Инсценировка

17

Бош спря до тротоара на Орландо Авеню. Закъсняваше. Имаше среща с агентката на недвижими имоти, която продаваше къщата на Лекси Паркс, но не видя кола в отбивката, нито пък някой чакаше на входната врата. Помисли си дали не си е тръгнала, след като не е пристигнал навреме.

Слезе от джипа и набра номера под името на агентката на табелата „ПРОДАВА СЕ“. Тя отговори веднага.

— Тейлър Мичъл.

— Госпожо Мичъл? Обажда се Хари Бош. При къщата на Орландо съм и май съм ви изпуснал. Извинявам се, че закъснях, забавих се заради…

Всъщност нямаше основателна причина и не се беше сетил да измисли такава, затова прибягна до изпитаното старо оправдание.

— … задръстванията.

— Не се безпокойте — бодро отвърна тя. — И не сте ме изпуснали. Чакам ви вътре.

Бош пресече улицата към къщата.

— А, добре. И аз съм тук, но не видях кола, не ви видях и вас, затова реших, че съм ви изпуснал.

— Живея в квартала и дойдох пеш. Ще ви посрещна на входа.

— Идвам.

Той затвори и мина през сводестия проход във високия жив плет, който ограждаше къщата. Докато изкачваше трите стъпала, вратата се отвори. На входа стоеше привлекателна млада жена с червеникаворуса коса и искрена усмивка. Подаде му ръка и го покани да влезе.

— Благодаря, че се съгласихте да ми покажете къщата толкова бързо.

— Няма проблем. Както казах, живея на две крачки. Най-често работя вкъщи и с такива имоти е лесно, винаги мога да дойда.

Бош се завъртя и огледа каквото се виждаше от входа.

— Елате да ви разведа из къщата — предложи Мичъл.

Започнаха от дневната. Макар да имаше мебели, веднага си личеше, че тук не живее никой. Нямаше ги признаците на ежедневно обитаване. На полицата над камината нямаше снимки, на хладилника не висеше закачен с магнит списък на покупки. Бош се зачуди дали съпругът на Лекси Паркс, Винсънт Харик, се е изнесъл.

Мичъл го поведе по коридора към спалните. Първо влязоха в стаята, която бяха използвали за кабинет. Бош се престори, че го интересува складовото пространство, и отвори сгъваемата врата на килера. Изглеждаше точно като на снимките от местопрестъплението. И най-важно, кафявата кожена кутийка все още беше на най-горната лавица. Хари остави килера отворен, в случай че му се удаде да се откъсне от Мичъл и да провери съдържанието му.

Докато обикаляше помещението като потенциален купувач, който иска да получи обща представа за имота, се приближи до рамкираната диплома на стената до бюрото. Престори се, че чете подробностите за образователната степен, придобита от Александра Паркс, но всъщност проучваше баджа на съдебен заседател, за да види дали няма да открие някаква насочваща информация.

Когато се вгледа по-внимателно, установи, че баджът не е истински, а ксерокопие, направено за някаква сценка или служебна презентация. Паркс просто го пазеше за спомен. Имаше избелял текст, написан с молив, който не се виждаше на снимката от местопрестъплението:

Макар да не знаеше точно за какво е бил използван баджът, Бош реши, че не е важен за разследването. И също осъзна, че дължи мислено извинение на Корнел и Шмит, детективите от Шерифското управление, задето се е усъмнил в тяхната компетентност.

След това отидоха в спалнята за гости, където имаше следи от обитаване. Леглото беше оправено, но явно набързо, и отдолу се подаваха джапанки за баня. На бюрото имаше четка за коса и купичка с монети. Бош предположи, че след убийството Харик използва тази спалня.

Надникна и в килера, въпреки че съдържанието му не го интересуваше.

Когато излязоха, Мичъл най-после отвори дума за случилото се в спалнята в дъното на коридора.

— Трябва да ви съобщя нещо за следващата стая. Там е извършено престъпление — убита е една жена.

