Инсценировка

15

Бош стана рано, за да прегледа записките си и рапортите в журнала на убийството. Изчака и позвъни на Лусия Сото точно в 8.20. Знаеше, че ако не е променила навиците си от времето, когато бяха партньори през последните няколко месеца от неговата кариера в ЛАПУ, тя тъкмо влиза в „Старбъкс“ на Първа улица, на съседната пряка от Дирекция на полицията.

Лусия отговори веднага.

— Сото.

— Здравей, Лусия.

— Какво става, Хари?

Номерът на Бош беше скрит, така че тя или още можеше да познае гласа му, или си спомняше, че само той я нарича Лусия. Всички други я наричаха Люси, Лъки или Лъки Люси7, което не й допадаше много.

— За кафе ли отиваш?

— Познаваш ме. Радвам се да те чуя. Как върви пенсионерският живот?

— Оказа се, че не е много пенсионерски. Ще ми направиш ли една услуга, когато отидеш в службата с латето си?

— Естествено, Хари, какво ти трябва?

— Преди да ти кажа, искам да съм честен с тебе. Занимавам се с един случай по молба на брат ми.

— Адвокатът.

— Да, адвокатът.

— И пак той те представлява в делото ти срещу Управлението.

— Точно така.

Бош зачака. Мина доста време, преди Сото да отговори.

— Добре. Та какво ти трябва?

Той се усмихна. Знаеше, че може да разчита на нея.

— Нямам нужда от помощта ти за конкретния случай, по който работя, обаче чух за един друг, който по някакъв начин може да е свързан с него. Просто искам да получа някаква информация, да разбера за какво се отнася.

Направи пауза, за да й даде възможност да му откаже, но Сото мълчеше. Дотук добре. Бош не се съмняваше, че бившата му партньорка ще му направи тази услуга, ала не желаеше тя да се срамува или да се опасява, че той може да я изложи на някаква опасност в Управлението. Бяха разговаряли само няколко пъти, откакто предната година той излезе от стаята на отдел „Неприключени следствия“, за да не се върне никога. Когато й се обади след Нова година, за да види как е, научи, че вече е станала жертва на последиците от напускането му.

Началникът на отдела и беше определил за партньор ветерана Стенли О’Шонеси. Не можеше да има по-неприятен партньор от Стенли Акото, както му викаха повечето детективи в отдел „Грабежи и убийства“. Акото не полагаше никакви усилия, когато разследваше убийства, затова пък проявяваше огромна активност при обсъждане на проблемите в Управлението и в подаване на жалби срещу други детективи и началници, които според него не го зачитаха. С две думи, човек, парализиран от собствената си неудовлетвореност и разочарование от живота и кариерата си. Затова и партньорите му никога не се задържаха дълго при него, освен ако нямаха избор. Тъй като се намираше на най-долното стъпало в йерархията на СГУ, Сото сигурно щеше да си остане със Стенли Акото докато следващата серия повишения не влееше нова кръв в сектора, при това само ако новоназначеният детектив се окажеше по-нисшестоящ от нея. А почти не съществуваше вероятност за последното, защото тя нямаше и осем години служба. Щеше да влачи Акото на гърба си и си го знаеше. По цял ден работеше по разследванията сама и викаше О’Шонеси единствено тогава, когато уставът изискваше партньорите да излизат по служба заедно.

Всичко това я беше сполетяно, понеже беше партньорка на Хари Бош през последните четири месеца от кариерата му и бе отказала да го изпорти при разследването на Вътрешна сигурност, предизвикано от същия капитан, който разпределяше партньорите. Когато му разказа как са я прецакали, Бош можеше само да я насърчи да зареже О’Шонеси и да си върши работата сама. Тя го послуша и на няколко пъти му се обажда, за да се възползва от опита му и да иска съвета му. Хари с удоволствие й помагаше. До този момент самият той не я беше молил за нищо.

— Нали знаеш журналите за убийствата в кабинета на капитана? — попита Бош.

— Естествено.

— Интересува ме един случай. Не знам нито името, нито точната дата, само, че е било в Холивуд и сигурно е извършено през седмицата след деветнайсети март тази година.

— Добре, но защо просто не го потърся в СПП? Така ще стане много по-бързо.

СПП беше вътрешната Система за проследяване на престъпления в ЛАПУ, в която Сото можеше да влезе от собствения си компютър. Но за тази цел трябваше да използва личната си парола.

