Игри на злото

Шестдесет и едно

Джесика Рос излезе с неуверена походка от кабинета. Трябваше да се прибере у дома. Джейми имаше нужда от нея. Съседите имаха куче и често го пускаха в двора. То можеше да прескочи оградата и да влезе при детето.

Тя включи колата на скорост и на ум благодари на Господ, че я прати при Алекс: единственият човек, който разбираше страховете и мъките й. Възможността да се отвори и да бъде напълно искрена с Алекс я пречисти от унищожителното съмнение в правилността на собствените й мотиви, което таеше досега. Не спираше да прехвърля в ума си историята, която й разказа доктор Торн, историята на онази американка, Андреа някоя си. Нямаше време за губене.

… когато пораснат, тя вече няма да е в състояние да ги защити…

Опасностите дебнеха отвсякъде. Светофарът, на който чакаше в момента, лесно можеше да се повреди и колите от хълма зад нея да се спуснат бързо надолу и да се блъснат в ситроена й. Тъкмо това се беше случило преди две години в Горнал и едно малко момиченце се беше оказало заклещено в смачкан автомобил в продължение на повече от час.

Зад гърба й свирна клаксон. Беше светнало зелено. Джесика зави наляво и мина край градинския център, който остана от лявата й страна. Две малки момиченца се смееха и се гонеха из паркинга. Лесно можеха да изскочат на платното и някой да ги прегази. Едва миналия месец това се беше случило с един тийнейджър-колоездач точно на същото място.

Подмина знака за излизане от градската зона, но продължи да кара с четирийсет километра в час — нищо, че от двете й страни имаше само морави. Така, ако някой изскочеше неочаквано пред колата, щеше да има време да спре.

В огледалото за обратно виждане видя как я догонва колата отзад. Видя грубите знаци, които й правеше раздразненият шофьор, а предният му номер почти докосваше задната й броня. Джесика отново съсредоточи вниманието си върху пътя отпред.

Предпазливо намали и се изнесе към средата на платното, за да завие надясно към дома си. Колата зад нея свирна с клаксона и изфуча напред: въздушната струя от бързото движение разклати ситроена. Джесика хвърли поглед към таблото. Да му се не види, беше забравила десния мигач.

Подмина жена, която буташе бебешка количка. За дясната дръжка на количката беше вързана каишката на кафяв лабрадор. За лявата дръжка се държеше друго, по-голямо детенце. Кучето беше от вътрешната страна, откъм стените на сградите, а детето — откъм уличното платно. Във всеки един момент кучето можеше да зърне котка и да повлече цялото семейство след себе си. Как е възможно хората да не виждат тези неща? Дори разходката в парка беше изпълнена с опасности.

Петгодишно момиченце… обезобразено… нападение от куче.

Джесика паркира пред малкия форд на сестра си и въздъхна облекчено. Момиченцето с обезобразеното личице я беше преследвало по целия път до тук.

Вдигна очи, погледна дома си и разбра какво трябва да направи. Срещата с Алекс само беше прояснила онова, което Джесика отдавна вече знаеше.

— Здравей, сестричке, върнах се! — извика тя от антрето. До ушите й веднага долетя плачът на Джейми.

Джесика потисна порива веднага да се втурне, да грабне детето си и да го защити. Трябваше да действа внимателно, за да свърши всичко както трябва. Това беше единствената й възможност.

Ема обикаляше из хола и люлееше бебето на ръце.

— Беше така през цялото време. Не мога да го успокоя.

Джесика положи усилие, усмихна се широко на сестра си и пристъпи с протегнати ръце.

— Дай аз да го взема.

Прегърна детето си и усети как Джейми се отпусна в обятията й. Спокоен. Той разбираше.

Джесика не пропусна да забележи облекчението, което се мерна за миг на лицето на сестра й. Ненавиждаше това, че всички я смятаха за способна да нарани детето си, при положение че тя искаше само да го защити. Всяка нейна ласка към Джейми се посрещаше със затворническо кимане и шушукане по ъглите.

— Как мина? — попита Ема и се отпусна на дивана.

Джесика кимна.

— Много ми помага да разговарям с Алекс. Вече се чувствам много по-добре — тя погали косичката на сина си. — Нали съм по-добре, мушмороче?

Продължи да крачи из стаята и да полюлява малкото телце в прегръдките си.

— Никога не бих му сторила зло, Ема — рече и прониза сестра си с ясен и — както се надяваше — разумен поглед.

Ема преглътна.

— Знам, Джес.

Джесика смекчи погледа си.

— Виж, и той разбира, че никога няма да го нараня. Нали, ангелче?

Джейми изгука в отговор. Ема се засмя.

От люлеенето очичките на Джейми лека-полека се затвориха. Джесика го целуна по главичката и го остави в кошчето му.

… преди да е дошъл следващият роднина… възползвала се от възможността.

Обърна се към сестра си. Време беше Ема да си върви.

— Ето, Джейми ще подремне, а аз ще ида да си взема една хубава вана. Ако искаш, можеш да поседиш с него и да ме почакаш.

