Игри на злото

Двайсет и шест

На вратата се звънна и Ким отиде да отвори. Не се налагаше да пита кой е.

— Госпожата направи твърде много лазаня — сержантът сви рамене. — Настоя да ти донеса.

Ким се усмихна. „Госпожата“ й пращаше домашна храна през седмица и имаше същото добро и жалостиво сърце като съпруга си.

Ким си спомни случката отпреди няколко месеца, когато Брайънт спаси един женски стафордширски териер заедно с кутретата й от апартамент в комплекс „Холитрий“ — известно свърталище на криминален контингент. Кутретата се развъждаха, за да бъдат обучавани за боеве, а майката беше държана в клетка, за да ражда през шест месеца, докато се изтощи окончателно и я хвърлят да бъде разкъсана на арената.

Брайънтови приеха кутретата и намериха на всичките нов дом при приятели и роднини, а майката осиновиха.

— Казвай сега защо си дошъл всъщност — рече Ким и посегна към чашата си с кафе.

— Ами, мислех си…

Инспекторката повдигна вежда.

— Брайънт, нали те предупредих колко е опасно мисленето!

Сержантът примижа насреща й.

— Ким, да не би да се пошегува току-що?

Тя сви рамене.

— Мисля, че трябва да спреш да се занимаваш със случая на Рут Уилис. Струваш ми се обсебена от доктор Торн, а това няма да доведе до нищо добро.

— Сериозно? Познай тогава на кого налетях днес? — Ким старателно избегна да спомене къде е станала срещата. Кой знае защо, одевешният й разговор с терапевтката не спираше да се върти в ума й, но точната причина за това все още й убягваше.

— Не мога да позная.

— На доктор Торн. Попита ме как е Рут.

Брайънт сви рамене.

— Както би трябвало да се очаква, предвид обстоятелствата…

— Хмм…

— Какво?

— Не знам.

— Какво не знаеш?

— Докторката имаше доста за разказване.

— За Рут?

— Не, по-скоро за себе си.

— Какво ти разказа?

— Че семейството й било загинало, как не спяла добре, че почти нямала приятели…

— И какво, сега първи приятелки ли сте?

— В нея има нещо… странно.

— Леле! Щом ти го казваш! — позасмя се Брайънт.

— Добре де, забрави.

— Не, извинявай. Слушам те. Какво ти се стори странно?

За самата Ким беше трудно да формулира точния отговор.

Може би, ако облече в думи идеите си пред Брайънт, те ще придобият някаква логика, а тя ще разбере какво точно я притеснява в тях, ще се успокои и ще успее да си ги избие от главата.

— Нещата, които ми каза, начинът, по който ги разправи. Изреждаше факти за себе си, но ги изложи така, сякаш искаше да измъкне нещо от мен. Разбираш ли какво имам предвид?

— Не.

— Защо ще ми разказва толкова за себе си?

— Може би си я хванала в такъв момент. Била е разстроена от нещо и е усетила доверие към теб.

Ким прецени, че това не е изключено. Все пак разговорът се беше случил на гробището.

— Прав си, но останах с впечатлението, че всичко беше насочено по някакъв начин към мен, а не беше предназначено за нейно успокоение.

— Пита ли те нещо за твоя живот, опита ли се да си вре носа, където не й е работа?

— Не направо, но…

— Възможно е да се е чувствала уязвима или пък просто се е опитвала да те въвлече в разговор?

— Може и така да е било, но…

— Виж, Ким, хората се срещат и си приказват. Първо събеседникът говори за себе си, после ти говориш за себе си. Така хората се опознават. При кучетата е още по-лесно. Просто си душат…

— Ясно!

Да, Ким знаеше, че трудно се запознава и сприятелява, но сега просто беше сигурна, че в разговора й с Алекс имаше нещо гнило.

— Сериозно говоря. Ти може и да не си наясно, но обикновено хората така се опознават. Чрез разговори. Чувал съм, че в някои редки случаи може дори да се сприятелят.

Ким пропусна забележката покрай ушите си.

— Тук има нещо друго.

— Ама разбира се.

— Нещо в тази жена не е съвсем… истинско.

— В смисъл?

Ким се разрови в паметта си за подходящ пример.

— Гледал ли си онова риалити, „Преструвката“?

— Дето обикновени хора минават през блиц курс по неврохирургия и трябва в края на шоуто да се опитат да заблудят истински лекари, че са хирурзи по професия?

Ким кимна.

— Точно така. При нея е същото. Сякаш Алекс играе различните емоции. Те се отразяват на лицето й, но само толкова. Изиграва ги поред една по една, но между отделните сцени няма… нищо. Бяло петно. Странна работа.

— Ким, ти си ми началничка, а аз съм най-близкото до приятел, с което разполагаш, така че с цялото ми уважение ще ти кажа, че… — Брайънт замълча, очаквайки разрешение да продължи.

Ким не отвърна нищо, но и това беше достатъчно.

— … не съм сигурен, че ти можеш добре да прецениш как един човек демонстрира емоциите си.

Ким не се обиди. Истината никога не я разстройваше и тя прие, че сержантът има право.

— Защо разговорът с тази психиатърка ти е направил такова силно впечатление?

Инспекторката се замисли за момент.

— Честно да ти кажа, не знам.

— Тогава просто го забрави. Никога повече няма да я видиш и тя няма да е част от живота ти.

Окуражителните думи на Брайънт не помогнаха. У Ким остана загнездено убеждението, че тепърва ще чуват за доктор Александра Торн.