Инсценировка

42

Шубърт отключи асансьора с електронна карта. Стоманената кабина бавно се издигна. Двамата с Бош мълчаха. Когато вратата се отвори, пресякоха свръхлуксозната приемна и чакалнята с плюшени кресла и кафе-бар. Нямаше никого. Явно всички си бяха тръгнали. Минаха по един коридор и влязоха в личния кабинет на лекаря. Той включи осветлението — намираха се в просторно помещение с диван и фотьойли от едната страна и бюро с компютър от другата. Двете части бяха разделени със сгъваем японски параван. Шубърт тежко се тръшна на кожения стол с висока облегалка зад бюрото и поклати глава като човек, който изведнъж е осъзнал, че устоите на неговия живот, доскоро толкова непоклатими, рухват.

— Просто не мога да повярвам — промълви хирургът и насочи показалец към Бош, сякаш за всичко е виновен той. Хари седна насреща му и остави папката върху матовата повърхност на ултрамодерния алуминиев плот на бюрото.

— Спокойно, докторе — каза той. — Ще оправим положението. Жената на снимката, която не искате да погледнете, е Александра Паркс. Това име говори ли ви нещо?

Шубърт инстинктивно понечи да поклати глава, но после мозъкът му регистрира името.

— Онази жена от Западен Холивуд ли? — попита пластичният хирург. — Която работеше в общината? Нали бяха заловили убиеца? Някакъв чернокож гангстер.

На Бош му се стори любопитно, че лекарят описва Фостър от гледна точка на расовата му принадлежност, като че ли тя имаше причинно-следствена връзка с престъплението. Това му даде известна представа за човека, когото през следващите пет минути трябваше да убеди да му се изповяда.

— Е, заловили са не когото трябва — отвърна той. — А истинските виновници още са на свобода.

— Онези двама мъже ли имате предвид? Двете лосанджелиски ченгета?

— Точно така. И трябва да разбера какво знаете за тях, за да можем да ги спрем.

— Нищо не знам.

— Напротив, знаете.

— Не мога да се забъркам в това. В моя бранш репутацията е всичко. Аз…

— Репутацията няма да ви е от особено голяма полза, ако сте мъртъв, а ние имаме сериозни основания да смятаме, че сте в техния списък.

— Невъзможно! Аз им плащам и пак ще им платя в края на идния месец. Те го знаят. Защо им е да…

Шубърт осъзна, че в паниката и страха си вече се е издал.

Бош кимна.

— Тъкмо за това трябва да поговорим. Помогнете ни да сложим край на всичко това. Ще го направим тихо и кротко. Доколкото е възможно, ще се опитам да не ви замесвам. Трябва ми вашата информация, не вие.

Сега беше ред на Шубърт да кимне, не толкова на Бош, колкото в признание, че моментът, от който отдавна е изпитвал ужас, най-после е настъпил.

— Добре, чудесно — продължи Хари. — Но преди да започнем, искам да се чуя с партньора си и да му съобщя къде съм. От съображения за безопасност.

— Не трябва ли винаги да сте с партньора си?

Бош извади джиесема си и въведе паролата.

— При идеални обстоятелства, да. Обаче при такова разследване вършим повече работа, ако действаме поотделно. Поддържаме инерцията.

Хари си погледна часовника и се престори, че набира номер, докато всъщност отвори звукозаписното приложение и го стартира. После вдигна телефона до ухото си, сякаш очакваше отсреща да отговорят. След като изчака няколко секунди, остави съобщение:

— Здрасти, Хари съм. Сега в пет и четирийсет и пет и съм с доктор Шубърт в неговия кабинет. Ще проведа разговора тук. Той е готов да ми съдейства. Ще ти се обадя, ако изскочи нещо, с което не мога да се справя. До скоро.

Приключил с гласовата поща, Бош имитира прекъсване на връзката и остави джиесема върху папката на бюрото, като в същото време се наведе напред, за да извади бележника от задния си джоб. После заотупва джобовете на сакото си в търсене на химикалка. След като не намери, се пресегна към пълната с химикалки и моливи чаша на бюрото.

