Инсценировка

18

„Хейвън Хаус“ се оказа възстар двуетажен мотел с неонови обещания за кабелна телевизия и безжичен интернет. Вероятно бе изглеждал мизерен още в деня на откриването си през четирийсетте години на ХХ век и оттогава състоянието му само се беше влошавало. Едно от онези места, които могат да ти послужат за последно убежище, преди колата да се превърне в постоянното ти местожителство. Бош отби от Санта Моника, влезе в паркинга и бавно го обиколи. Мотелът се намираше във вътрешен парцел — тесният вход от булеварда беше свързан с просторен имот, скрит зад други сгради. Това осигуряваше на паркинга и мотелските стаи значително уединение. Нищо чудно, че привличаше хора, занимаващи се с незаконен сексбизнес.

Видя вратата на номер 6 и спря пред нея. Към такъв ход щеше да прибегне и навремето, когато работеше в Неприключени следствия. Да отиде на местопрестъплението много след извършването на самото престъпление. Наричаше го „търсене на призраци“. Вярваше, че всяко убийство оставя своя отпечатък върху мястото, независимо колко време е изтекло.

В този случай бяха изтекли само няколко месеца, но случаят пак си беше стар.

Слезе и се огледа. Нямаше много коли. От едната страна се издигаха голите задни стени на сградите, гледащи към Санта Моника, а от двете други — Г-образен жилищен блок, разделен от паркинга с ред високи стари кипариси. От четвъртата страна имаше дъсчен стобор, който ограждаше задния двор на частна къща.

Припомни си разказа на Лусия Сото за случая с Джеймс Алън. Предполагаше се, че жертвата е убита в стая 6 и после трупът е пренесен и захвърлен на уличката край Ел Сентро Авеню. Като се оставеше настрана въпросът защо изобщо е местено тялото, сега Бош се убеждаваше, че това е могло да се извърши без особено голям риск. Посред нощ паркингът най-вероятно пустееше и отвън не се виждаше нищо. Той се огледа за камери и не забеляза нито една. Клиентите на този мотел не горяха от желание да бъдат заснети.

Заобиколи зад ъгъла и се насочи към офиса откъм фасадата на мотела. Клиентите не можеха да влязат в помещението. На вратата имаше плъзгащо се прозорче със звънец. Той натисна бутона три пъти с длан, изчака и тъкмо се канеше да позвъни пак, когато един азиатец отвори прозорчето и го погледна с влажните си очи.

— Трябва ми стая — каза Хари. — Искам номер шест.

— Настаняване в три — отвърна мъжът.

Това означаваше след четири часа. Бош погледна назад към паркинга и преброи общо шест автомобила, включително неговия. Отново погледна азиатеца.

— Искам сега. Колко?

— Настаняване в три, напускане в дванайсет. Правила.

— Ами ако съм се настанил вчера в три и напусна днеска по обед?

Мъжът се вторачи в него. Бош не приличаше на обичайните му клиенти.

— Ченге?

Хари поклати глава.

— Не, Не съм ченге. Просто искам да поогледам шеста стая. Колко? Ще си тръгна преди дванайсет. След по-малко от час.

— Четиресе долар.

— Дадено.

Бош извади парите.

— Шейсе — вдигна мизата мъжът.

Хари вдигна поглед от банкнотите и безмълвно му даде да разбере, че се ебава не с когото трябва.

— Четиресе, четиресе — поправи се онзи.

Бош сложи двете двайсетачки на гишето. Азиатецът му подаде регистрационна карта, но не поиска официален документ, потвърждаващ информацията, която бързо написа Хари.

После плъзна към него ключ, закачен на ромбовиден пластмасов ключодържател с цифрата 6, и му напомни:

— Един час.

Бош кимна и взе ключа.

— Не повече.

Върна се отзад, отключи номер 6, влезе, затвори вратата и се огледа. Вниманието му първо привлече правоъгълното петно на стената, където очевидно беше висяла снимката на Мерилин Монро. Самата снимка липсваше — най-вероятно я бяха взели като веществено доказателство.

Завъртя глава и бавно плъзна поглед из стаята в търсене на нещо необичайно. Изтъркани мебели и посивели завеси. Вещите на Джеймс Алън отдавна ги нямаше. Просто гола стая с овехтяла мебелировка. Мисълта, че някой е живял тук, му подейства потискащо. И още повече, че някой може да е умрял тук.