— Не, не влизай в СПП — каза той. — Нямам представа докъде ще доведе тази история и затова за всеки случай не оставяй дигитални следи.

— Добре, ясно. Нещо Друго?

— Не знам дали ще го пише в журнала, обаче жертвата е мъжка проститутка. Може да е описан като „траверс“, „драг кралица“ или нещо от този род. Уличното му име е Синди. Това е цялата ми информация.

В епохата на електронно събиране и съхранение на данни ЛАПУ все още пазеше традицията на вписване на всяко убийство в подвързан с кожа журнал. Тези журнали добросъвестно се водеха от 9 септември 1899 г., когато някой си Саймън Кристънсън бил открит мъртъв на железопътен мост в центъра на града — първото документирано убийство в историята на Лосанджелиското полицейско управление. Тогавашните детективи стигнали до заключението, че Кристънсън е бил пребит до смърт и оставен върху релсите, така че влакът да прегази трупа, за да прилича на самоубийство. Въпреки че опитът за заблуда бил несполучлив, така и никой не бил привлечен под отговорност за убийството.

Когато работеше в СГУ, Бош редовно преглеждаше журналите. Нещо като хоби — да чете онези един-два абзаца за всяко документирано убийство. Така беше запомнил името на Кристънсън. Не защото бе първото убийство, а защото освен че беше първо, убиецът така и не бил разкрит. Все го измъчваше мисълта, че Саймън Кристънсън не си е получил заслуженото.

— Какво да кажа на капитана? — попита го Сото. — Сигурно ще ме пита защо се занимавам с този случай.

Бош очакваше този въпрос.

— Не му казвай, че се интересуваш от конкретен случай. Вземи последния журнал и му кажи, че просто искаш да си в течение на нещата. Много хора преглеждат журналите. Самият аз съм ги прочел всичките поне по веднъж.

— Добре, ясно. Само ще си взема кафе и веднага ще се заема.

— Благодаря, Лусия.

Бош затвори и се замисли за следващите си стъпки. Ако Лусия откриеше записа, той щеше да има отправна точка в случая с убийството на Синди. Може би щеше да е в състояние да определи дали има връзка с Лекси Паркс и дали алибито на Дей’Куан Фостър е истинско.

Докато Хари чакаше Сото да му се обади, дъщеря му излезе от спалнята си, облечена за училище, с преметната през рамо раница.

— Здрасти — каза Мади. — Закъснявам.

И взе ключовете за колата си от масичката до входната врата. Бош стана от масата в трапезарията и я последва.

— Пак ли няма да ядеш?

— Нямам време — в движение отвърна момичето.

— Мади, започвам да се безпокоя.

— Недей. Безпокой се за онзи убиец, за когото работиш.

— О, я стига, Мадс. Не прави драми. Ако наистина е убиец, няма да му се размине. Повярвай ми.

— Добре. Чао.

Тя излезе и остави вратата шумно да се затръшне зад нея. Бош просто остана на мястото си.

След един час чакане Сото да позвъни Хари започна да се опасява, че когато бившата му партньорка е отишла в кабинета на началник-отдела, за да прегледа журнала за убийствата, нещо се е объркало. Нервно крачеше назад-напред, като се чудеше дали да не й се обади, ала знаеше, че ако улучи неподходящ момент — например, ако капитанът я е хванал натясно, — може да влоши нещата още повече. А и дори Сото да бе в затруднение, Бош не можеше да й помогне с нищо. Вече беше аутсайдер.

След още двайсет минути джиесемът му най-после иззвъня и той видя на дисплея, че Сото се обажда от телефона на бюрото си. Очакваше тя да се свърже с него от мобилния си и да е извън сградата или поне в някоя от кабините в дамската тоалетна.

— Лусия?

— Здрасти, Хари. Намерих ти някаква информация.

— Виждам, че си на бюрото си. Къде е Акото?

— А, сигурно пак пише донос или нещо подобно. Появи се и после тайнствено изчезна, без да каже нищо. Вечно го прави.

— Е, така поне не ти виси на главата. Значи успя да прегледаш журнала, така ли?

Бош седна на масата в трапезарията, отвори бележника си, взе химикалка и се приготви да записва.

— Да, и съм почти сигурна, че открих твоя случай.

— Имаше ли проблеми с капитана?