— Нали може да взема нещо за писане, за да си водя бележки?

— Вижте, аз не съм казал точно, че ще ви съдействам — заяви Шубърт. — Вие ме изнудвате. Ако кажете на някого, че ще го убият, той, естествено, е готов да разговаря с вас, за да разбере за какво става дума.

— Това означава ли, че може да си водя бележки?

— Както желаете.

Бош погледна папката на бюрото и отново насочи вниманието си към Шубърт.

— Хайде да започнем с часовника.

— Какъв часовник? — повдигна вежди пластичният хирург. — За какво изобщо говорите?

— Знаете за какъв часовник говоря, доктор Шубърт. За часовника на „Адемар Пиге“, който преди две години сте купили в Лас Вегас. Дамски модел „Роял Оук Офшор“. Часовника, който според вашата съпруга е бил откраднат, но според вас е бил продаден, за да изплатите комарджийски дълг.

Информираността на Бош смая лекаря.

— Само че това е било лъжа, нали? — прибави Хари. — Не мога да ви помогна, ако не ми кажете истината. Четирима души са мъртви, докторе. Четирима. И ги свързва този часовник. Ако искате да се спасите, трябва да ми разкажете истинската история.

Шубърт затвори очи, сякаш така можеше да се избави от ужасното положение, в което се намираше.

— Това не бива да се разчува — изпъшка той. — Имам клиенти. Имам…

Гласът му изневери.

— Репутация, да — помогна му Бош. — Вече разбрах. Нищо не мога да ви обещая, но ще направя всичко възможно за вас. Ако кажете истината.

— Жена ми не знае — изпелтечи хирургът. — Обичам я и това невероятно много ще я наскърби.

Каза го по-скоро на себе си и Хари предпочете да премълчи, да изчака и да го остави да се пребори със задръжките си. Накрая Шубърт очевидно събра решителност, отвори очи и го погледна.

— Допуснах грешка — започна той. — Една-единствена ужасна грешка и…

Гласът му отново секна.

— Каква грешка, докторе? — подкани го Бош.

Като имаше предвид другите участници в историята, се досещаше накъде отиват нещата. Елис и Лонг бяха от Нравствения отдел и работеха в мрачните коридори на сексбизнеса. Така се бяха пресекли пътищата им с Джеймс Алън. Нямаше причина да смята, че Шубърт ще му разкрие нещо друго.

— Имах връзка с една пациентка — продължи лекарят. — Тя работи в сексиндустрията. През годините й направихме серия операции. На каквото ви хрумне — устни, гърди, задник. Редовно й слагахме ботокс. Правихме й лабиопластика10, фейслифт, стягане на мишници… всичко в името на кариерата й.

Бош нямаше представа какво е „лабиопластика“, но не искаше да попита от страх, че това ще го потисне повече от другата част от списъка.

— Разбира се, това продължи доста години поясни Шубърт. Почти десет.

Замълча, сякаш е изложил достатъчно и Хари сам ще се досети за останалото. Бош навярно можеше да го направи, но Шубърт трябваше да разкаже цялата история.

— Като казвате „връзка“, точно какво имате предвид? — попита той.

— Връзка между лекар и пациент — рязко отвърна пластичният хирург. — На чисто професионална основа.

— Добре. Тогава как полицаите от Нравствения отдел Елис и Лонг се появиха в живота ви?

Шубърт сведе очи за миг и се подготви за онова, което трябваше да направи.

— Искам да ми обещаете, че няма да пишете за това в полицейски рапорти, които не са строго поверителни — настоя той.

Бош кимна.

— Имате обещанието ми. Няма да пиша абсолютно нищо в никакви полицейски рапорти.

Шубърт дълго го измерва с поглед, сякаш преценяваше искреността му. После кимна, по-скоро на себе си, отколкото на Хари.

