Игри на злото

Две

Ким надуши афтършейва, преди да види гостенина.

— Махай се, Брайънт, не съм си вкъщи!

Високата фигура на партньора й се приведе, за да се вмъкне под вдигнатата само наполовина гаражна врата.

Ким изключи айпода си и сребърните звуци на „Зима“ на Вивалди секнаха.

Инспекторката грабна захвърления парцал, изтри си ръцете, изправи се в пълния си ръст и погледна Брайънт право в очите. Инстинктивно прокара дясната си длан по късо подстриганата си черна коса. Брайънт знаеше, че жестът означава подготовка за схватка. Ким подпря ръка на хълбока си.

— Какво искаш?

Брайънт предпазливо пристъпи сред пръснатите по пода мотоциклетни части.

— Господи, какво ще сглобиш от всичко това?

Ким също плъзна поглед из гаража. За партньора й мястото приличаше на автоморга. За нея беше пещера със заровено съкровище. Издирването на частите й беше отнело почти година и сега нямаше търпение да започне работа.

— BSA „Голдстар“ от 1954-та.

Брайънт повдигна вежди.

— Щом казваш.

Ким срещна погледа му и зачака. Партньорът й не беше дошъл да си приказват за мотоциклети и двамата го знаеха много добре.

— Не дойде снощи — започна Брайънт и вдигна от пода един ауспух.

— Браво на теб, Шерлок. Трябва да станеш детектив.

Брайънт се усмихна за секунда, после отново стана сериозен.

— Просто искахме да го отпразнуваме, началник.

Ким присви очи. Тук, в дома си, тя не беше инспектор, както и партньорът й не беше сержант. Бяха просто Ким и Брайънт: неин партньор в работата и единственият човек на света, когото можеше да нарече свой приятел.

— Добре, все едно. Къде беше всъщност? — попита той меко. Противно на очакванията й, в тона му нямаше и следа от обвинение.

Ким взе ауспуха от ръцете му и го сложи на работната си маса.

— Нямах какво да празнувам.

— Но нали го хванахме, Ким.

Сега и той й говореше като на приятелка.

— Да, но нея не я хванахме.

Посегна за клещите си. Някакъв идиот беше прикрепил ауспуха към картера с болт, с четвърт инч по-голям от необходимото.

— Не разполагаме с доказателства, за да я обвиним. Тя твърди, че не е знаела нищо, а прокуратурата не може да установи противното.

— Значи трябва да си извадят главите от задниците и да се понапънат да си свършат работата.

Ким хвана болта с клещите и започна внимателно да го развива.

— Направихме всичко по силите си, Ким.

— Не беше достатъчно, Брайънт. Тази жена им е майка. Родила е тези момиченца, а после е допуснала собственият им баща да се възползва от тях по най-лошия възможен начин. Тези деца никога повече няма да имат нормален живот.

— За това е виновен баща им, Ким.

Тя впи поглед в него.

— Той е извратено копеле. А нейното извинение какво е?

Брайънт сви рамене.

— Тя настоява, че не е знаела, че по нищо не си е личало.

Ким отвърна очи.

— Винаги си личи.

Тя въртеше предпазливо клещите в опит да освободи леко болта, без да повреди ауспуха още повече.

— Не можем да измъкнем нищо повече от нея. Държи твърдо на версията си.

— Искаш да ми кажеш, че никога не й е минавало през ум да се зачуди защо мазето стои заключено, нито пък се е случвало да се прибере у дома по-рано и да усети, че нещо не е наред?

— И така да е било, не можем да го докажем. Направихме всичко възможно.

— Ами не е било достатъчно, Брайънт. Ни най-малко даже. Тя им е майка. Трябвало е да ги защити!

Натисна по-силно и завъртя клещите обратно на часовниковата стрелка.

Болтът се скъса и падна в ауспуха.

Ким яростно запрати клещите към стената.

