Игри на злото

Шестдесет и осем

Брайънт седеше срещу Робин Паркс и го наблюдаваше. Не бързаше да преценява хората, не се доверяваше и на интуицията си. Оставяше всичко това на началничката. Ако се случеше да не хареса някого от първия момент, се стараеше все пак да му гласува доверие и да му даде време, за да го прецени по-добре.

Мъжът срещу него седеше отпуснат назад, отлепил предните два крака на стола от пода. Десният му глезен почиваше върху лявото му коляно. Носеше тъмни дънки и пуловер с шпиц деколте.

— Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряме, господин Паркс.

Мъжът разтвори великодушно ръце.

— Готов съм на всичко, за да помогна.

Брайънт долови подигравателния тон, но положи съзнателно усилие да не реагира.

— С главен инспектор Стоун ви посетихме…

— Главен инспектор? Този булдог? Не знам как я пускате без намордник.

Брайънт сам ритна глезена си под масата. Разговорът не тръгваше добре.

— При последното ни посещение ви уведомихме, че в хода на разследването се установи присъствието на втори човек в мазето на зет ви при поне един от случаите на насилие над децата.

— Да, май споменахте нещо такова, докато тормозехте сестра ми.

Паркс се залюля напред-назад на стола.

— Имате ли някаква представа кой може да е бил този човек, господин Паркс?

— Честно казано, не смятам, че такъв човек изобщо съществува. Смятам, че той е измислица, която вашата шефка-булдог е съчинила, за да продължи да превръща живота на Уенди в ад.

— И защо й е на инспектор Стоун да прави нещо подобно, господин Паркс?

Мамка му, не трябваше да му се връзва!

Робин Паркс се приведе напред.

— Защото е една самотна, огорчена жена, която очевидно съжалява, че не се е родила мъж, и излива раздразнението си от този факт върху невинни хора. Ето защо.

Мъжът отново се залюля напред-назад, очевидно безкрайно доволен от себе си.

— Това си е ваше мнение, господин Паркс — рече Брайънт, като се стараеше гласът му да остане спокоен.

— Няма как и вие да не сте съгласен! Шефката ви е груба, противна…

— И явно запомняща се, защото, откак сме седнали, не сте спрели да говорите за нея.

Полюляването на стола спря, но Брайънт натисна отново:

— Господин Паркс, разполагаме с материал за ДНК анализ, както и с един косъм. Нито едното, нито другото принадлежат на Ленард Дън.

Предните крака на стола стъпиха окончателно на пода.

— Нима?

Брайънт кимна и продължи, вече за протокола:

— Да. Както знаете, Дейзи потвърди, че познава мъжа, който е присъствал в мазето. Вие от своя страна бихте ли могли да ни помогнете с някаква информация по въпроса?

Настроението в стаята се беше променило напълно.

— Аз лично съм бил в мазето…

— Ако сте склонен да ни дадете ДНК проба за анализ, то аз мога веднага…

— Няма начин! Нали ви знам как действате. Ако й се беше отворила и най-малката възможност, шефката ви досега щеше да е натопила сестра ми!

Робин Паркс бутна стола назад и се изправи.

— Да ви напомням ли, че съм тук доброволно?

Брайънт кимна мълчаливо. Нямаше нужда да се повтарят очевидни неща.

— Предвид посоката, която взема разговорът ни, смятам да си вървя.

Брайънт също стана.

— Моля ви, господин Паркс. В края на краищата става дума за племенничките ви. Знам, че обичате сестра си, но ви моля да си спомните, че не тя е жертвата. Не допускайте гнева, който изпитвате към началничката ми, да пречи на разследването.

Сержантът шокиран видя как очите на Паркс блеснаха от ярост.

— Как не разбирате? Трябва да насоча гнева си към някого! Това е моето семейство и аз обичам момичетата като мои собствени дъщери! Живота си бих дал, за да ги защитя. Все още ми е трудно да повярвам, че не съм забелязал навреме какви ги върши проклетият ми зет, но категорично отказвам да повярвам, че е бил замесен и втори човек. Това вече щях да го разбера.

— Господин Паркс, разбирам ви…

— Как ли пък не! — изплю Паркс и изхвърча от стаята.

Брайънт се отпусна на стола. Нима Паркс наистина щеше да допусне егото му да попречи на разследването? Не можеше да се примири с мисълта, че не е разбрал за насилието над племенничките си, но не можеше и да продължава спора при наличието на доказателства. Дали наистина е пропуснал да забележи и участието на втори човек? А може би отказът му да допусне тази възможност се дължеше на някаква значително по-зловеща причина?

Време беше да си поговори с шефката.