— Не, казах му каквото ти ме посъветва и той ме остави на мира. Нямаше проблеми. За да се застраховам, взех и другите журнали. Първият започва от хиляда осемстотин деветдесет и девета.

— Саймън Кристънсън.

— Божичко, как си го запомнил?

— Не знам. Просто го помня. Бил убит на един мост и никой не бил привлечен под отговорност за убийството.

— Лошо начало за отдел „Убийства“ в ЛАПУ, а?

— Да, не е много обещаващо. Е, какво успя да намериш?

— На двайсет и първи март, зад един автосервиз на уличка, успоредна на Санта Моника Булевард, до кръстовището с Ел Сентро Авеню, е открит трупът на Джеймс Алън, бял мъж, двайсет и шест годишен. Жертвата е мъжка проститутка с множество криминални регистрации за склоняване към сексуални отношения, притежаване на дрога, обичайните неща. В журнала не пише нищо друго, освен че случаят е разпределен на детективите Стотър и Карим от СГУ.

Бош спря да записва. В отдел „Грабежи и убийства“ имаше елитни детективски звена, които бяха базирани в Дирекция на полицията и обикновено поемаха случаи с политически оттенък или засилен медиен интерес, или пък такива, които се смятаха за прекалено сложни за детективите от отдела, тъй като изискваха да им се отдели прекалено много време. Майк Стотър и Али Карим бяха от Специални убийства, каймака на елита. На Хари му изглеждаше необичайно, че убийството на холивудска проститутка е поето от СГУ. В един съвършен свят всички жертви трябваше да се третират еднакво. Само че светът не беше съвършен и някои убийства бяха важни, а други — не.

— Защо СГУ? — попита той.

— Да, и на мен ми се стори странно — отвърна Сото. — Затова отидох на работното място на Али и го заварих там. Попитах го за…

— Не е трябвало да го правиш, Лусия. Никой не бива да знае, че проявяваш интерес към този случай, иначе може да има лоши последици за теб, ако започна да мътя водата. Али ще се сети, че съм те пратил аз.

— Спокойно, Хари, не съм толкова тъпа. Доверявай ми се малко повече, а? Не съм отишла с гръм и трясък да задавам въпроси в Специални убийства. Пък и с Али сме си дружки. По време на онази история в Рампарт го вдигнаха посред нощ и той пое местопрестъплението до идването на криминалистите. Държа се много мило с мен, успокои ме и ми обясни как да се оправям с тях. И когато после дойдох тук, Али беше един от малцината, които не ме гледаха надменно, нали разбираш какво искам да кажа? Всъщност, за да съм точна, само вие двамата с него се държахте с мен нормално.

Сото имаше предвид прехвърлянето си в СГУ и отдел „Неприключени следствия“. Допреди по-малко от две години тя беше младши полицай и изпълняваше патрулно-постова дейност в Рампартския участък. Но проявените от нея смелост и хладнокръвие в престрелка с четирима въоръжени крадци, при която бе загинал партньорът й, я поставиха в центъра на медийния интерес. В един репортаж на „Таймс“ я бяха нарекли Лъки Люси и Управлението побърза да се възползва от тази рядка проява на позитивно внимание. Началникът на полицията й предложи повишение с възможност сама да определи бъдещия си пост. Тя избра отдел „Неприключени следствия“ в СГУ и я назначиха за детектив още преди да има пет години служба.

Това се хареса на пресата, но не и на служителите в Управлението, които чакаха с години и дори десетилетия да се открие място в което и да е от звената, разследващи убийства, камо ли в елитния сектор „Грабежи и убийства“. Сото беше посрещната с враждебност и трябваше да работи в помещение, в което поне половината й колеги смятаха, че мястото й не е там и не го е заслужила. И докато медиите я наричаха Лъки Люси, някои в СГУ й викаха Ракетата.

— Изработих го хитро, Хари — продължи Сото. — Отбих се при неговото бюро да си побъбрим и естествено, журналът на убийството беше там. Попитах го с какво се занимава и той ми изпя всичко. Полюбопитствах и какво му е толкова специалното, че да го разпределят в „Специални убийства“, и той ми обясни, че им дали случая, понеже сутринта, когато открили трупа, всички в Западното бюро имали тренировъчен ден.

