Игри на злото

Двайсет и девет

— Божичко, Кев, прибери го най-после! — каза Стейси, сви наляво и излезе от паркинга. — Като залепнал ти е за ръката. Прибери го вече.

Кев не й обърна никакво внимание и продължи да се занимава с мобилния си.

— Майната ти, Стейс.

По лицето му бавно плъзна усмивка, докато сръчно пишеше съобщение с палците и на двете си ръце.

Стейси беше предложила да го закара до къщата на семейство Дън. Просто нямаше как да го остави да шофира, при положение че той непрекъснато се разсейваше.

— Ако имах член, щях го кръстя Досън — отбеляза тя.

— Стейс, не знам какво си въобразяваш, че знаеш, но каквото и да е то, не ти влиза в работата, ясно ли е?

Стейси сви рамене. Не се беше обидила от ругатнята преди малко. Всъщност, тя принципно рядко се обиждаше. Имаше си мнение и не се страхуваше да го изрича на глас.

— Знам, че си забъркал сериозна каша, момко.

— Откога личният ми живот стана обществено достояние?

— От последния път, когато те хванаха в крачка и ти ни изтормози да ти даваме съвети как да си спечелиш годеницата обратно!

Звукът на мобилния беше изключен, но Стейси чу тихата вибрация, когато Кевин получи отговор на съобщението си.

— Ще продължа да говоря, докато не прибереш телефона.

— Това ли ти е начинът да ми скъсаш нервите?

— Да! Викам му „начин да ти налея малко акъл в главата“!

Кевин изпрати поредното съобщение.

— Ще те хванат пак, ама като стой, та гледай! Хубаво, че поне не е някоя от участъка.

— За какво говориш, Стейс? — погледна я той, а пръстите му увиснаха над клавиатурата.

— Всички знаем, че обичаш да се фукаш, Кев. Нагло копеле си, но обикновено човек може да те изтърпи. Но не и сега. Точно в момента изобщо не те харесвам, да знаеш. А и началничката вече едвам те издържа.

Досън неохотно прибра мобилния в джоба си.

— Какво, Кев, Интернетът ли падна?

Той продължи мълчаливо да се взира право напред.

Стейси поклати глава. Самият Досън може и да не си даваше сметка за това, но истината беше, че повече го вълнуваше мнението на началничката му, отколкото това на годеницата му.

— Припомни ми защо трябва пак да ходим у Дън? — смени темата Стейси.

— От криминологията са приключили с повторния обиск и шефката иска да видим каква са я свършили.

Стейси знаеше: след разкриването на възможността при изнасилванията на момиченцата в мазето освен Дън да е присъствал и втори човек, криминалистите бяха пратени повторно на адреса, за да потърсят евентуални улики в подкрепа на тази теза.

— Виж сега, знам, че за първи път ще наблюдаваш колегите на терен, но се постарай да не ме излагаш. Не е като някоя от компютърните ти игри. Живи хора са.

— Ох, Кев, май предпочитам да си играеш с телефона! — отвърна Стейси. За Досън пристрастеността й към „Уърлд ъф Уоркрафт“ беше източник на нескончаеми майтапи.

— Паркирай ето там, вляво — каза той и откопча колана си.

— Аз съм следовател, Кев. Виждам издайническия бял бус.

— Многознайка! — отвърна Досън и слезе от колата.

Стейси заключи и го последва в къщата. Усети как сърцето й затупка по-бързо. Кевин дори не подозираше колко е прав — беше неопитна в теренната работа.

Откак се беше присъединила към екипа на Ким преди година и половина, мястото на Стейси беше в офиса. Шефката и Брайънт винаги работеха заедно. Досън пък непрекъснато го пращаха някъде сам, а Стейси оставаше да си другарува с компютъра.

Отначало това я ядосваше, но после заобича от сърце онлайн проучванията и издирването на информация, която помагаше на останалите от екипа.

А сега шефката й беше забила един неочакван удар под кръста и я беше изхвърлила от зоната й на комфорт. Така че в известен смисъл Досън имаше право. Стейси не беше много сигурна как да се държи тук и, макар и с неудоволствие, трябваше да го остави той да командва. Засега.

Прекосиха къщата, но в обитаемите части нямаше и следа от криминалистите. Стейси заслиза по стълбите към мазето. Долу завариха трима колеги в бели защитни костюми.

— Готови ли сте, Триш? — обърна се Досън към един от тях.

Стейси никога не би се досетила, че това е жена. Криминалистката смъкна бялата качулка: главата й беше обръсната нула номер, а зад лявото й ухо беше татуирана роза.

— Триш, Стейси. Стейси, Триш — представи ги една на друга Досън. Триш се усмихна небрежно. Стейси кимна в отговор.

— Какво открихте? — обърна се пак към криминалистката Досън.

Тя направи крачка вляво.

— На филма силуетът се вижда ето тук — жената се изправи на мястото до гардероба. — Триножникът с камерата е бил тук, а прожекторът — ето там.

Стейси проследи с очи жената, която лично заставаше поред на местата, които посочваше.

— Следователно, математиката и здравият разум сочат, че нашият човек трябва да е стоял точно където сега си ти, Стейси.

— Мамка му! — изписка Стейси и подскочи, сякаш стъпила на горещи въглени.

Триш й се усмихна.

— Спокойно, сега го няма.

Стейси усети, че се изчервява. Изпита благодарност, че под тъмната й кожа не личи как е пламнало лицето й.

— Дай ми лампата, Мо — обърна се Триш към друг от криминалистите.

Колегата постави инфрачервената лампа в протегнатата й длан, сякаш подаваше скалпел на хирург по време на операция.

После Мо щракна ключа на стената и мазето потъна в пълен мрак. Синята светлина от ръката Триш се насочи към пода. Стейси знаеше, че тя е най-ефективният способ за откриване на следи от телесни течности: сперма, вагинален секрет, слюнка — всички те естествено флуоресцираха под инфрачервения лъч. Помнеше още, че с него се откриват отпечатъци от пръсти, косми, влакна и отпечатъци от подметки.

Триш направи крачка напред и освети ъгъла до гардероба. Върху циментовия под светна малка локвичка, невидима с невъоръжено око.

— Уф… мамка му! — проточи отвратено Кев. Следата не се нуждаеше от допълнителни обяснения.

Стейси направи крачка назад и залитна под смазващата тежест на действителността, която изведнъж се стовари отгоре й. Да, беше виждала снимки. Да, беше гледала филмите. Но винаги беше стояла на разстояние от случващото се. А сега се намираше в помещението, където едно осемгодишно момиченце беше лишено от детството си завинаги. Дейзи Дън беше стояла насред този под, ужасена и сам-сама, трепереща и объркана.

Стейси усети как очите й се пълнят със сълзи. Когато осветлението отново се включи, тя направи две крачки назад и се отпусна безсилно на стъпалата към мазето.

Над нея се изправи една фигура.

— За първи път ли? — попита тихо Триш.

Стейси само кимна. Не смееше да проговори, за да не заплаче.

— Тежко е. Но никога не забравяй как се чувстваш сега. Това ще ти помага да си вършиш работата както трябва.

— Благодаря ти — продума Стейси и преглътна сълзите. Триш я докосна нежно по рамото.

— Имам и малък подарък за теб.

Отиде до бюрото и взе от таблата за събиране на доказателствен материал малко пакетче. Запечатано, етикетирано и надлежно надписано.

— Разполагаме с косъм.