Игри на злото

Седемдесет и едно

Брайънт нахълта в стаята на екипа.

— Кажете ми, че някой от вас се е свързал с нея?

Досън и Стейси поклатиха отрицателно глави.

Брайънт извади мобилния си.

— За Бога, Брайънт, стопихме й телефона от звънене.

Брайънт въпреки всичко набра шефката още веднъж. Докато слушаше сигнала за свободна линия, го обзе зловещо предчувствие.

Стомахът му се сви от тревога, явно и двамата му колеги я усещаха. Кой знае защо го изпълни чувството, че някак си е подвел Ким.

През цялото време знаеше, че тя разследва доктор Торн, че не е по силите й да остави нещата недоизяснени. Толкова пъти се беше опитвала да споделя с него подозренията си, а той я беше отблъсквал, беше й казвал, че си въобразява. Сега разбираше, че сериозно беше подценил решимостта й. В света на Ким виновен ли си, не може да се измъкнеш просто така. А ето че сега Ким беше изчезнала.

— Да тръгнем ли да я търсим? — попита Стейси.

— А откъде да започнем? — парира Брайънт.

Ако и тримата се втурнеха да претърсват Средна Англия за шефката си, това непременно щеше да стигне до Уди, което пък щеше да се отрази зле на самата Ким.

— Да му се не види, колеги, просто трябва да й се доверим.

Може би се тревожеха напразно. Ким имаше право да не отговаря, ако реши. Да има малко време за себе си. Това беше прекрасна мисъл, но никой не успя да повярва в нея.

Брайънт беше сигурен, че приятелката му е в беда, а той с нищо не можеше да й помогне.