Бош кимна. Звучеше логично. През последните години броят на убийствата в града спадаше толкова драстично, че бяха започнали да обединяват много от звената в сектора. В Холивуд вече нямаше отдел „Убийства“ и малкото престъпления, които се извършваха в този район, сега се поемаха от детективи в Западното бюро. Затова и имаше по-голяма вероятност случаите да бъдат разпределени в СГУ заради претоварване. Успокоен, че убийството на Синди не е привлякло излишно внимание в Управлението, Бош мина на същественото: какво е разбрала Сото.

— Та значи си го попитала за случая.

— Да, попитах го, и нали го знаеш Али, много е сладкодумен. Всичко ми разказа. Жертвата е травестит, който обикновено работел в стая в „Хейвън Хаус“ близо до Гауър Стрийт. Холивудската нравствена полиция имала огромен архив за него.

— Каза ли ти в коя стая?

— Не, обаче видях снимките. Шеста стая на долния етаж.

— Каква е следствената им теория?

— Според Али просто е станал жертва на малшанс и го е очистил някой негов клиент. Нямат заподозрени, но се съмняват, че може да е сериен убиец.

— Каза ли ти защо смятат така?

— Да. Защото преди петнайсет месеца на същата уличка била захвърлена друга убита проститутка.

— Доколко си приличат двата случая?

— Не съм го питала.

— Попита ли го за причината за смъртта?

— Нямаше нужда. Той ми показа снимките. Удушили са го с жица изотзад. Тънка линия на гърлото. Впила се е в кожата му. Али спомена, че когато проверили в стаята му, на пода имало рамкирана снимка на Мерилин Монро. Била опряна на стената. На самата стена бил забит пирон, обаче жицата за окачване на снимката я нямало и според тях жертвата е удушена с нея.

— Там ли е бил убит? В стаята?

— Така предполагат. Али каза, че в стаята нямало следи от борба, но липсващата жица насочвала към такова заключение, нали разбираш? Той смята, че клиентът се е срещнал там с жертвата, нещо се е объркало и Алън е бил убит. Трупът бил качен на кола, закаран на уличката и захвърлен зад сервиза. Заради другия случай четиринайсет месеца преди този в Психологическия отдел направили профил, според който убиецът сигурно има жена и деца и някак си е обвинявал жертвата, задето е прекрачил границата и върши такива неща. Та след като е убил Алън и е захвърлил трупа му, той се е върнал към нормалния си живот в Долината или някъде другаде. Чист психопат.

Бош не я поправи, но смяташе, че нито в психологическия профил, нито в обобщението на престъплението има достатъчно доказателства, за да обявят извършителя за психопат. Прибързано заключение на млад детектив. Въз основа на известните му факти обаче убийството не изглеждаше предварително планирано. Убиецът не беше носил оръжие. Вероятната връзка с предишно престъпление беше единственото указание за психопатия.

— Свързали ли са официално двете убийства? — попита той.

— Засега не — отвърна Сото. — Първият случай още се разследва от Западното бюро. Али каза, че спорели кой да поеме обединеното разследване, но някои елементи в престъпленията се различавали.

Не беше нещо необичайно участъковите детективи да не искат да предадат следствието на големите клечки от Дирекцията. Полицаите, които разследваха убийства, не бяха от плашливите. Бяха самоуверени следователи и смятаха, че стига да разполагат с достатъчно време и подкрепа, могат да разкрият всяко престъпление.

— Али каза ли дали имат ДНК от трупа?

— Не, не от самия труп. Жертвата е практикувала безопасен секс. Видях снимки от стаята — човекът е имал цял контейнер с презервативи. Като контейнерите с бонбони в чакалните на болниците. Обаче претърсили стаята и открили каквото може да се очаква от такава стая, цял тон косми и влакна. Само че те не довели до нищо.

Хари за миг се замисли какво още да я попита. Струваше му се, че пропуска нещо, може би да доизясни някое от сведенията, които му беше дала. Не успя да се сети и реши да остави нещата така. Достатъчно му бе помогнала.

— Благодаря, Лусия — каза той накрая. — Длъжник съм ти.

— Няма за какво — отвърна бившата му партньорка. — Ще ти свърши ли работа?

Бош кимна, въпреки че тя не можеше да го види.

— Да, струва ми се.

— Тогава някой път ме покани на обяд.

— Не знам дали е добре да те виждат с мене. Аз съм персона нон грата, не забравяй.

— Майната им, Хари. Обади ми се.

Той се засмя.

— Непременно.