Игри на злото

Шестдесет

Докато наливаше ароматното „Кълъмбия Голд“, Алекс си припомни колко внимателно беше планирала този сеанс. По-добре щеше да е да поработи още върху Джесика, но вече нямаше търпение експериментът й да доведе до някакъв резултат. Отчаяно се надяваше Джесика да не се окаже същото разочарование като останалите.

Сегашният й план определено беше най-сериозният досега. Успееше ли с Джесика, това щеше да заличи провалите на всичките й предишни субекти. Проектът „Ким“ беше все още в развитие, но Джесика беше съвсем друга опера.

Ако Алекс имаше за цел наистина да помогне на жената, трябваше да се поинтересува подробно от миналото й, но в момента това не беше никакъв приоритет. Разполагаха с ограничено време. Повечето жени със следродилна психоза бяха преживявали вече предишна епизодична проява на сериозно душевно заболяване.

Алекс все още не можеше да се начуди как така социалните бяха объркали следродилната психоза с депресия, макар че психозата действително се срещаше по-рядко — веднъж на петстотин жени. При Джесика бяха забелязали обичайните симптоми на депресия, но бяха пропуснали знаците, които сочеха към психоза.

Освен това Джесика страдаше от резки промени в настроението, мании, объркани мисли, заблуди, чуваше и гласове. Симптомите бяха започнали скоро след раждането на детето и сочеха единодушно към следродилна психоза: състояние, което изискваше двайсет и четири часово наблюдение от обучен персонал.

Резултатът от подобни психози често беше убийство на детето от страна на майката и сега Алекс трябваше да установи кой е основният мотив, който предизвикваше у Джесика желание да нарани сина си. Беше проучила предварително известните случаи и възможните причини за насилие бяха готови, подредени в съзнанието й.

Постави кафето на масата. Беше крайно време да започват.

— Разбирам, че в съда си казала, че си се обърнала неволно върху Джейми, докато двамата сте спели един до друг. И аз, и ти знаем, че това не е истина, и бих желала да ми разкажеш искрено всичко.

В очите на Джесика се появи съмнение.

— Всичко, което ми кажеш, е абсолютно поверително. Тук съм, за да ти помогна, но мога да го направя само ако си напълно искрена. Колкото по-бързо ми разкажеш всичко, толкова по-скоро ще ти помогна.

Джесика поклати глава и сведе очи към скута си.

Алекс се беше досетила, че ще бъде трудно да убеди жената да я допусне до най-дълбоките си тайни. Мислите, които изпълваха Джесика, бяха кошмар за всяка майка, а изричането им на глас беше двойно по-страшно. Но на Алекс й трябваше искрен разказ. Думите трябваше да бъдат изговорени.

— Да не би проблемът да е в съпруга ти? Сърдита ли му беше? — заговори кротко Алекс с равен глас. — Отмъщението срещу съпруга е много по-разпространено, отколкото се смята — тя замълча, уж за да изрови от паметта си онова, което вече беше готово на езика й.

— Преди няколко години, по време на ожесточен съдебен спор за родителските права, мъж на име Артър Филип Фрийман хвърли четиригодишната си дъщеричка Дарси от моста Уест Гейт Бридж в Мелбърн. Смята се, че го е сторил единствено за да накара бившата си съпруга да страда.

Алекс беше на мнение, че този мотив едва ли е валиден за Джесика, защото досега тя не беше казвала нищо, с което да демонстрира някаква враждебност към съпруга си. В лудостта й имаше друга система.

— Беше сърдита на съпруга си и реши да му причиниш болка, като нараниш Джейми?

Джесика бавно поклати глава. Чудесно. Не отрича, че инцидентът не е бил случаен. Главата на младата жена беше все така ниско сведена, но погледът й беше по-фокусиран.

Тя вече слушаше внимателно, а Алекс целеше точно това. Младата майка още не беше готова да признае, че е сгрешила. Присъдата на обществото и на семейството й я принуждаваше да търпи сега бремето на тези сеанси. А Джесика имаше нужда от разбиране, от приемане. От позволение. И от увереността, че не е сама.