Джиесемът му иззвъня. Обаждаше се Холър.

— Да?

— Къде сме?

— Ние ли? Ние сме в една адски мизерна стая в холивудски мотел на час. Където Дей’Куан твърди, че е бил по време на убийството на Лекси Паркс.

— И?

— И нищо. Абсолютно нищичко. Нямаше да е зле да си беше надраскал инициалите на нощното шкафче или да беше оставил гангстерски графити на завесата в банята. Нали разбираш, за да докаже, че е бил тук.

— Въпросът ми беше ти какво правиш там.

— Върша си работата. Проверявам всичко. Запомням, разсъждавам. Търся призраци.

Говореше троснато. Холър прекъсваше привичната му процедура. Дразнеше се и от онова, за което трябваше да информира адвоката.

— Виж, аз май оплесках нещата.

— Тоест?

— Престорих се на потенциален купувач и влязох в къщата на жертвата. Исках да я поогледам.

— И да потърсиш призраци? Какво стана?

— Цъфна мъжът й, помощник-шерифът. Проверил номера на колата ми, понеже решил, че съм репортер. Обаче установил, че съм пенсиониран полицай, и така разбра, че работя по случая.

— Това не е оплескване. Това си е тотално преебаване. Нали знаеш, че ако той подаде жалба, съдията ще си го изкара на мене?

— Знам. Прецаках се… преебах се де. Просто исках да видя…

— Не се съмнявам. Е, станалото — станало. А сега? Защо си в мотела?

— По същата причина.

— Призраци. Сериозно?

— Когато разследвам убийство, искам да видя къде е извършено или къде може да е било извършено.

Холър не отговори веднага. След малко все пак каза:

— Тогава ще те оставя да си вършиш работата.

— Ще ти се обадя — обеща Бош.

Затвори и продължи да оглежда стаята, после се приближи до леглото.

След половин час Хари излезе от мотела, без да е открил нищо. Дори да бяха останали някакви следи, доказващи, че Дей’Куан Фостър е бил в стаята в нощта на убийството на Лекси Паркс, криминалистите от ЛАПУ ги бяха прибрали. На път към колата си той се чудеше дали е имало и нещо друго, което може да помогне на Фостър. В крайна сметка Джеймс Алън беше мъжка проститутка. А много проститутки поддържаха архив. В днешните дигитални времена черното тефтерче на проститутката най-вероятно беше заменено с малък черен джиесем. След разговора си с Али Карим Сото не бе споменала да са намерили мобилен телефон нито при трупа, нито в стая номер 6.

Бош се върна при офиса, позвъни и същият мъж отвори прозорчето. Хари остави ключа на гишето.

— Тръгвам си. Даже няма да се наложи да оправяте леглото.

— Хубаво, много чудесно, мерси — отвърна азиатецът.

После понечи да затвори прозорчето, но Бош му попречи с ръка.

— Един момент. Човекът, който е живял в тази стая през март, е бил убит, спомняш ли си?

— Никой не убит тука.

— Не тука. Или може би не тука. Трупът му е открит в една уличка наблизо. Но е живял в шеста стая и полицията е идвала да разследва случая. Джеймс Алън. Сега спомняш ли си?

— Не, не тука.

— Напротив. Виж, искам да разбера какво се е случило с вещите му. Полицията е взела някои неща, знам. Всичко ли са взели?

— Не, дошли негови приятели. Те взели дрехи и неща.

— Приятели? Знаеш ли им имената?

— Не, тука без имена.

— Те със същото като него ли се занимават? Тук ли отсядат?

— Понякога. Някой от тях тук ли е в момента?

— Не, никой тука.

Бош извади бележника си и написа името си и телефонния си номер. Откъсна листа и го подаде през прозорчето.

— Обади ми се, ако дойде някой от приятелите му. Ще ти платя.

— Колко плаща?

— Петдесет кинта.

— Плаща сега.

— Не. Ще ти платя, когато ми кажеш, че са тука.

Почука с кокалчетата на пръстите си по гишето и тръгна към колата си. Преди да запали двигателя набра номера на Холър, който вдигна веднага.

— Трябва да поговорим.

— Странно. Преди половин час ти се обадих и ти ми даде ясно да разбера, че не щеш да приказваме.

