Инсценировка

24

Бош влезе в уличката край Ел Сентро и си погледна часовника. Беше 22.40, приблизително времето, по което се смяташе, че в нощта на 21 март Джеймс Алън е бил убит и трупът му е бил оставен до стената зад автосервиза. Макар в рапорта за аутопсията да се посочваше, че смъртта е настъпила в интервала между 22.00 и 01.00, той знаеше, че ще се сблъска с условия, подобни на нощта на убийството. От март до май нощните температури в Лос Анджелис не варираха много. Освен от климата обаче Хари се интересуваше от светлината и нейните източници, разпространението на звука на уличката и други фактори, които можеше да са били от значение по времето, когато там е бил оставен трупът на Джеймс Алън.

Подмина сервиза и спря на пустия паркинг зад фабриката. Изгаси двигателя, извади фенерче от жабката и слезе.

Направи панорамна снимка на уличката и местопрестъплението с джиесема си, после тръгна към задната стена на автосервиза. За негово разочарование графитите бяха замазани. Върху прясната боя имаше само един таг, изображение на змия във формата на числото 18 — знакът на злополучно известната банда 18-а улица от Рампарт, чиито разклонения обхващаха целия град, включително Холивуд.

Отвори пресниманата от следствените материали снимка на стената и като се ориентира по участък изронен асфалт, все пак успя да намери мястото, където бе лежал трупът на Джеймс Алън.

Застана там и опря гръб на стената. Огледа се в двете посоки на уличката, после вдигна поглед към жилищния блок насреща. Едно от прозорчетата на баните на втория етаж светеше и беше открехнато няколко сантиметра. Той се ядоса сам на себе си. Толкова се безпокоеше да не провали цялата вечер на Сото, че не бе отделил нужното време — или поне колкото време му оставеше тя — да прочете всички раздели на дневника. Не се беше натъкнал на доклад за обхождане на квартала след откриването на трупа. Сега забелязваше светещ и отворен прозорец, от които навярно се виждаше местопрестъплението. Дали от полицията бяха разпитали обитателя на апартамента? Може би, но нямаше как да е сигурен.

Поколеба се дали да не позвъни на Сото и да я помоли да провери в дневника, ала реши, че вече е искал прекалено много от нея. С всяко свое обаждане я излагаше на все по-голяма опасност да разкрият, че помага на врага. Спомни си за надписа, който навремето окачваше на работното си място: „Мърдай живо и чукай по хорските врати“.

Тръгна по уличката и излезе на Ел Сентро Авеню. Двуетажният блок беше боядисан в розово — една от набързо и евтино построените жилищни сгради по време на бума през 80-те години на ХХ век. Не се отличаваше с особена архитектурна фантазия, освен ако не се броеше филигранният дизайн на портала. Бош трябваше да се отдръпне назад и да вдигне глава, за да потърси апартамента със светещата баня.

На таблото до домофона на портала имаше осем звънеца — апартаменти от 101 до 104 и от 201 до 204. Хари реши да започне с 203-ти. Вдигна слушалката и натисна звънеца, но не му отговори никой. После опита с 204-ти и този път чу женски глас.

— Que?

— Hola — със запъване изрече Бош. — Policia. Abierto por favor. — „Здравейте, полиция. Отворете, моля“.

Осъзна, че владее само „полицейски испански“. Не знаеше как да обясни, че е частен детектив.

Жената каза нещо прекалено бързо, за да я разбере. Хари отговори с доброто старо клише, само че произнесено по-строго.

— Policia. Abierto!

Ключалката на металната врата зажужа. Той отвори и влезе във фоайето. В двата му края имаше стълбища. Бош избра дясното и то го отведе в коридор с два апартамента от онази страна на блока, покрай която минаваше уличката. Въпреки че му беше отворила жената от 204-ти, сега Хари имаше възможност да се убеди, че всъщност е бил отворен и е светел прозорецът в банята на 203-ти апартамент. Затова първо почука на неговата врата. Докато чакаше, вратата на 204-ти се открехна и отвътре подаде глава някаква старица. Той отново почука, този път по-силно, после отиде при жената от съседния апартамент.

— Говорите ли английски?

— Poquito — отвърна тя. — „Мъничко“.

— Убийството на уличката? Преди два месеца? El asasinato?

— Si.

Бош последователно посочи ухото и окото си.

— Да сте чули или видели нещо?

— А, не. Те много тихи. Нищо не чула.

— Кои „те“?

— Los matadores. — „Убийците“.

Хари вдигна два пръста.

— Matadores? Двама?

Старицата сви рамене.

— Не знам.

— Защо казахте „те“?

Тя посочи вратата, на която преди малко беше почукал Бош.

— Тя казва.

Хари погледна към затворената врата, после отново се обърна към старицата.

— Къде е тя?

— Сега на работа.

— Знаете ли къде работи?

Жената протегна ръце пред себе си и ги залюля, все едно държеше бебе.

— Деца ли гледа?

— Si, si, si.

— Знаете ли кога ще се прибере?

Старицата го погледна неразбиращо.

— Ъъъ… finito?

Той имитира с два пръста крачки по дланта си и посочи вратата на 203-ти апартамент. Жената поклати глава. Или не знаеше, или пак не го разбираше. Хари кимна. Засега не можеше да направи нищо повече.

— Gracias.

Слезе по стълбището, но преди да стигне до вратата, чу зад себе си мъжки глас.

— Ей, policia!

Бош се завъртя. В нишата до вратата на апартамент 103 стоеше мъж, пушеше под лампата над входа.

— От полицията ли сте? — попита мъжът.