— Престъпих границата — каза той. — Спах с нея. Спах със своя пациентка. Само веднъж, но горчиво се разкайвам за това.

Хари отново кимна, за да покаже, че му вярва.

— Кога престъпихте тази граница?

— Миналата година — отвърна Шубърт. — Точно преди Деня на благодарността. И се оказа капан.

— Как се казва тя?

— Дебора Стовал. Като изпълнителка се представя под друго име. Май Ашли Бомбата или нещо подобно.

— Казвате, че е било капан. Какво имате предвид?

— Позвънила в клиниката и поискала да разговаря с мен. Аз провеждам телефонните си консултации в края на работния ден. Обадих й се и тя каза, че имала алергична реакция към инжекция с ботокс, която и бяхме направили тук. Предложих й да дойде рано на другата сутрин, за да я прегледам, но тя отговори, че не можела да се показва пред хора заради подутото си лице. Искала аз да отида при нея.

— И вие отидохте.

— Да, макар да знаех, че не бива. След като приключих другите си ангажименти, взех лекарската си чанта и отидох. Това не е нещо необичайно. Понякога ходя на адреси в зависимост кой е клиентът. Всъщност това беше второто посещение, което имах да правя онзи ден. Обаче в нейния случай трябваше да съм наясно до какво може да доведе — заради професията й, нали разбирате?

— Къде живееше тя?

— На Фаунтън Авеню, близо до Кресънт Хайтс. В апартамент. Не си спомням точния адрес. Има го в медицинското й досие.

— Какво се случи, когато отидохте там?

— Ами, тя нямаше никакви симптоми за инфекция или алергична реакция. Каза ми, че проблемът изчезнал през деня и отокът й спаднал. Всъщност едва ли изобщо е имало проблем.

— Добре, и какво стана после?

— Там беше нейната съквартирантка — отвърна Шубърт. — И това момиче просто не носеше никакви дрехи. И едното…

— Как се казваше съквартирантката?

— Ани, обаче не знам дали това е истинското й име.

— И тя ли беше от сексиндустрията?

— Да, естествено.

— Добре. И какво, правихте секс с едната или и с двете?

Лекарят сведе глава и от гърлото му се изтръгна звук, който според Бош трябваше да имитира преглъщане на сълзи.

— Да… правих. Проявих слабост.

Хари не му предложи съчувствието си.

— И предполагам, че е имало камери, но вие не сте ги видели.

— Да, имаше камери — промълви Шубърт. — Скрити камери.

— Кой ви потърси, жените или Елис и Лонг?

— Елис и Лонг. Дойдоха тук, настаниха се пред бюрото, където сега седите вие, и ми показаха записа на джиесем. И после ме осведомиха за положението. Трябвало да правя каквото ми кажат и да им плащам колкото поискат, иначе щели да разпространят видеото по интернет. Щели да се погрижат да го види жена ми и щели да накарат Дебора да подаде жалба в Калифорнийската комисия по медицинска етика. Щели да ме съсипят.

Бош кимна — най-близкия до израз на съчувствие жест, който можеше да се насили да направи.

— Колко поискаха? — поинтересува се той.

— Като начало сто хиляди — отвърна лекарят. — И после по петдесет хиляди на всеки шест месеца.

Хари започваше да разбира защо Елис и Лонг прибягват до такива крайни мерки и убиват всеки, в когото виждат заплаха за бизнеса си. Шубърт беше кокошка, която снася златни яйца — постоянен доход, докато лекарят иска да крие проявената от него слабост.

— И вие сте им платили първите сто хиляди.

— Платих им ги.

— Как точно?

Шубърт се беше завъртял със стола си и вече не гледаше Бош. На дясната стена висеше огромен постер със силует на женско тяло — клиничен, не еротичен, с означения за многобройните процедури, които могат да се прилагат на различни части на тялото. Когато отговори, на Хари му се стори, че хирургът се обръща към жената.

