Игри на злото

Трийсет

— Да ти кажа, началник, много добре се справи — отбеляза Брайънт, докато потегляха с колата от Областния съд в Дъдли.

Ким отмина комплимента с едно свиване на рамене. За разлика от други колеги, тя не се притесняваше от неизбежното явяване като свидетел в съда. Никога не беше лъгала под клетва, никога не беше доукрасявала истината, така че нямаше от какво да се бои.

Адвокат на защитата беше Джъстин Хигс-Клейтън — безмилостен копой, който познаваше всяка запетайка в закона и плащаше за четирите спални, трите бани и двата гаража на огромната си къща, като защитаваше високо платежоспособни клиенти, обвинени в измами.

Ким беше получила копие от жалбата преди почти година и се беше подготвила както трябва. Клиентът на Хигс-Клейтън регистрирал фалшиви кредитни карти на името на благотворителната организация за борба със СПИН, за която работел, и по този начин успял да присвои едни чисти двеста хиляди лири.

Адвокатът не беше вчерашен и разбираше, че обвинението е солидно, така че директно атакува полицейските процедури по време на разследването с намерението да открие пропуски в тях и така да успее да отхвърли обвинението въз основа на процедурни нарушения.

— Да не си носиш ЗПДПД в задния джоб? — попита Брайънт.

В Закона за полицията и доказателствата за престъпна дейност от 1984 година бяха разписани всички наредби и процедурни правила, по които полицията можеше да извършва дейността си.

— Не, но адвокатът май си го носеше.

— На какво залагаш?

— На „виновен“ — Ким знаеше, че е направила всичко по силите си престъпникът да влезе в затвора. В случая с измамника всички парченца от пъзела бяха по местата си. При случая Дън обаче нещата не стояха точно така.

— Спри тук — заръча тя, когато стигнаха „Бруърс Уорф“ — кръчма в самия край на крайбрежния комплекс. Комплексът се състоеше от барове, ресторанти и офис сгради, построени по дължината на канала в Дъдли. Преди на същото място се намирала известната стоманолеярна „Раунд Оук“, която в най-добрите си години осигурявала работа на 3000 души, а преди да я затворят през 1982-ра година, изхранвала 1200 семейства.

— Какво, бира ли ти се допи?

— Не, само кафе. Ти черпиш.

Брайънт изохка и паркира колата. Кръчмата беше празна — обедната почивка беше отминала, а краят на работния ден беше още далеч.

Ким се настани до витрината и се загледа в черно-белите орнаменти от ковано желязо на моста, който прехвърляше канала.

Брайънт сложи на масата две кафета.

— Знаеш ли, началник, сега се замислих. Откак те познавам, не съм те виждал да близваш алкохол.

— Така е, защото не пия, Брайънт.

Заинтригуван, сержантът се приведе напред.

— Дори чаша вино от време на време?

Тя поклати отрицателно глава.

— Някоя и друга глътка на Коледа?

Ким присви очи. Брайънт знаеше, че тя мрази Коледа.

— Добре, все едно. Значи никога не си опитвала алкохол?

— Не съм казала това.

— Не ти харесва на вкус значи?

— Пак не позна. Дай да не говорим повече за това.

Брайънт придърпа стола си по-близо до масата.

— О, няма начин! Кажеш ли „дай да не говорим“, това значи, че има за какво говорим!

Чудесно, няма що! Сама се беше хванала в капана.

— Всъщност, второто ти предположение беше правилно. Не ми харесва на вкус.

Брайънт потърка брадичката си.

— Не, не ти вярвам.

— Стига, Брайънт — той понякога просто не се сещаше да спре. Само на него Ким позволяваше да я притиска така.

— Може би не искаш да рискуваш да се направиш на глупачка, защото, пийнеш ли, падат всичките ти задръжки. А може пък да си алкохоличка — сержантът замълча. — Алкохоличка ли си?

— Не.

— Защо тогава не пийваш по някое питие от време на време?

Ким се обърна и се втренчи в него, като го принуди да я погледне право в очите.

— Защото почна ли, може никога да не спра.

Да му се не види, не искаше да прозвучи така.

Тя се извърна и пак се загледа навън. Вечерта в деня, в който поставиха надгробната плоча на Майки, се беше почерпила с една голяма бутилка водка и една малка кока-кола.

От случая, освен потресаващия махмурлук, Ким помнеше и предизвиканата от алкохола забрава. В рамките на няколко часа болката и загубата се бяха стопили, а съзнанието й беше напълно свободно от всяка омраза и вина. Ким не смееше да се върне в онова блажено място, защото се боеше, че може да пожелае да остане там завинаги.

— Багети с пилешко? — попита келнерът, понесъл по една чиния във всяка ръка.

Брайънт кимна и му благодари.

— Брайънт! — изръмжа Ким.

— Ти по принцип не закусваш, а в съда висяхме шест часа, така че съм сигурен, че днес не си яла нищо.

— Трябва да престанеш да се държиш като майка-квачка.

— Ами почни да се грижиш сама за себе си и няма да ми се налага. А сега кажи какво ти се върти в ума.

Ким проследи с очи как сержантът отхапа крайчето на хрупкавия сандвич и последва примера му, удивена за пореден път от начина, по който работеше приятелството им. Приличаше на ластик: понякога го разтягаха до краен предел, чак до скъсване, а в следващия момент — хоп! — то възвръщаше формата си и всичко отново си беше постарому.

— Нещо в случая на Рут Уилис продължава да ме притеснява.

— Не думай. Май усещам лично отношение, началник.

— В смисъл?

— Ясно е, че Алекс Торн нещо не ти допадна. Ти още от първия момент не я хареса. Да не би съмненията ти сега да са резултат от отрицателното ти отношение към нея?

Ким вече си беше задала същия въпрос, но за едно Брайънт не беше прав. Не беше вярно, че терапевтката не й беше допаднала. Просто не беше почувствала никаква емоционална реакция спрямо нея.

— Интуицията ми подсказва, че нещо не е наред.

— Принципно храня най-дълбоко уважение към интуицията ти, но в случая смятам, че подава фалшива тревога.

Ким понечи да отговори, но размисли и се отказа. Отхапа още малко от багетата, а Брайънт остави своята обратно в чинията.

— Началник, не мога да не те попитам. Това на якето ти кучешки косъм ли е?

Първоначалната тема на разговора беше затворена. Ким разбра, че ако иска да се поразрови по-надълбоко в причините, поради които доктор Торн толкова я притесняваше, ще трябва да го стори сама.