Хари се приближи и видя, че латиноамериканецът е трийсетинагодишен здравеняк. Носеше бяла тениска, прана с белина толкова пъти, че направо блестеше на светлината. Не се виждаха татуировки, което предполагаше, че не е гангстер.

— Детектив съм — отвърна Бош. — Работя по убийството, извършено на уличката през март. Знаете ли нещо за него?

— Само че са прерязали гръкляна на някакъв швестер или нещо от тоя род.

— Вкъщи ли си бяхте оная нощ?

— Естествено.

— Видяхте ли нещо?

— Не. Бях си легнал.

— А да сте чули нещо?

— Ами, да, чух ги, ама си помислих, че няма нищо, та не станах да погледна.

— Какво чухте?

— Чух ги да изхвърлят оня нещастник.

— Какво по-точно чухте?

— Ами, чух багажник. Нали разбирате, като от затваряне на багажник. Откъм уличката.

— Багажник.

— Да, багажник. Нали знаете, има разлика между затваряне на врата и на багажник.

— Чухте ли и затваряне на врата?

— Да, чух. Чух багажника, после чух вратите да се затварят.

— Вратите ли?

— Да, две врати.

— Чули сте да се затварят две врати. Сигурен ли сте?

Мъжът сви рамене.

— От уличката се чува какво ли не. Понякога по цяла нощ.

— Ясно. Съобщихте ли на полицията това, което ми казахте току-що?

— Не.

— Защо?

— Не знам, бяха ми оставили визитка на вратата с молба да позвъня. Така и не им се обадих. Все съм зает, нали разбирате какво искам да кажа.

— Пазите ли визитката?

— Да, на хладилника е. Сигурно все още мога да се обадя, ама нали сега разговарям с вас.

— Да. Бихте ли ми я показали? Искам да видя името.

— Да, естествено. Един момент.

Мъжът отвори вратата и влезе в апартамента. Не затвори след себе си и Бош видя оскъдно мебелирана дневна. Разпятие, диван, покрит с мексикански одеяла. На стената имаше огромен плоскоекранен телевизор. Даваха футболен мач.

Латиноамериканецът се върна от кухнята и след като излезе, затвори вратата. Подаде на Бош стандартна визитка на ЛАПУ с името на Едуард Монтес. На обратната страна имаше ръкописен текст на два езика. Английският гласеше: „Моля, обадете се“.

Хари знаеше името, но не и самия Монтес. Стотър и Карим трябваше да са възложили на Монтес и неговия партньор да обходят квартала. Явно не си бяха свършили работата добре, щом оставяха визитки и повече не се весваха. Нищо чудно обаче. Толкова малко хора от малцинствените квартали се съгласяваха да свидетелстват, че следователите съсредоточаваха усилията си върху издирване на механични свидетели — видеокамери.

— Значи изобщо не сте разговаряли с полицията за онази нощ, така ли? — попита Бош.

— Не бе, човек. Онази нощ не се появи никой, а денем съм на работа. Тогава са оставили визитката.

— Знаете ли дали някой от вашия блок е разговарял с полицията?

— Госпожа Химинес. Тя живее на втория етаж. Само че не е видяла абсолютно нищо, пък и недочува.

— Още какво чухте освен багажника и после вратите?

— Нищо, само това.

— И не сте погледнали през прозореца, за да видите какво става, така ли?

— Не, уморен бях. Не ми се ставаше. А и…

— Да?

— Ако си вреш носа в такива неща, може да си имаш проблеми.

— Искате да кажете, проблеми с гангстери.

— Да, нещо такова.

Бош кимна. Бандата 18-а улица не се отличаваше с мирно съвместно съществуване в кварталите, които смяташе за своя територия. Не можеше да обвинява човека, че не се е юрнал да види какво се случва на уличката.

— Помните ли в колко часа сте чули багажника и вратите?

— Не, не си спомням. Но определено беше в нощта на убийството, понеже когато тръгвах за работа на другата сутрин уличката беше фрашкана с полиция.

— Къде работите?

— На Лосанджелиското международно летище.

— В Службата за сигурност на транспорта ли?

Онзи се разсмя, като че ли Бош се е пошегувал.

— Не бе, човек, на багажа. Работя в Делта.

Бош кимна.

— Ясно. Как се казвате?

— Рикардо.

— Фамилията?

— Вие не сте ченге, нали?

— Бях.

— Какво значи това?

— Не съм сигурен.

— Само Рикардо, става ли?

— Разбира се. Благодаря, Рикардо.

Латиноамериканецът пусна фаса си на бетона, смачка го с подметка и го подритна към близката цветна леха.

— Лека нощ, господин БЯХ-ЧЕНГЕ.

— Лека нощ.

Хари излезе и спря да погледне таблото със звънците. Срещу апартамент 203 наистина пишеше „Химинес“, а срещу 103-ти прочете името Р. Бенитес. Тръгна към уличката, където го чакаше колата му.

Седна зад волана и вкара ключа в ключалката, но не го завъртя, а просто впери поглед през предното стъкло в мястото, където беше открит трупът на Джеймс Алън, и се замисли за получените от Рикардо Бенитес сведения. Човекът чул затваряне на багажник, последвано от затръшване на две врати. Бош си представи кола, която влиза в уличката с угасени фарове. Слизат двама души, оставят вратите отворени и отиват при багажника. Изваждат трупа, подпират го на стената и се връщат при автомобила. Докато го заобикаля, единият затваря багажника. Качват се, затварят вратите и потеглят. Всичко това за… максимум трийсетина секунди.

Хари кимна.

Двама души.

Завъртя ключа и потегли.