Инсценировка

11

Цъфна на адвокатското гише във фоайето на централния мъжки затвор точно в 9.00, но Мики Холър го нямаше. До гишето стоеше млада жена с куфарче.

— Господин Бош? — каза тя, когато Хари се приближи.

Той не отговори веднага. Още не беше свикнал да се обръщат към него с „господин“.

— Същият — отвърна накрая.

Жената му подаде ръка. Хари трябваше да премести папката, която носеше, под другата си мишница, за да се ръкува.

— Аз съм Дженифър Аронсън. Работя при господин Холър.

Даже да се бяха срещали, Бош не си я спомняше.

— Той трябваше да ме чака тук.

— Да, знам. В момента е зает, но аз ще ви вкарам при господин Фостър.

— Не трябва ли да ме придружава адвокат?

— Аз съм адвокат, господин Бош. И съм помощник-адвокат в този процес. Вършила съм доста работа по вашето гражданско дело.

Бош осъзна, че я е оскърбил. Подведен от възрастта й — тя най-вероятно още нямаше трийсет, — я беше помислил за секретарка на Холър.

— Извинявайте. Обаче очаквах да се срещна с него. Къде е той?

— Излезе нещо спешно, което ще го забави, но ще се опита да дойде при първа възможност.

— Това не ме устройва. Ще му позвъня.

Хари се отдръпна от гишето, за да се обади по телефона. Аронсън го последва.

— Не можете да се свържете с него. Хайде да влезем и да започнем разговора, а господин Холър ще пристигне веднага щом се освободи.

Бош затвори, след като записаният глас на Холър му предложи да остави съобщение, и погледна Аронсън. Виждаше, че го лъже или крие нещо.

— Какво се е случило?

— Моля?

— Къде е той? Криете нещо от мене.

На лицето й се изписа разочарование, че не е успяла да го заблуди.

— Добре де, той е в градския затвор — накрая призна тя. — Снощи го арестуваха по изфабрикувано обвинение в шофиране в нетрезво състояние. Платих му гаранцията и всеки момент ще го освободят.

— Аз бях с него снощи. — Бош повдигна вежди. — По кое време се е случило?

— Към десет.

— Защо казвате, че обвинението е „изфабрикувано“?

— Защото ми позвъни, когато го принудиха да спре, и ми обясни всичко. Каза, че вероятно са го причаквали пред „Мъсоу & Франк“. Често се случва. Целенасочено наблюдение. Постоянно накисват разни хора.

— Пиян ли е бил? Аз си тръгнах към седем и половина осем. Той е останал поне още два часа.

— Каза ми, че не е пиян и че щял да се разстрои, ако ви съобщя всичко това. Моля ви, хайде да влезем и да започнем разговора.

Бош поклати глава. От цялата тази история започваше да му писва.

— Дайте да вършим работа — отстъпи той.

— Ще ви трябва това писмо. Аронсън бръкна в куфарчето си и му подаде сгънат лист. Тук се казва, че сте следовател и работите при господин Холър по този случай. Формално ще работите под ръководството на Денис Войчеховски, който има лиценз за частен детектив.

Бош разгъна листа и бързо го прочете. Оттук нататък нямаше връщане. Знаеше, че ако приеме тези условия и използва писмото, за да получи достъп до затвора, официално ще стане следовател в полза на защитата.

— Сигурна ли сте, че ще ми трябва?

— Ако искате да влезете и да се срещнете с господин Фостър, ще имате нужда от правен статут.

Хари прибра листа в джоба на сакото си и каза:

— Добре, да вървим.

Дей’Куан Фостър изобщо не отговаряше на представите на Бош. Заради жестокостта, с която беше извършено убийството на Лекси Паркс, Хари очакваше да види мъж с внушителен ръст и мускули. Това нямаше нищо общо с действителността. Фостър беше слаб и по-голямата с поне два номера затворническа униформа му висеше. Бош осъзна, че погрешната му представа се дължи на предубедеността му във вината на Фостър.

Надзирателят настани обвиняемия на стола от отсрещната страна на масата, свали му белезниците и излезе от малкото помещение.