— Казах им, че не мога да платя в брой. Моите пари… аз изобщо не виждам парите си. Имам фирма, която управлява козметичния център, и всичките ми приходи отиват направо под контрола на счетоводители и мениджъри. Всичко това се следи от жена ми. Имах болестна зависимост, която наложи такава организация.

— Хазартна зависимост ли? — попита Бош.

Шубърт се завъртя и го погледна, сякаш едва сега си спомняше за неговото присъствие. После пак се обърна към постера.

— Да, хазартна зависимост. Нещата излязоха от контрол и изгубих много, затова ми отнеха парите. Наложиха контрол над тях. Само така спасих брака си. Но това означава, че не мога просто да отида в банката или без одобрение да напиша чек за такава сума.

— Затова сте им дали бижута — заключи Бош. — Часовника на жена ви.

— Да, точно така. Тя беше на почивка. Дадох им бижутата. Нейния часовник, моя часовник, няколко накита с диаманти. Тяхна беше идеята да инсценираме обир. Когато жена ми се прибра, й казах, че са влезли с взлом и че полицията издирва крадците. Че се води следствие. Елис счупи една стъклена врата в задната част на къщата, за да изглежда, че крадците са влезли през нея.

Хари се пресегна и измъкна папката изпод джиесема си.

— Един момент да проверя нещо.

Разтвори папката и прелисти рапортите, докато не стигна до хронологията, която беше съставил сутринта.

Разказът на Шубърт отговаряше на описаните от Бош факти. Елис и Лонг изнудват хирурга и той им дава бижутата. Те сключват сделка с братя Нгуен, които разпродават стоката като наследствени накити в „Нелсън Грант & Сънс“. Харик купува дамския часовник за коледен подарък на жена си. Ченгетата от Нравствения отдел започват да получават парите си и бижутерите взимат дял за това, че не задават въпроси за произхода на вещите.

Нещата се объркват, когато Александра Паркс счупва стъклото на своя часовник и го праща на ремонт в Лас Вегас. Когато научава, че може би има проблем с произхода му, Паркс, шеф на отдел „Защита на потребителите“ и съпруга на помощник-шериф, без много шум се опитва да проучи историята на часовника. Телефонира в „Нелсън Грант & Сънс“, разпитва братята и може би им казва къде работи мъжът й, а те може и да го знаят от самия него. Каквото и да е било съдържанието на разговора, той уплашва братя Нгуен до такава степен, че те се свързват с Елис и Лонг и им съобщават за проблема.

Двете ченгета се решават на крайна мярка: очистват Паркс преди да е успяла да се разрови по-надълбоко и да разплете кълбото на изнудваческата им схема. Бош трябваше да допусне, че Шубърт не е единствената им жертва и че е в ход по-голяма машина за пари, която използва жените да подмамват мъже под обективите на скритите камери.

Елис и Лонг измислят план за убийството на Паркс и инсценират сексуално престъпление. После карат Джеймс Алън, доносник под техен контрол, вероятно използван в подобни схеми за изнудване, да им даде презерватив със сперма, която оставят на местопрестъплението, за да насочат следователите по грешни следи.

Тази версия не обясняваше защо Джеймс Алън е бил убит. За да няма свидетели? Или с нещо беше застрашавал ченгетата от Нравствения отдел? Медиите широко бяха отразили убийството на Лекси Паркс. Алън можеше да е научил за него и да е събрал две и две след ареста на неговия клиент Дей’Куан Фостър въз основа на ДНК съвпадението. Трябваше да е направил нещо срещу Елис и Лонг, да им е поискал пари или да ги е заплашил по някакъв начин, и това му бе струвало живота. Бяха го убили и бяха оставили трупа му така, че да пратят следователите в грешна посока. Елис и Лонг трябваше да са знаели за предишното убийство със захвърления на уличката край Ел Сентро труп. Може би дори бяха отговорни за него.

Грешната посока, помисли си Бош. В нея имаше повторяемост. Първо Александра Паркс, после Джеймс Алън.