— Може ли да попитам дали Джейми беше планиран?

— О, да — отвърна мигом Джесика. Хубаво, стоеше нащрек, готова да общува. И най-сетне беше взела думата.

Алекс не смяташе, че в случая става дума за убийство на нежелано дете, но това нямаше никакво значение за следващия й ход.

Тя се отпусна назад в стола си и заговори:

— Може би не помниш, но към средата на деветдесетте имаше един случай, за който говореха с дни по новините. Една жена в Южна Каролина — Сюзън Смит май се казваше — съобщава в полицията, че чернокож мъж я нападнал в колата, извадил я от шофьорското място и отпътувал с двамата й малки сина, които седели на задната седалка. След девет дни на сълзи и телевизионни обръщения към похитителя с молби да върне децата невредими, всичко приключи: Сюзън Смит си призна, че лично е вкарала колата в едно езеро, за да удави децата. И това с единствената цел да задържи богатия си любовник, който искал да се раздели с нея.

Пациентката не потрепери от ужас при тази развръзка. Само леко повдигна глава: знак, че слуша с удвоено внимание.

Чудесно. Алекс беше достигнала първия етап: разбиране. Джесика трябваше да почувства, че не е единствената.

— Честно казано, Джесика, твоят проблем е значително по-разпространен, отколкото смятат хората. Ти не си първата с това състояние, която лекувам, и със сигурност няма да си последната. Не трябва да се срамуваш от чувствата си. Те са част от теб и аз ти обещавам, че докато седим в този кабинет, няма да чуеш нито един укор.

Най-сетне Джесика вдигна глава и погледна Алекс в очите. Алекс й се усмихна съчувствено и продължи:

— Обещавам да ти помогна, но трябва да ми кажеш истината.

Почти незабележимо кимване. Чудесно, вървяха към приемане на ситуацията; в списъка на Алекс останаха още два възможни мотива — алтруизъм и делириум, които трябваше да бъдат обмислени. От досегашните им разговори обаче Алекс не беше останала с впечатление, че Джесика е била в делириум, когато е наранявала Джейми, така че оставаше алтруизмът. Щом стигна до това заключение, терапевтката поведе пациентката през разкази за няколко случая на успешно детеубийство, а Джесика вече слушаше внимателно.

Алекс се приведе напред и опря лакти на коленете си.

— Смятам, че си искала да защитиш детето си, Джесика.

По страната на младата жена потече самотна сълза.

О, глупаци такива, помисли Алекс по адрес на социалните работници. Ако бяха проумели сериозността на заболяването на Джесика, детето най-вероятно отдавна щеше да й бъде отнето. Това ни най-малко не би устройвало Алекс. Сегашното положение обаче беше идеално: социалните й бяха изпратили прекрасен подарък!

— Обичаш Джейми толкова силно, че не можеш да понесеш мисълта той да пострада. Искаш да го защитиш от всяко зло на този свят. Права ли съм? — попита меко Алекс.

Джесика бавно закима.

— Той е толкова красив, толкова съвършен, толкова невинен; не можеш дори да допуснеш някога да изпита каквато и да било болка.

Джесика кимна, вече категорично.

На Алекс й трябваше още само едно жизненоважно сведение, преди да премине на следващия етап от процеса: позволението.

— Спомняш ли си кога точно се появиха у теб тези мисли?

Сълзите на младата жена пресъхнаха и тя се замисли.

— Почнаха, когато чух новините — отговори тя. Гласът й прозвуча някак механично: бяха й предписани лекарства, но те, разбира се, не бяха подходящи, защото не отговаряха на състоянието й. Най-ефективни при психозата биха били литиумът или електрошоковата терапия, но това беше информация, която Алекс в момента нямаше интерес да споделя с властите.

— Слушам те.

