Игри на злото

Седемдесет и две

— Да не си посмяла да ме наричаш така! — изкрещя Ким.

Алекс се усмихна в отговор. Сегашната позиция й се струваше значително по-удобна от предишната. Предпочиташе да гледа хората от горе надолу.

Сега вече щеше истински да се позабавлява.

— Извинявай, знам, че само майка ти ти вика така.

Алекс с удоволствие видя неподправената омраза, която се мерна в очите на противничката й. Любов, омраза — така тясно преплетени! Какво пък, щеше да го преглътне.

Ким се дърпаше и мяташе, но Алекс имаше бедра на трениран ездач и я държеше здраво. През цялото време, докато Ким говореше, Алекс знаеше, че успее ли тя да застане отгоре, победата й е в кърпа вързана.

Насилието не беше стихията й. А и слабостите на Ким нямаше да се проявят във физическо единоборство. Алекс нямаше желание да чупи костите й. Костите щяха да зараснат, инспекторката щеше да се възстанови и от играта на Алекс нямаше да остане нито следа. Не, ахилесовата пета на Ким се криеше далеч в миналото. Алекс беше майсторка в игрите с чуждия ум. А сега беше време да смачка тази полицайка веднъж завинаги.

— Привлече интереса ми, Ким. Високоинтелигентна, но затворена в себе си. Не спираш да се бориш срещу живота, който съдбата ти е предначертала.

— Невероятно прозрение, но може ли да стигнем до същината? Имам работа за вършене.

— Често избираш сарказма за свое оръжие, Ким. Но не мислиш ли всеки ден за едно и също? Всеки ден, в който се бориш срещу онова, което трябваше да бъдеш.

— И какво трябваше да бъда, доктор Фройд?

— Алкохоличка, наркоманка. Фактът, че единственият човек, когото си обичала истински, е умрял в ръцете ти, би трябвало да те превърне в огорчен, зъл човек, изпълнен с омраза. Ранното ти детство в лапите на майка ти…

— Ти май искаш да ме ядосаш, така ли, Алекс? — попита Ким и извъртя тялото си настрани.

Алекс се намести по-удобно отгоре й. Наведе се напред и я натисна с лакти, така че Ким изглеждаше като разпъната на кръст.

Лицата им бяха съвсем близо едно до друго.

Алекс си даде минутка да се наслади на омразата. Сниши гласа си до шепот:

— Прочетох книгата и разбрах как си живяла. Никога повече няма да се довериш на друг човек, но и кой може да те вини за това? Брат ти…

— Не говори за него, ти…

— Майки е бил единственият човек, когото си обичала, а майка ти ти го е отнела. Тя е издевателствала над вас, изоставяла ви е, докато в един момент той не е издържал. И въпреки това ти продължаваш да й се обаждаш всеки месец, нали, Кими?

Алекс се наслаждаваше на триумфа: чувстваше го с всяка фибра на тялото си. Миналото беше наранило Ким толкова тежко, че всяко връщане към онези спомени можеше да я пречупи окончателно.

— Омразата ти към нея ви държи заедно. Всяко твое постижение, всяка твоя победа е среден пръст за нея. Дори не се питаш защо тя е сторила всички онези неща. Не можеш да си позволиш този въпрос. Зададеш ли си го, може да се окажеш принудена да й простиш. Така че за теб тя трябва да си остане чисто въплъщение на злото, нали?

— Нищо не знаеш за…

— Знам, че майка ти проявява агресия точно преди всяко събиране на комисията, която трябва да прецени дали да я освободи от болницата. Точно така, Кими, майка ти сама се държи затворена. Заради теб. Това е единственият подарък, който може да направи на дъщеря си. Е, как се връзва това с образа, който си си изградила за нея?

Черните очи на Ким не отговориха нищо. Нито трепване, нито мигване дори.

Силно вълнение обзе Алекс: ударите й попадаха в целта. От първия до последния.

— В книгата си журналистът е описал синините и вечните посещения в болницата. Халюциниращата ти майка е била убедена, че Майки е въплъщение на дявола и тя непрекъснато е правела опити да го убие. А ти е трябвало непрекъснато да бъдеш нащрек, за да й попречиш. Да го опазиш жив.

Алекс се усмихна. Постепенно всякакво чувство изчезна от черните очи на инспекторката. Ким се връщаше в миналото, а Алекс с удоволствие я водеше все по-навътре.

— И въпреки това накрая не си можела да сториш нищо, освен да го гледаш как си отива. Лежала си до него, имала си само няколко бисквити и малко кока-кола. Разделила си ги на дажби; хранила си Майки, а ти си гладувала, но и това не помогнало, права ли съм? Казала си му, че всичко ще бъде наред, че някой ще дойде, но никой не дошъл, нали? И ти си лежала при него, прегръщала си го, докато той е престанал да се бори за живота си. Колко дълго лежа до мъртвото му тяло, преди да дойде помощта, Ким?

Алекс очакваше противничката й да започне да се съпротивлява, но Ким не помръдна. Невиждащият й поглед се взираше някъде зад Алекс. Алекс разбра, че я е пречупила. Беше свирила на струните на слабостите й като на цигулка. Ким лежеше притихнала: никакво движение, никакво чувство. Алекс я беше отвела в миналото, беше я оставила там и се надяваше инспекторката никога да не успее да се върне.

Ким Стоун никога вече нямаше да бъде същата.