— Тогава. Сега трябва да поговорим за следващите стъпки. Това си е твоята игра и не искам с нещо да прецакам нещата в съда.

— Като например да те пипнат в къщата на жертвата?

— Вече ти казах, че допуснах грешка. Няма да се повтори. Точно затова ти се обаждам.

— Откри ли нещо?

— Не. Остава ми да огледам улицата, но засега няма нищо. Имам предвид други неща. Следващия ход — дали ти да го направиш в съда, или аз да го направя тука.

— Звучи тайнствено. Къде си сега? Мога да дойда веднага.

— На Санта Моника близо до Гауър. Първо трябва да поогледам улицата.

— Тръгвам към тебе. С черокито ли си? Колата, която обявяваш за класика?

— С него съм и си е точно така.

Бош затвори и потегли към изхода на паркинга. Излезе на Санта Моника и спря за малко, за да огледа сградите по четирилентовия булевард. Имаше както промишлени, така и търговски комплекси. Наблизо се намираха няколко големи студиа — зад магазините на Санта Моника се виждаше водонапорната кула на „Парамаунт“. Това означаваше, че в района има и всевъзможни обслужващи компании, които се хранят с останките от пира на колосите: фирми за реквизит и костюми, за снимачна техника под наем — както и обичайните заведения за бързо хранене. Имаше автомивка на самообслужване, а на половин пряка от другата страна на улицата беше входът на „Холивуд завинаги“, някогашното гробище за кинозвезди.

Гробището му се струваше най-логичният избор. Знаеше, че там е погребан Рудолф Валентино, наред с мнозина отдавнашни холивудски величия като Дъглас Феърбанкс-младши, Сесил Б. Демил и Джон Хюстън. Преди много години бяха работили по случай на самоубийство в „Холивуд завинаги“. Жертвата — жена — легнала върху саркофага на Тайрън Пауър и си прерязала вените на китките. Преди да умре успяла да напише името си с кръв под името на актьора. Бош беше пресметнал, че жената е родена пет години след смъртта на Пауър. Този случай като че ли доказваше нещо, известно на мнозина детективи от „Убийства“ — че човек не може да обясни лудостта.

Гробищата във всеки град в страната привличаха определена категория странни хора. Това още повече важеше за Холивуд, защото имаше гробове, на които бяха написани прочути имена. Което означаваше мерки за безопасност. Означаваше и камери. Жената, самоубила се върху саркофага на Тайрън Пауър, го беше направила под една от камерите. Но тъй като никой не я наблюдавал, тя бе умряла от загуба на кръв.

Когато трафикът за момент секна, Бош излезе от паркинга и зави наляво към „Холивуд завинаги“. Около гробището се издигаше два и половина метрова каменна стена, прекъсвана само от входните и изходните алеи. На влизане Бош забеляза, че по стените са монтирани камери, насочени към автомобилните алеи. Не можеше да определи дали следят и какво се случва на половин пряка нататък по Санта Моника Булевард, ала видя, че са разположени на явни места и освен главната си функция играят и възпираща роля. Тези камери го интересуваха, но го интересуваха и другите, които никой не можеше да види.

Непосредствено зад входа имаше паркинг и комплекс, който се състоеше от офис, параклис и магазин за ковчези и надгробни паметници. Нататък започваше самото гробище, разделено на части от автоалеи и по-малки зони за паркиране. Над задната стена се издигаха гигантските сцени и водонапорната кула на „Парамаунт“. На кулата също имаше камери.

Из гробището бяха паркирани доста коли и между гробовете се движеха хора. Явно беше натоварен ден. Хари видя пъстър туристически бус без покрив, който бавно минаваше край един от по-големите паметници. Заети бяха и шестте реда седалки зад шофьора. Той свали прозореца и чу усиления глас на екскурзовода, който се носеше над редиците гробове.

— Мики Руни е последната холивудска звезда, присъединила се към другите в „Холивуд завинаги“…

Бош вдигна прозореца и слезе от джипа. По пътя към офиса позвъни на Холър и му каза къде ще го чака.

Началникът на охраната в „Холивуд завинаги“ Оскар Гаскън се оказа също бивш полицай от ЛАПУ. Но се беше пенсионирал толкова отдавна, че нямаше смисъл да си разменят имена на колеги, за да видят кой кого познава. Хари се зарадва, че среща друго ченге — надяваше се това да му е от полза. Премина направо на въпроса.