Видя как очите на Ема се стрелнаха към часовника над камината. Сестра й имаше три деца и много недовършени задачи.

— Мама ще дойде след двайсет минути, Ем. Всичко е наред.

Ема я погледна със съмнение.

Джесика й се усмихна окуражително.

— Добре съм, Ема, наистина. Чувствам се значително по-добре.

Ема отмести поглед.

— Няма проблем. Ще почакам още малко, докато той заспи както трябва.

Джесика сви рамене и тръгна нагоре по стълбите, като от все сърце искаше сестра й просто да си тръгне. Времето изтичаше. Почти беше стигнала до горния етаж, когато чу отдолу името си.

— Кажи, Ем?

Обърна се и видя как сестра й посяга за якето си.

— Права си. Всичко ще е наред. Имам ти доверие.

Джесика се върна при сестра си и я прегърна. Тръгваше си най-сетне!

— Наистина съм добре, Ем. Не се тревожи.

После отвори входната врата да изпрати гостенката.

На прага Ема се обърна:

— Сигурна ли си?

Джесика я прегърна за последен път и кимна.

— Всичко ще бъде наред. Искам само доброто на Джейми.

Ема тръгна бавно към колата си, явно изпълнена със съмнение дали е взела правилното решение, но Джесика отново й се усмихна окуражително и широко. Ако Ема се опиташе да звънне на майка им, тя нямаше да вдигне, защото вероятно шофираше на път за насам. Обадеше ли се на Мич, на него щяха да му трябват минимум двайсет минути да се прибере.

Сестра й потегли, Джесика й махна за последно и затвори вратата.

Щом се върна в хола, я обзе пълно и отдавна очаквано спокойствие. Звукът на телевизора сякаш заглъхна и се стопи.

След сеанса с Алекс вече беше сигурна, че е била права през цялото време. Отначало се беше усъмнила в мислите и чувствата си, защото всички около нея реагираха отрицателно и се наложи да се примири и да се преструва пред тях. А се оказваше, че е била права.

Разговорът с Алекс не само й даде увереност в собствените й убеждения, но и препотвърди правотата й. Вече не се чувстваше виновна за мислите си. Чувстваше се окрилена, уверена, че правото е на нейна страна.

— Ела при мама, миличък — изгука тя и взе детето от кошчето.

Спящото бебе се изви в ръцете й, после се сгуши до гърдите й: на сигурно място.

Джесика избра един остър нож от чекмеджето в кухнята и пак се заизкачва по стълбите. Сложи внимателно бебето на голямото легло, което деляха с Мич.

Влезе в банята до спалнята, нагласи ножа на ръба на ваната и пусна едновременно и топлата, и студената вода, за да я напълни по-бързо. Синът й нямаше да я чака дълго.

Отиде до стаята на Джейми и внимателно се зае да избере дрешките му: спря се на бялото гащеризонче със сините динозавърчета — то й беше любимото.

Върна се в банята, спря водата, съблече се бързо и облече бялата си хавлия.

Обратно в спалнята, Джесика се загледа в сина си: бебето беше будно и заинтригувано от новото място. Малките му ръчички сграбчваха кувертюрата на леглото. Усети как я изпълва гордост.

Пристъпи до прозореца на спалнята и се загледа към света, който допускаше опасностите да приближават все повече и повече до дома й. Удовлетворено дръпна щорите и остави страшното отвън. Пълзящото, невидимо зло, което никога нямаше да успее да се добере до детето й.

Атмосферата в сумрачната стая й се стори задушевна и напълно безопасна.

Джесика се усмихна на бебето и съблече бялото му боди. Джейми зарита с крачета, докато му сменяха памперса, а после майка му го облече в гащеризончето с динозаврите.

Ето: сега момченцето й беше в безопасност. Никога не му се беше случвало нищо лошо, нямаше да му се случи и сега. Като майка, Джесика беше длъжна да го защитава. И тя щеше да стори точно това.

Дете, което е било убито, се преражда в много по-добри условия.

В едно друго време светът вече няма да е пълен с жестокости и насилие. Децата ще са свободни да растат без страх и вечни опасения. В другия живот синът й щеше да е в безопасност.

Джесика се взря в очите на момченцето си и посегна съм възглавницата.

Джейми изгука и заразмаха ръчички и крачета: щастлив и развълнуван.

— Обичам те до болка, миличък. Знам, че разбираш, че трябва да те защитя от този свят. Не мога да допусна да пострадаш, нито да бъдеш наранен. Опасностите са на всяка крачка, а аз трябва да те пазя. Знам, че и ти чувстваш същото, нали, миличък?

Бебето изписка от радост и Джесика разбра вън от всякакво съмнение, че прави най-доброто, не, единственото възможно, за да защити детето си.

Наведе се над него и обсипа с целувки бузките, челцето и нослето му.

— Скоро пак ще сме заедно, милото ми, сладкото ми ангелче.

После взе възглавницата и покри с нея личицето на сина си.