Игри на злото

Шестдесет и седем

Ким чу плясък в далечината. Досега от канала бяха долитали какви ли не шумове, но нищо толкова силно и рязко.

Тя се закова на място и се заслуша, но чуваше само пулсиращата в ушите си кръв.

Закрачи бързо напред. До уговорената среща с Дейвид оставаха още поне три километра, което означаваше, че засега може да разчита единствено на себе си.

Нямаше време да обмисля стратегии. Трябваше веднага разбере кой или какво беше издало този плясък.

Ким изскочи иззад лекия завой, който алеята правеше, и пред очите й изникна човешка фигура, надвесена над водата, насочила фенерче надолу към шлюза.

Ако досега инспекторката все още хранеше съмнения на какво е способна Алекс Торн, в този момент тези съмнения се изпариха. Ненормалницата беше блъснала Дъги във водата. Ким чу пляскане отдолу — момчето се бореше за живота си. Ако скочеше при него, за да го спаси, Алекс щеше да има достатъчно време да избяга, Ким знаеше, че си има работа не с какъв да е престъпник.

Ако Алекс Торн изчезнеше, никога нямаше да я намерят. Набързо прецени разстоянието до Алекс — петнайсет метра. Трябваше да действа бързо, за да се възползва максимално от елемента на изненадата. Знаеше как трябва да постъпи.

Бързо съблече якето си и го пусна на земята. Ботушите си останаха на краката й — нямаше време да ги събува. Пляскането откъм канала ставаше все по-слабо.

Ким пое дълбоко въздух, преброи до три и се втурна напред.

Не изпускаше от поглед Алекс. Не виждаше лицето й, но се досещаше, че на него е изписан шок. Чудесно: беше отвлякла вниманието й достатъчно, за да я забави.

Още три метра, още метър и — бам! Инспекторката блъсна Алекс в канала.