Влязоха в спалнята, която Бош помнеше от снимките. Само че сега беше съвсем празна. Бяха изнесени всички мебели и двукрилата врата на също толкова пустия килер зееше. Обзе го разочарование. С идването си на местопрестъплението целеше да усети атмосферата и да си създаде собствена пространствена ориентация. Сега щеше да му е трудно, тъй като стоеше в празна стая.

— Наистина ли? — имитира изненада Хари. — Престъпление?! Какво се е случило?

— Ами, жената, която е живяла тук, спяла и дошъл някакъв мъж, и я убил — отвърна Мичъл. — Обаче са го заловили и сега е в затвора, така че в това отношение всичко е наред.

Бош усети мирис на прясна боя. Бяха замазали кървавите пръски по стената зад леглото и тавана.

— Познавал ли я е? — попита Хари. — Кой всъщност е той?

— Не, било е случайно, нещо като нападение на гангстер. И все пак ние разбираме, че такова случайно престъпление е смущаващо, и тъкмо затова цената на имота е толкова ниска. Не е етично да не ви съобщя такова нещо.

— Кога се е случило?

— В началото на тази година.

— О, значи съвсем наскоро. Вие познавахте ли я? Нали сте от квартала?

— Да, познавах я. Преди четири години аз им продадох къщата. Лекси беше страхотен човек. Ужасно е. Просто чудовищно. Можеше да се случи с мен! Аз живея на съседната пряка.

— Да, фактът, че са го обявили за случайна проява на насилие, не е особено успокоителен.

— Имате право. Но ви уверявам, че кварталът винаги е бил съвсем безопасен. Децата ми си играят с приятелчетата на моравата пред къщи. Случилото се тук всъщност е изключение.

— Разбирам.

— Искате ли да видите задната веранда? Вграденото барбекю страшно ще ви хареса.

— След малко. Искам да взема размерите на спалните. За да видя дали ще поберат всичките ми мебели.

Бош отиде на мястото, където знаеше, че е било леглото. Като действаше по спомените си от снимките на местопрестъплението, застана от дясната му страна, където бяха открили жертвата. После огледа стаята през очите на Лекси Паркс. На отсрещната стена имаше два прозореца, през които се виждаше задният двор с живия плет. Хари стисна клепачи за миг, за да се съсредоточи и да запечата видяното в паметта си.

— Добре ли сте, господин Бош?

Той отвори очи. Агентката го беше зяпнала.

— Да, защо? Случайно да имате рулетка?

— Може и да имам в багажника… а, да, вярно, аз дойдох пеш. Съжалявам. Обаче площта я има в листовките. В кухнята има цяла купчина.

— Това ще ми свърши работа.

Тя тръгна да излиза и му даде знак да мине пред нея. Бош излезе в коридора и тръгна обратно към кухнята. Когато стигна до кабинета, спря и я остави да го изпревари.

— Искам пак да погледна това помещение. С две дъщери съм и ако едната получи по-голяма стая, ще си имам проблеми.

— Ясно — каза Мичъл. — Аз ще ида за листовката.

Тя продължи по коридора, а Бош влезе в кабинета. Бързо отиде при отворения килер и взе кутийката. Щеше да прилича на крадец, ако агентката се върнеше и го завареше с нея в ръце. Опита се да я отвори бързо, но фината и изработка го затрудни. Накрая установи, че предната страна се издърпва като чекмедже.

Чу гласа на Мичъл от кухнята тя разговаряше с някого. В първия момент Бош си помисли, че приказва по телефона, но после и отговори приглушен мъжки бас. Значи в къщата имаше още някой освен тях.

Отвори кутийката и видя, че вътре няма часовник, а само кафява кадифена възглавничка, върху която да бъде оставен часовникът, ако не се носи. Освен това имаше упътване за употреба и малко квадратно пликче с ръкописен надпис:

Бош пъхна кутийката под мишница, отвори плика, извади фактурата и я разгъна. Произведеният от „Адемар Пиге“ часовник „Роял Оук Офшор“ беше купен за 6322 долара през декември 2014-та от бижутерския магазин „Нелсън Грант & Сънс“ на Сънсет Булевард. Като купувач бе посочен Винсънт Харик.

Бош реши, че Харик го е купил на жена си за Коледа. За миг се зачуди как един помощник-шериф може да си позволи толкова скъп подарък, ала въпросът не съдържаше елементи на подозрение. Какво ли не правят хората от любов — парите оставаха на заден план.