— Скоро след като се върнах от родилното, слушах по новините за някаква бомбардировка в Пакистан. Гледах репортажа и се уплаших: в що за свят бях довела Джейми?! Преди раждането гледах новини само от време на време, но след онзи случай държах телевизора двайсет и четири часа включен на новинарските канали. В един момент вече тутках Джейми с едната ръка, а с другата прехвърлях новините на смартфона. Бях като обсебена.

— Какво точно търсеше в новините?

— Надежда. Но светът беше изпълнен само със смърт, разруха и омраза. Не разбирах как така не съм проумявала това, преди да забременея. Как въобще съм допуснала да родя детето си в този страшен свят?

Алекс кимна разбиращо. Мотивът на Джесика беше най-разпространеният от всички: алтруизмът. По ред причини тя искрено вярваше, че е по-добре детето й да умре. Този тип психоза най-често се проявяваше, защото майката чувстваше, че не е в състояние да защити адекватно детето си от опасностите, били те реални или въображаеми.

— Разкажи ми някои от нещата, които те плашеха?

— Един ден четох за някакви експлозии, за това как цели семейства от третия свят били изтезавани и избити. Върлуваха глад, суша, граждански войни. Все си повтарях, че тези работи се случват в някакви чужди, далечни държави, но после попаднах на материали за автомобилни катастрофи, за деца, намушкали с нож други деца, за това как пребили някакъв мъж до смърт за бутилка вино и осъзнах, че страшното наближава. Вече е дошло твърде близо до нас.

Джесика се взираше немигащо нейде в далечината, сякаш си припомняше всичките си страхове. Много малко от тях можеха да бъдат преодолени. Алекс се радваше, че не се налага да си прави труд да я лекува от тях — би било загубена работа.

— И ти какво направи?

— Взех Джейми до мен на дивана и изведнъж ме обзе неописуемо могъщ порив да го спася; да го защитя от злото, което го заобикаля. Представих си как заспива и вече е в безопасност. Легнах до него, притиснах го с тялото си и затворих очи. За известно време се почувствах напълно спокойна, че съм се погрижила както трябва за детето си.

— А какво стана после?

— Мич се прибра по-рано от работа, за да провери как се справям. Той ме избута настрани, грабна Джейми и го закара в болницата.

— Ти как се почувства? Моля те, бъди искрена — това е от огромна важност за възстановяването ти.

Джесика затвори очи и мълча толкова дълго, че Алекс се зачуди дали не е заспала, затова я подкани:

— Моля те, Джесика. Действително искам да ти помогна, но мога да го направя, само ако ми кажеш цялата истина.

Джесика въздъхна дълбоко, но очите й останаха затворени.

— Почувствах се разочарована. Джейми дори не се съпротивляваше. Сякаш знаеше какво се опитвам да направя и ме разбираше. Просто щеше да си заспи. Стори ми се толкова правилно…

Алекс само дето не ахна от удоволствие: толкова лесно щяха да станат нещата!

— А Мичъл разбра ли те, когато му обясни какво е станало?

Джесика поклати глава.

— Нищо не съм му обяснявала. Той вече беше приел, че съм заспала и случайно съм се претърколила върху бебето. Това и казал на лекарите в болницата, но социалните се намесиха и ме подведоха под отговорност за престъпна небрежност!

Алекс долови искреното учудване в гласа на Джесика. В заблудата на заболяването си тя не можеше проумее как въобще някой е допуснал, че е била небрежна към детето си. Фактът, че беше излъгала и съпруга си, подсказваше, че алтруистичната мотивация все още беше валидна за нея.

— Съдията се разпореди да започна да посещавам психотерапия и така се озовах тук. Влязох в тон с целия фарс и повтарям думите на Мич, защото явно това е, което всички искат да чуят. Вие сте първият човек, с когото съм напълно искрена.

— Как се чувстваш сега, когато каза истината? — топло попита Алекс. Доверието беше от голяма важност.

