари го беше сторил! Беше доказал тезата й. Беше извършил зловещо престъпление без капчица разкаяние. Провалите, разочарованията — всичко си заслужаваше, щом беше стигнала до това!

Но Бари заговори.

— Отначало да. Отначало изпаднах в паника от това, което извърших, и от страх да не се върна пак в затвора. Но щом се качих тука, спомените почнаха да се връщат. Виждах лицето на Лиса, омразата и страха й, как се бори за въздух.

От лявото му око бликна сълза и потече по страната му. След нея последваха още и още и миг по-късно Бари ревеше като бебе.

Отвращението изпълни Алекс до краен предел. За момент той беше нейният триумф. Резултатът, към който се беше стремила. За секунда беше потвърдил правотата й, но сега вината беше изписана във всяка черта на лицето му.

— О, Бари, срамота!

— Не знам как можах да й сторя това. Аз я обичам! А Адам ми е брат. Как можах да го оставя там да умре? Що за човек причинява подобни неща на хората, които обича? Заради мен Амилия ще расте без майка!

Алекс имаше друго предвид с коментара си. Разочарованието й се дължеше на провала му, но тя не се и опита да му обяснява. Надеждите й за положителен резултат в случая пропаднаха.

За пореден път проучването й беше провалено от стария й враг: чувството за вина.

Господи, как само ненавиждаше разочарованията!

— Няма, Бари.

— Какво?

— Амилия няма да расте без майка.

Очите му отново се разшириха: пак същата глупава надежда.

— Искаш да кажеш, че Лиса не е…

Алекс поклати отрицателно глава.

— Искам да кажа, че Амилия изобщо никога няма да порасне. Умряла е в багажника ти. Убил си и дъщеря си, Бари. И тримата вече ги няма.

Тя изрече думите меко, но категорично.

Чертите му се изкривиха от пълното отчаяние.

Той се взря в очите й в търсене на потвърждение. В отговор Алекс леко кимна и направи така, че студенината в погледа й да отрази непоправимостта на стореното.

Бари пусна парапета и полетя надолу.

— Бари, не! — изпищя Алекс и посегна след него. Показен жест. Беше доволна, че той скочи.

Дръпна се от парапета и от гледката долу. Нагласи изражението си така, че да изразява пълен шок.

Ким грубо я стисна за ръката и я обърна така, че да я погледне в очите. Цялото тяло на инспекторката се тресеше от бяс.

— Какво, мамка му, стана? Казвай!

— О, Господи… божичко… Не мога да повярвам… о, Боже…

— Какво ти каза той? Защо скочи?

Алекс закърши треперещите си ръце.

— Не знам, не знам какво стана. Мисля, че осъзна какво е сторил и реши, че не може да живее повече.

Алекс отлично виждаше, че инспекторката не й вярва.

— Но той знаеше какво е направил! Чух го как ти го каза още преди час. Защо реши да скочи точно сега?

Алекс се насили и пусна няколко сълзи.

— Не знам!

Ким отвори уста да продължи, но звънът на телефона й я прекъсна.

— Да, Брайънт?

Слуша мълчаливо колегата си няколко секунди, после надникна пред парапета.

— Шегуваш се. Значи са свършили работа?

Изслуша отговора, мълчаливо затвори и пусна мобилния в джоба на якето си.

— Тентите са смекчили удара. Не е мъртъв. Все още.

— Слава Богу! — въздъхна Алекс, а на ум крещеше: „Мамка му, мамка му, мамка му!“

Ким пак я стисна за ръката.

— Идваш с мен! И двете имаме да отговаряме на доста въпроси!

Алекс се остави инспекторката да я поведе. Само този път.