— Работя по един случай, опитвам се да установя алибито на човек, обвинен в извършване на престъпление.

— Какво, тук ли?

— Не, малко по-нататък, в „Хейвън Хаус“.

— А, в оня коптор! Крайно време е вече да го съборят.

— Напълно съм съгласен.

— И каква е връзката с „Холивуд завинаги“?

Седяха от двете страни на масичката в малкия кабинет на Гаскън, която минаваше за бюро. Отгоре й имаше брошури със снимки на надгробни камъни и статуи и Бош остана с впечатлението, че бившият му колега не е само шеф на охраната. Явно се занимаваше и с продажби.

— Ами, всъщност няма връзка, обаче се сетих за вашите камери — обясни Бош. — Интересува ме дали някоя от тях не е насочена към „Хейвън Хаус“.

Гаскън подсвирна, като че ли Хари е поискал да му свали луната и звездите от небето. После попита:

— За коя дата става дума?

— Девети февруари. Пазите ли толкова стари записи?

Началникът на охраната кимна и посочи престарелия компютър на друга масичка отстрани на стола му.

— Да, всичко се архивира. Застрахователната компания ни кара да пазим файловете цяла година. Ама не знам. Това е на цяла пряка оттук. Надали нещо ще е на фокус на такова разстояние.

Млъкна и зачака. Бош знаеше причината. Вдигна една от брошурите и я погледна.

— И паметници ли продаваш?

— Да, освен другото.

— Каква комисиона взимаш?

— Зависи от паметника. От статуята на Джони Рамон изкарах хилядарка, понеже трябваше специално да се проектира и изработи.

Бош остави брошурата на масата.

— Виж какво, моят шеф ще пристигне след малко. И ще купи паметник от тебе, ако на записите има нещо, което ни върши работа.

Двамата впериха погледи един в друг. Перспективата за печалба явно заинтригува Гаскън.

— Имаш ли достъп до камерата на водонапорната кула на „Парамаунт“? — попита Хари. — Струва ми се, че е насочена насам.

— Да, наша е — потвърди началникът на охраната. — Дава ни цялостен изглед към гробището. Имаме договор за общо ползване с тях. И те имат достъп.

Бош кимна.

— Е, какво ще кажеш да изгледаме записа?

— Естествено, защо не — с готовност се съгласи Гаскън. — Не съм особено зает. Тъй де, тук е пълно мъртвило.

Хари не коментира.

— Загря ли? — Бившият му колега го погледна настойчиво.

Бош кимна пак. Гаскън със сигурност пускаше този лаф при всяка възможност.

— Да, загрях.

Шефът на охраната се завъртя към компютъра и се захвана за работа.

— Ти знаеше ли, че в „Хейвън Хаус“ през март е било извършено убийство? — нехайно го заговори Хари, докато той въвеждаше команди.

— Може да е било извършено убийство — поправи го Гаскън. — Полицаите, които идваха тука, казаха, че не знаели къде се е случило, но че убитият бил живял там. Казаха и че бил драг кралица.

С тази жаргонна дума в ЛАПУ наричаха цялата категория, от травестити до трансполови, и дори по-рано често я бяха използвали в рапортите — нещо, което днес щеше да предизвика протести. Бош си спомни, че в официалните полицейски доклади често бяха съкращавали термина като ДК, и се зачуди дали Дей’Куан го знае и дали прякорът му всъщност не произлиза оттам.

— Значи и те са идвали да гледат видеофайловете, така ли? — попита той.

— Да, идваха отвърна Гаскън. — Обаче както ще се убедиш и ти, онова място не се вижда добре на нашите записи.

Бош чакаше Холър на паркинга. Искаше да разговаря с него преди да влязат при Гаскън и пак да пуснат записа.

Когато линкълнът най-после пристигна, Хари видя, че адвокатът се вози на задната седалка. Слезе с куфарчето си.

— Имаш си шофьор — отбеляза Бош.

— Наложи се — поясни Мики. — Временно ми отнеха шофьорската книжка заради номера, дето ми го спретнаха ченгетата. Защо ми определяш среща на гробище?

Хари посочи задната стена на „Холивуд завинаги“. Високо зад нея се издигаше водонапорната кула на „Парамаунт Студиос“.

