Игри на злото

Четирийсет и осем

Брайънт паркира колата пред супермаркета в Блекхийт.

— Може и да успя да заблудиш останалите, но аз не съм толкова глупав, колкото изглеждам.

— То не е и възможно — понечи да се пошегува Ким.

— Знам, че не си била на зъболекар — продължи Брайънт, загледан право напред.

— И аз имам зъби като всички хора — отвърна Ким и потупа с пръст горната си устна.

— Да, виждал съм как разкъсваш големи мъже с тях, но нямах това предвид. За последните три години никога не си си записвала час за какъвто и да било медицински преглед в работно време. Никога.

Ким беше готова да започне да спори, но се отказа. Брайънт знаеше, че го е излъгала, а тя знаеше, че Брайънт знае. Нямаше желание да влошава нещата още повече.

— Просто искам да съм сигурен, че знаеш какво правиш — продължи сержантът, все така без да я поглежда.

На Ким й се прииска да сложи длан на ръката му, да го успокои и окуражи, но не го стори и моментът отмина.

— Стига си се тревожил напразно. Хайде, трябва да открием този неуловим тип.

Магазинът за обувки се намираше на главната улица, между една месарница и входа на един покрит зеленчуков пазар.

Камбанката звънна, когато Ким бутна вратата и я задържа пред Брайънт.

Ако миризмата на автомобилни части при предишния разпит й се беше сторила приятна, този тесен магазин й направи точно противоположното впечатление. Въздухът беше застоял, сякаш стоката беше залежавала от дълго време: не толкова изложена за клиенти, колкото прибрана на склад.

Написани на ръка етикети с цени се белеха, недобре залепени по рафтовете с излезли от мода чанти. В средата на помещението имаше плот с наредени дамски портмонета и мъжки портфейли. Един магазин без ясна посока. Или магазин на ръба на оцеляването.

Някакъв мъж излезе от задната стаичка и се вмъкна зад плота. По преценката на Ким наближаваше петдесетте. Сивите му джинси бяха препасани с колан, потънал напълно под отпуснатия му корем. Черна тениска с петна от пот под мишниците. Инспекторката се зачуди дали човекът се преоблича толкова често, колкото и зарежда нова стока в магазина. Но тъй като наплив от клиенти очевидно също нямаше, нещата се изясняваха: мястото беше неприветливо точно като собственика си.

Брайънт пристъпи напред. Ким остана на втори план, без да сваля изпитателния си поглед от мъжа.

— Бихме искали да поговорим с вас за Ленард Дън. Той е бил член на читателския клуб, чийто организатор сте.

Ким видя как кожата на шията на мъжа точно над деколтето на тениската пламна в алено.

— Вие, разбира се, знаете, че Дън е арестуван за сексуално насилие над двете си малолетни дъщери.

Макар че Брайънт говореше меко, изречението все пак прозвуча потресаващо сурово.

Чарли Кук заклати яростно глава.

— Не знам нищо по този въпрос. Срещахме се от дъжд на вятър, да си говорим за книги.

Очите му се стрелката тревожно между двамата следователи.

Брайънт кимна с разбиране.

— Да, аз също членувам в читателски клуб. С момчетата там се събираме редовно: страхотно е.

Ким дори не трепна при тази лъжа.

Брайънт пристъпи още по-напред и се надвеси над плота.

— Жена ми си мисли, че съм го измислил за прикритие.

Червенината плъзна към лицето на мъжа.

— Никакво прикритие не е… заклевам се… Четем книги… после ги обсъждаме. Това е всичко, кълна се…

— Е, жена ми смята, че просто излизаме да къркаме, а не че й изневерявам или нещо такова.

Чарли видимо се отпусна. Усмихна се и червенината се пооттегли.

— Работата е там, че според нас заедно с Дън в насилието над децата е участвал още някой.

Апоплектична червенина покри физиономията на Кук.

Той отново заклати глава.

— Не, човече… няма начин. Не е никой от нас. Изключено. Извратена работа! Не, малки момиченца, как може… Лошо ми става, само като ви слушам. Само си говорехме за книги. Самата мисъл, че…

— Добре, Чарли — вдигна примирително ръка Брайънт. — Нямаше как да не попитаме.

— Да… да… разбирам.

— Е, ако се сетиш за още нещо, което може да ни е от помощ, звънни ни.

Пред перспективата следователите да си тръгнат кожата на Чарли започна да възвръща нормалния си цвят. Протегна разтреперано ръка през плота и Брайънт прояви достатъчно кураж да я стисне.

Ким пое към вратата. Брайънт направи няколко крачки след нея, после се обърна и подхвърли:

— Миналия месец в моя клуб четохме „Най-дългият път“ — това беше името на книгата, за която им беше казала Стейси.

— Да, да. Хубав роман.

Брайънт сви рамене.

— Само не ми хареса, че Ейми Блейк умира на края. Много я харесвах.

Чарли закима.

— Да… да… Много тъпо.

Ким поклати глава и излезе.

Миг по-късно Брайънт изникна до нея и двамата трябваше да отстъпят, за да се разминат с група ученици.

Инспекторката стрелна косо партньора си.

— Да ти кажа, Брайънт, искам да ти направя комплимент, обаче той е толкова голям, че ми заседна на гърлото — и тя посочи шията си.

— Благодаря, началник, знам, че ще останеш доволна. Това с читателския клуб са глупости, разбира се. Попрочетох едно-друго за книгата в Мрежата, докато ти беше на зъболекар. И в нея няма героиня на име Ейми Блейк.