Фостър носеше косата си на стегнати афро плитки. Отляво на шията му беше татуирана целувка с червило. От другата страна имаше татуировка със синьо мастило, която Бош не можеше да различи ясно на тъмнокафявия фон на кожата му. Фостър явно се смути от появата на двама души. Младата жена побърза да представи себе си и Бош.

— Господин Фостър, не съм сигурна дали си ме спомняте. Аз съм Дженифър Аронсън и работя при господин Холър. Бях с него, когато ви предявиха обвинението, и на предварителното изслушване също.

Фостър кимна — спомняше си я.

— Адвокатка ли си?

— Да, аз съм помощник-адвокат по вашето дело. А това е господин Бош, който е нашият следовател по този случай. Той иска да ви зададе някои въпроси.

Хари не си направи труда да я коригира. Още не беше дал официалното си съгласие въпреки съдържанието на писмото.

— Къде е Холър? — попита Фостър.

— В момента е възпрепятстван поради друг случай — отвърна Аронсън. — Но възнамерява да дойде преди господин Бош да е приключил.

„Възпрепятстван поради друг случай“ — помисли си Бош. Е, можеше да се каже и така.

Фостър погледна Бош и онова, което видя, явно не му хареса.

— Мязаш ми на кука — отбеляза той.

Хари кимна.

— Бях.

— В ЛАПУ ли?

Бош кимна повторно.

— Майната ти — изсумтя обвиняемият. — Искам друг да работи по моя случай. Не ща ник’ви ушави от ЛАПУ.

— Първо, господин Фостър, вие нямате право на избор — намеси се Аронсън. — И второ, господин Бош е експерт в разследванията на убийства и е един от най-добрите в тази област.

— И пак не ми харесва — упорстваше арестантът. — В южните квартали ченгетата не си мърдат пръста, като очистят някой. Навремето, като бях в бандата, за пет години изгубихме девет момчета и ЛАПУ не арестува никой, нямаше процес, нищо.

— Аз не съм работил в южните квартали — заяви Хари.

Фостър демонстрира презрението си, като скръсти ръце и завъртя главата си наляво. Сега Бош ясно видя татуировките от дясната страна на шията му — обичайния символ на Крипс, шестица в центъра на шестолъчна звезда, образувана от два триъгълника. Знаеше, че върховете на звездата означават нещата, на които уж е основана бандата — живот, вярност, любов, знание, мъдрост и разбиране. До символа имаше стилизиран текст: „Туки RIP“. Бош знаеше и кой е Туки — Стенли Уилямс, един от основателите на бандата, екзекутиран в „Сан Куентин“.

— Твърдите, че не сте извършили убийството, в което ви обвиняват — започна Хари. — Ако е вярно, мога да ви помогна. Ако лъжете, ще ви навредя. Чисто и просто. Ако искате да се заема, ще го направя. Не е заложен моят живот.

Фостър светкавично се завъртя към него.

— Майната ти, ченге. Щом си от ЛАПУ, не ти пука дали съм невинен. Само и само да имате на кой да го припишете, друго не ви интересува. Викате си, ако не съм извършил това, трябва да съм извършил нещо друго, тогаз к’во пък, по дяволите, няма значение.

Бош се обърна към Аронсън и каза:

— Ние тук ще се оправим. Защо не идете да потърсите Мики и да го доведете?

— Мисля, че е по-добре да остана тук, докато провеждаме този разговор — възрази младата адвокатка.

— Не, сериозно, ще се оправим. И без това аз провеждам разговора. Можете да ни оставите.

Погледна я многозначително и тя схвана посланието. Отново обидена, се изправи, отиде при вратата и почука. Бош я изчака да излезе и пак се обърна към арестанта.

— Господин Фостър, не съм тук, защото искам да се сприятеля с вас. Вие също не го искате. Ще ви кажа обаче следното. Ако не сте извършили това престъпление, аз съм човекът, който ви трябва. Защото, ако вие сте невинен, истинският виновник е на свобода. И аз ще го открия.

Отвори папката и плъзна една от снимките от местопрестъплението по масата. Едър план на обезобразеното, неразпознаваемо лице на Александра Паркс. Според рапортите, когато съпругът и я намерил, върху главата и имало възглавница. Психологическият профил предполагаше, че убиецът се е срамувал от извършеното и затова е покрил лицето на жертвата. Ако действително беше така, Бош очакваше Фостър да реагира при тази ужасяваща гледка.

