Игри на злото

Осемнайсет

Профуча през сградата на полицейското управление, неудържима като мотоциклета, който я беше докарал дотук и сега изстиваше вън на паркинга.

Криминологичният отдел за работа с иззети видеоматериали се намираше на третия етаж.

В тази част на управлението не се влизаше лесно. Ким натисна бутона за достъп, подпря се на стената и обърна очи към камерата за наблюдение, която се зае да провери лицето й в базата данни.

Тъкмо когато посегна нетърпеливо за втори път към бутона, се чу познатото изщракване. Инспекторката дръпна вратата и влезе в междинното помещение. Вратата се затвори зад гърба й, докато Ким набираше личния си код на клавиатурата до следващата врата.

Отделът се намираше в зала без прозорци, в която по двойки бяха подредени осем бюра. Единствената очевидна разлика между него и останалите офиси в управлението беше, че тук не се виждаше нито един лист хартия.

В тази зала работеха криминалистите, които преглеждаха подробно всяка секунда иззет доказателствен видеоматериал, а при случаи като този на семейство Дън Ким не би се съгласила да поеме подобна задача дори и ако й предложеха всички японски мотоциклети на света.

— Здрасти, Еди. До късно си на работа днес, а? — поздрави инспекторката и пристъпи към единственото заето бюро.

Мъжът изопна рамене и се протегна: твърде много часове беше седял прегърбен над клавиатурата. Ким със сигурност чу как нещо в гръбнака му изпука.

— Май и ти си така, началник?

Ким многократно беше работила с Еди. Всичко у него беше някак средно: среден на ръст, средно пълен, средно блед, а жената на снимката на бюрото му не изпъкваше с особена привлекателност. Еди беше един с нищо незабележим човек.

Но когато лявата му ръка се отпуснеше на клавиатурата, а дясната — върху мишката, възникваше някаква симбиоза: връзка между човека и машината, която беше направо радост за окото.

— Ед, трябва да погледна пак една част от заснетото у Дън…

Прекъсна я жужене. Още някой звънеше отвън.

— Днес тук е като на Централна гара — отбеляза Еди и се обърна да погледне монитора на камерата в коридора.

— Брайънт е — обясни Ким.

Еди я стрелна с очи.

— Ти какво, вече и екстрасенс ли стана?

— Ами… не, аз му звъннах и го извиках да дойде.

Еди простена, натисна бутона и отвори на сержанта.

Той влезе, събличайки якето си в движение.

— Виж, началник, знам, че едва издържаш, когато не сме заедно, но…

— Не се ласкай! Просто живееш най-близо до управлението.

— Хубаво де — сви рамене Брайънт и метна якето на най-близкото бюро.

Еди се дръпна от компютъра и завъртя стола си, за да погледне двамата следователи. Помълча, зает да свива и отпуска схванатите от работа пръсти на дясната си ръка.

— Е, колкото и да ми е приятно да си имам компания за нощната смяна, не виждам нито бира, нито пица, така че явно нищо няма да празнуваме.

Ким се обърна към Брайънт.

— Гледай колко бързо загря момчето! Вземи пример…

— Ха-ха, много смешно, началник, а сега би ли ми казала защо се наложи да си прибера вечерята обратно в хладилника?

— Еди, би ли пуснал дивидито със заглавие „Дейзи отива на плуване“?

Криминалистът плъзна стола си обратно до бюрото и след секунда десктопът пред него се изпълни с папки, всяка със съответното име, дата и входящ номер.

Ким видя колко са много и сърцето й се сви от болка.

Пръстите на Еди се движеха по-бързо, отколкото можеше да ги следи погледът на инспекторката и изведнъж на монитора се появи разтрепераното осемгодишно момиченце.

— Спри звука! — побърза да нареди Ким.

Брайънт извърна глава и плъзна очи из залата, само и само да не гледа екрана.

Ким изчака кадърът да се приближи и да покаже по-голям отрязък от мазето и се взря напрегнато в едно място зад гърба на момиченцето. Да, отлично си спомняше какво беше видяла още предния път, когато Досън пусна диска онази сутрин при ареста.

Стомахът й се преобърна.

— Еди, покажи ми снимките, които направихме при обиска.

На екрана изникна нова директория. Еди отвори първата снимка и бавно започна да ги прехвърля една по една.

— Стоп — обади се Ким на снимка номер девет.

Снимката показваше мазето от същата гледна точка, от която го беше заснела и камерата на Дън във филма с Дейзи.

— Можеш ли да сложиш двата кадъра един до друг?

Еди подравни двете изображения: снимката от обиска и стопкадъра от филма с Дейзи.

— Какво осветление използвахме онзи ден в мазето, Брайънт?

Сержантът все още не можеше да събере сили да погледне към монитора.

— Пуснахме прожектора, защото Досън не успя да намери ключа на лампата.

Инспекторката кимна.

— Значи двата кадъра са заснети при еднакви условия: без естествена светлина, при неподвижен източник.

— Така излиза.

— Добре, погледни сега — тя му махна да се приближи. — Виждаш ли тази черна сянка до гардероба?

Сержантът кимна утвърдително.

— Защо на нашата снимка я няма?

Брайънт се взря внимателно, после бавно се извърна към Ким и погледите им се срещнаха.

— Началник, това, което си мисля, ли ми казваш?

Инспекторката пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Да. Брайънт, докато Дън е снимал филма, в мазето е имало още някой.