— По-добре. Всички край мене имат едни и същи физиономии. Дори майка ми се ужасява, като ме види да приближавам детето.

— Наблюдават те непрекъснато, значи. Прави ли са да постъпват така?

Джесика се поколеба.

— Никога не бих сторила нищо, което не е за доброто на сина ми. Никога.

Алекс долови играта на думи. Да, алтруистичната мотивация определено беше валидна. Терапевтката с усилие се овладя и си наложи да не прибързва.

Джесика несъмнено желаеше да получи позволение да извърши онова, което смяташе за правилно. Алекс прогони усмивката от лицето си.

— Чудно е, че само западната цивилизация намира мотивите ти за грешни. В будизма съществува понятието трансмиграция, което твърди, че дете, което е било убито, ще се прероди след това в много по-добри условия.

Алекс кимна и на лицето й се изписа: „Представи си само!“. Пропусна да обясни обаче, че подобно вярване е било характерно за хора, твърде бедни, за да изхранват собствените си деца и по тази причина развили убеждението, че след насилствена смърт детето им ще се прероди на място, където поне няма да гладува.

Джесика кимаше с искрен интерес.

Редно беше Алекс да сигнализира на социалните, че тази жена представлява реална опасност за живота на детето си. Трябваше да ги информира, че Джесика не страда от следродилна депресия. Да им каже, че предписаните на младата майка лекарства не са подходящи за състоянието й.

Нито едно от тези действия обаче не обслужваше преследваната от нея цел.

Алекс свали очилата си и се загледа нагоре и малко вляво, сякаш в търсене на спомен, който всъщност отдавна стоеше, отрепетиран и готов, в съзнанието й. Джесика вече не можеше да откъсне очи от терапевтката. Алекс усети как я напушва смях. Сеансът вървеше по възможно най-добрия начин и в стомаха й се надигна вълнение. Може би Джесика беше избраната!

Тя сведе очи и срещна изпълнения с очакване поглед на младата майка.

— Знаеш ли, така като се замисля, случаят ти ми напомня за американката Андреа Йейтс. Тя имала страхове, сходни с твоите, само дето смятала, че злото идва от дявола: виждала го непрекъснато. Била дълбоко религиозна и обожавала децата си. Всеки ден умирала от ужас, че дяволът ще ги вземе, а когато пораснат, тя вече няма да бъде в състояние да ги защитава от него. Властите смятали, че е опасно Андреа да остава сама с петте си деца, затова останалите членове от семейството дежурели поред — в къщата винаги имало и още някого. Наблюдавали я непрекъснато — също както твоите хора наблюдават теб. Един ден обаче съпругът на Андреа — също силно религиозен човек — решил, че социалните грешат и решил да повери грижата на семейството си изцяло в ръцете на Бог. Тръгнал за работа, преди да е пристигнал следващият роднина, който да наблюдава Андреа, така че тя веднага се възползвала от възможността. Удавила децата едно по едно във ваната.

Алекс зачака да види ужаса в изражението на Джесика, но зърна само съсредоточено внимание.

— По време на процеса Андреа твърдяла, че го е сторила само от обич към децата си, от желание да ги защити. Обществото я осъдило, но аз те оставям да помислиш върху случая и да споделиш с мен разсъжденията си при следващия ни сеанс.

Като по поръчка в същия момент звънна алармата на часовника.

— Добре, Джесика, това е всичко за днес — Алекс въздъхна. — Следващият ми сеанс е с едно петгодишно момиченце, обезобразено след нападение от куче — терапевтката поклати глава. — Горкото дете просто си играело в парка.

Направо й се прииска да снима Джесика: такъв неподправен ужас се беше изписал на лицето на младата жена. Алекс изпрати пациентката си до антрето и отвори входната врата.

— До другата седмица. Пази се.

Джесика кимна и излезе.

Алекс затвори вратата зад гърба й. Надяваше се другата седмица да няма сеанс с Джесика. Смяташе, че още преди това ще види лицето й по новините.