— Заради камерите. Сключили са договор за общо ползване с „Парамаунт“. Ти пазиш моя гръб, аз пазя твоя. На оная кула има камера. Хваща цялото гробище и околностите му.

Тръгнаха към офиса.

— Ще трябва да купиш надгробен камък — каза Бош.

Холър се закова на място.

— Какво?!

— За да ни съдейства. Аз съм вече пенсионер, знаеш. Той припечелва допълнително, като продава надгробни камъни, та му обещах, ако ни съдейства, да купиш един.

— Първо, за какво ми е надгробен камък?! Чие име ще сложа на него? И второ, по-важно, не можем да плащаме на потенциални свидетели. Нали разбираш как ще изглежда това в съда?

— Самият той не е от значение. Важен е записът му.

— Но може да ми потрябва, за да го представи на процеса. Да удостовери автентичността му. Разбираш ли? И не искам прокурорът да го попита колко сме му платили. Ще изглежда зле пред съдебните заседатели.

— Виж, щом не щеш надгробен камък, недей купува, обаче трябва да компенсираме човека, за да ни съдейства. Той разполага с нещо важно. Нещо, което променя нещата.

След пет минути Бош и Холър се бяха изправили зад седналия Гаскън, който беше върнал отначало записа от камерата на водонапорната кула на „Парамаунт“.

Екранът показваше цялото гробище. Панорамният образ обхващаше и Санта Моника Булевард. В горния ляв ъгъл беше отбивката към мотел „Хейвън Хаус“. Самият мотел и задният му паркинг не се виждаха, но пък се виждаше входящият и изходящ автомобилен поток. Най-отдолу имаше лента с часа и датата: 21.44. 9/2/2015.

— Добре, какво гледаме в момента? — попита Холър.

Бош му обясни подробностите.

— Това е Санта Моника Булевард, а тук е отбивката към „Хейвън Хаус“ където ДК твърди, че бил в нощта на девети.

— Ясно.

— „Хейвън Хаус“ се намира във вътрешен парцел и това е единственият входно-изходен пункт. Влизаш, минаваш през офиса и паркингът е отзад до стаите. Пълно уединение.

— Разбирам.

— Добре, а сега гледай този ван. Давай, Оскар.

Гаскън пусна записа. Бош се пресегна през рамото му и посочи белия ван, който се движеше на запад по Санта Моника и минаваше пред гробището. Хари продължи да обяснява.

— Според рапортите, които ми даде ти, следователите от Шерифското управление претърсили принадлежащия на Фостър форд „Иконолайн“, но не открили веществени доказателства по случая. Това на екрана е бял форд „Иконолайн“. Познавам го по фаровете. Засега не знам годината на производство, ама не е първа младост. Завива към „Хейвън Хаус“ в двайсет и един и четирийсет и пет. На девети февруари.

— Добре, това е чудесно.

— Превърти го напред, Оскар.

Гаскън пусна записа на бързи обороти. Пред очите им трафикът по Санта Моника изведнъж се ускори и минутите полетяха като секунди. Накрая шефът на охраната го спря на 23.40.

— Гледай сега, — предупреди Хари.

В 23.43 ванът отново влезе в кадър. Изчака на изхода на мотела, зави наляво и продължи на изток по булеварда по същия път, по който беше пристигнал.

— Ако е идвал от ателието си, твоят клиент е минал по шосе сто и десет и после по сто и едно, за да излезе на Санта Моника — каза Бош. — Пътувал е на запад към мотела и после на изток по обратния път.

— В Шерифското управление имат ли този запис? — попита Холър.

— Още не.

— Трябва да се уверим, че ванът е на Фостър.

— Оскар, би ли направил копие на файла? Мики, ще трябва да потърсиш някой да оправи качеството на образа.

— Имам такъв човек.

— Ами аз? — без да откъсва очи от екрана, попита Оскар.

— Виж, Оскар — отвърна Холър. — Господин Бош е прибързал. Аз не искам да купувам надгробен камък. Не ми трябва. Обаче на ключодържателя ми има флашка и ако качиш записа на нея, ще ти платя за услугата. И то щедро.

Бош кимна. Така щеше да е най-добре.

— Бива, съгласен съм — ухили се Гаскън.

Адвокатът погледна Хари и бръкна в джоба си за ключовете.

— Ще изчакам навън, докато вие се договаряте — каза Бош.