— Мамка му, четири месеца го търсих тоя ауспух!

Брайънт поклати глава.

— Мъже или мотоциклети, щом ти се изпречат на пътя, спукана им е работата.

Въпреки гнева Ким не успя да сдържи усмивката си.

— Да, сериозно си патят — поклати глава. — Подай ми пак клещите.

— А вълшебната думичка? Вашите не са ли те учили как да се държиш, млада госпожице?

Ким не отговори. Беше научила доста неща от седемте различни приемни семейства, с които беше живяла, но по-голямата част от наученото не беше за пред хора.

— Във всеки случай момчетата се зарадваха, като разбраха, че си ни платила сметката в бара.

Инспекторката кимна и въздъхна. Екипът й заслужаваше да отпразнува ареста. Бяха работили здраво по случая. Ленард Дън щеше да прекара зад решетките много, много дълго време.

— Ако ще оставаш, свърши нещо полезно и иди да налееш по едно кафе…, ако обичаш.

Брайънт поклати глава и тръгна към кухнята:

— Има ли сварено?

Ким не си даде труд да отговори. Щом си беше вкъщи, значи имаше сварено кафе.

Докато партньорът й се суетеше из кухнята, Ким отново с удивление се замисли за това, че Брайънт никога не беше проявявал ни най-малка враждебност към нея, поради факта, че се беше издигнала в кариерата значително по-бързо от него. Четирийсет и шест годишен, той без проблем приемаше заповеди от жена, по-млада от него с дванайсет години.

След малко сержантът й донесе димяща чаша, подаде й я и се облегна на работната маса.

— Видях, че пак си пекла нещо.

— Опита ли ги?

Инспекторът изпръхтя.

— Не, благодаря! Животът ми е мил и никога не ям храна, която не мога да назова по име. Заприличаха ми на противопехотни мини.

— Бисквити са.

Брайънт поклати глава.

— Защо си го причиняваш?

— Защото не ме бива за тая работа, гледам да се упражнявам.

— Да, бе! Почнала си да ги правиш и си се разсеяла, нали? Сетила си се, че някоя хромирана част трябва да се лъсне или някой болт да се…

— Наистина ли си нямаш друга работа, та висиш тук в събота сутрин?

— Не. Жените на моя живот отидоха на маникюр. Така че не, нямам си друга работа, освен да те тормозя.

— Добре, може ли тогава да ти задам един личен въпрос?

— Виж, женен съм, а и ти си ми шефка, така че отговорът е „не“.

Ким изохка.

— Добре, че ми каза! По-важното е защо все не можеш да събереш достатъчно кураж да кажеш на госпожата, че нямаш желание да миришеш като гримьорната на някоя „бой банда“?

Брайънт заби очи в пода.

— Не мога. От три седмици не съм й казал и дума.

Ким се извърна разтревожено.

— Защо?

Инспекторът вдигна поглед и се усмихна широко.

— Не смея да я прекъсна.

Ким поклати глава и си погледна часовника.

— Хубаво, допий си кафето и да те няма.

Брайънт глътна остатъка на дъното на чашата.

— Тактична както винаги — отбеляза той и тръгна към изхода на гаража. На вратата се обърна. На лицето му беше изписан безмълвен въпрос: добре ли си?

Ким само изпуфтя в отговор.

Чу как колата му се отдалечава и въздъхна дълбоко. Трябваше да престане да мисли за случая. Челюстта й се стягаше до болка, щом се сетеше, че Уенди Дън беше допуснала децата й да бъдат изнасилвани, а от факта, че момиченцата рано или късно щяха да бъдат върнати при майка си, направо й се гадеше. Мисълта, че отново ще бъдат поверени на единствения човек, който е трябвало да ги опази от страшното, не й даваше мира.

Ким захвърли омасления парцал на масата, дръпна ролетната врата на гаража и я затвори. Време беше да навести семейството си.