И Фостър реагира. Погледна снимката, после рязко отметна глава и вдигна очи към тавана.

— Господи! Боже Господи!

Хари внимателно го наблюдаваше и следеше реакцията му. Смяташе, че през следващите няколко секунди ще реши дали Фостър е убил Александра Паркс. Самотен съдебен заседател, четящ нюансите в изражението на обвиняемия преди да издаде присъдата.

— Махни я — промълви арестантът.

— Не, искам да я разгледате — настоя Бош.

— Не мога.

Фостър посочи снимката на масата, без да откъсва поглед от тавана.

— Не мога да повярвам. Те твърдят, че съм го направил аз, че аз бих могъл да направя такова нещо с лицето на жена!

— Точно така.

— Майка ми ще е на процеса и те ще покажат това?!

— Сигурно. Освен ако съдията не сметне, че снимката ще настрои съдебните заседатели срещу вас. Всъщност това е много вероятно.

От гърлото на Фостър се изтръгна дълбок стон. Като на ранено животно.

— Погледни ме, Дей’Куан — заповяда му Бош. — Погледни ме.

Фостър бавно наведе глава и го погледна, но така, че да не вижда фотоса на масата. Хари прочете в очите му мъка и съчувствие. По време на службата си като детектив беше седял срещу много убийци. Повечето, особено психопатите, бяха отлични лъжци. Ала в крайна сметка очите им винаги ги издаваха. Психопатите са хладнокръвни. Могат да говорят съчувствено, но в очите им няма нищо. Бош винаги се взираше в очите им.

— Ти ли го извърши, Дей’Куан? — попита той.

— Не — заяви Фостър.

Очите му показваха че казва истината. Хари се пресегна и обърна снимката наопаки.

— Добре, а сега се успокой.

Фостър седеше прегърбен и изглеждаше ужасно измъчен. Осъзнаваше, може би за пръв път, че го обвиняват в най-страшното престъпление.

— Струва ми се, че ти вярвам, Дей’Куан. Това е хубаво. Лошото е, че твоята ДНК е открита в тялото на жертвата, и трябва да обясним присъствието и там.

— Няма как да е мойта.

— Това е просто отрицание и не ни върши работа. Засега точната наука е срещу тебе. Съвпадението на ДНК много улеснява прокурора, Дей’Куан. Ако не успеем да го обясним, може да се пишеш мъртвец.

— Не мога да го обясня. Знам, че не е от мене. И толкоз.

— Тогава как се е озовала там, Дей’Куан?

— Не знам! Това е подхвърлена улика, нещо такова!

— От кого е подхвърлена?

— Не знам!

— От полицията ли?

— От някой.

— Бил ли си там оная нощ? В къщата на жената?

— По дяволите, не!

— А къде беше?

— В ателието. Рисувах.

— Не си бил в ателието. Лъжеш. Шерифското управление има свидетел, който твърди, че се отбил в ателието. Тебе те нямало там.

— Там бях.

— На процеса той ще излезе и ще свидетелства, че е идвал в ателието и тебе те е нямало. Като прибавиш към това и ДНК съвпадението, с тебе е свършено. Край. Разбираш ли?

Бош посочи обърнатата наопаки снимка.

— При такова престъпление никой съдия и нито един съдебен заседател няма да се поколебаят да те осъдят на смърт. Ще те сполети участта на Туки.

Замълча за миг, за да даде време на арестанта да го осмисли, после продължи по-меко:

— Нали искаш да ти помогна, Дей’Куан? Трябва да знам всичко. Добро и лошо. Можеш да излъжеш адвоката си, но не и мене. Аз ще позная. Пак те питам: къде беше? Ако не ми кажеш, ще си тръгна. Е, какво избираш?

Фостър заби поглед в масата. Бош зачака. Виждаше, че арестантът ще се огъне и ще му разкаже всичко.

— Добре — отвърна Фостър накрая. — Глей са к’во стана. Бях там, в Холивуд. И не бях с жена ми.

— Ясно. — Хари кимна. — Коя е тя?

— Не е тя.