Бързо пъхна фактурата в плика и го прибра в кутийката. Затвори я, натисна предната страна навътре и изместеният въздух излезе с тихо свистене. Бош остави кутийката на лавицата и се отдръпна от килера. Когато влезе с листовката в ръка, Мичъл го завари в средата на стаята.

— Тук пише, че и двете по-малки спални са четири на три и половина метра — каза тя. — Тази стая сигурно изглежда по-тясна заради етажерката.

Бош погледна книжните лавици зад бюрото и кимна.

— А, ясно. Най-вероятно е така.

Агентката му подаде листовката и той се вторачи в нея със заинтригуван вид.

— Искате ли да ви покажа барбекюто? — предложи Мичъл.

— Да, с удоволствие. Обаче тук май има някой, нали? Чух ви да разговаряте.

— Собственикът. Смятал, че вече сме приключили. Казах му, че сме се забавили.

— О, мога веднага да си тръгна.

— Не, няма проблем. Той не възразява. Елате да излезем на верандата.

Бош я последва до плъзгащата се врата на кухнята. По пътя не срещнаха Харик.

Верандата беше с дъсчен под, решетъчен навес с асма и вградено барбекю. Изглеждаше добре поддържана, но явно отдавна не се използваше. Дворът бе малък, ала закътан и също опасан с жив плет, който осигуряваше пълно уединение на къщата.

— Сигурно ще има достатъчно място за джакузи, ако ви интересува — каза Мичъл.

— Да, обаче не виждам как ще го вкарат — каза Хари. — Освен ако не изкоренят живия плет.

— Ще го спуснат с кран. Винаги правят така.

Бош чу стъклената врата зад тях да се отваря.

— Тейлър? — разнесе се мъжки глас. — Може ли да поговорим за малко?

— Разбира се — отвърна Мичъл.

Бош се обърна и видя Винсънт Харик на отворената врата на верандата. Двамата си кимнаха.

— Извинявайте. Няма да я задържа за дълго — каза Харик.

— Няма проблем.

Мичъл влезе в къщата и помощник-шерифът затвори вратата, за да не може Бош да чува разговора им. По челото на Хари избиваха капки пот — чудеше се дали не е оставил кутийката от часовника на грешно място. Или пък го бяха видели?

Преди безпокойството му да прерасне в тревога, плъзгащата се врата се отвори и Мичъл излезе и попита:

— Е, какво ще кажете?

Бош кимна.

— Къщата е хубава. Много хубава. Ще трябва да си помисля и да го обсъдя с дъщерите си.

Докато говореше, погледна през стъклото в кухнята, но не видя Харик.

— Ще ви се обадя утре — прибави той.

— Спокойно можете да ме повикате, ако искат лично да видят имота — каза Мичъл с усмивка. — Аз съм на съседната пряка и мога да го организирам бързо.

— Чудесно.

Бош тръгна към вратата. Все още носеше листовката. Сгъна я надлъжно и я пъхна във вътрешния джоб на якето си. Преди да влезе, се поколеба.

— Дали просто да не заобиколя, за да не смущавам собственика?

— А, той излезе — успокои го агентката. — Когато го предупредих, че още не сме приключили, каза, че щял да отиде да купи нещо от „Гелсънс“.

И отвори плъзгащата се врата. Бош влезе и тръгна към изхода. Там отново благодари на Мичъл и си тръгна.

Когато мина през прохода в живия плет и се озова на тротоара, видя, че на предния капак на неговото „Чероки“ оттатък улицата се е облегнал Харик. Чакаше го със скръстени на гърдите ръце.

Бош пресече улицата. Нямаше представа как да се справи с тази ситуация, която спокойно можеше да стане неприятна.

— Бош, нали? — попита Харик.

— Да — потвърди Хари. — Съжалявам, че се забавихме толкова…

— Спести си лъжите.

Бош спря пред него. Нямаше смисъл да продължава театъра — Харик очевидно не се връзваше.

— Помислих те за скапан репортер — каза Харик. — С тая таратайка не можеш да си позволиш такава къща. Та затова ти проверих номера на колата и информацията се оказа скрита, пише ЛАПУ. Позвъних тук-там и изясних всичко. Пенсионирано ченге. Пенсионирано ченге от „Убийства“. Е, детектив Бош, кажи ми какво правиш в моята къща, мама му стара?

Хари разбираше, че нещата могат бързо да загрубеят. Той беше следовател по защитата на Дей’Куан Фостър. Една жалба до съдията за неетичното му поведение с Тейлър Мичъл щеше да има тежки последици за Холър. Трябваше някак си да спаси положението.

— Виж какво, ще бъда откровен с теб. Един човек, който има основание да смята, че Дей’Куан Фостър е бил накиснат и не е убил жена ти, ме помоли да проведа частно разследване.

Харик присви очи и червендалестото му лице се наля с кръв още повече.

— Какви ги дрънкаш?! Кой има основание да смята такова нещо?

— Не мога да ти кажа — отвърна Бош. — Ще наруша поверителността на отношенията с клиента. Съгласих се да се заема със случая и исках да видя местопрестъплението. Моите извинения. Не очаквах да си тук. Това беше грешка.

Преди Харик да реагира, Мичъл ги повика от отсрещния тротоар:

— Трябвам ли ви за нещо, господа?

Бош и Харик едновременно се извъртяха към нея.

— Не, Тейлър. — Харик и махна с ръка. — Благодаря.

Мичъл си тръгна и когато зави зад ъгъла, помощник-шерифът нареди:

— Постави ръце върху капака на колата.

— Моля?

— Върху капака. И се наведи напред.

— Нямам намерение да правя нищо подобно.

— В затвора ли искаш да влезеш, Бош?

— Можеш да ме задържиш, обаче надали ще остана дълго в ареста. Не съм извършил никакво престъпление.

— Оставям те да избираш. Постави си ръцете върху капака, за да те претърся за оръжие. Иначе отиваш в затвора.

Харик извади от джоба си джиесем и понечи да позвъни.

— Не съм въоръжен — каза Бош, пристъпи напред, постави длани върху предния капак на джипа и се разкрачи.

Харик бързо го обискира и не откри оръжие.

Това развитие на нещата не се харесваше на Хари. Трябваше да промени посоката. Така че попита:

— Какво е станало с часовника й?

Харик замръзна. После хвана Бош над лакътя и го извъртя към себе си.

— Какво каза?

— Часовникът й — спокойно повтори Хари. — Оня, който си й подарил. На „Адемар Пиге“, ако произнасям фирмата вярно. Не е бил на китката й, не се споменава и в рапортите за огледа на местопрестъплението. Не е открит в дома, ателието или колата на Дей’Куан Фостър. Няма го и в кутийката му. Е, какво е станало с него?

Харик отстъпи назад и Бош разпозна в това движение потенциална прелюдия към удар. Приготви се да го посрещне, но помощник-шерифът успя да овладее гнева си.

— Просто се махай — изсумтя Харик. — Не знаеш какви ги приказваш. Махай се оттука!

Бош извади ключовете от джоба си и заобиколи джипа. Когато стигна до предната лява врата, погледна Харик, който не беше помръднал, и заяви:

— Няма значение за кого работя, ако се стремя да открия истината. Ако не го е извършил Фостър, значи е някой друг. И е на свобода. Помисли за това.

— Ти да не си скапаният Батман бе?! — изръмжа Харик. — Не знаеш какви ги приказваш. Часовникът се счупи и беше на ремонт. Той няма нищо общо с това.

— Къде е тогава? Взе ли го от ремонта?

Харик отвори уста да отговори, после я затвори и пак поклати глава.

— Нищо няма да ти кажа.

Огледа се за приближаващи се коли и пресече улицата към дома си.

Бош го проследи с поглед, докато се скри през прохода в живия плет, после се качи в черокито и потегли. Ядосано удари с длан по волана. Вече нямаше да може да разчита на анонимност. Харик не знаеше за кого работи, ала съвсем скоро щеше да научи. Можеше да последва жалба. Така или иначе, Бош трябваше да се подготви за гневния ураган, който щеше да го връхлети.