Инсценировка

37

Бош познаваше огромния Медицински център за ветерани в Уестуд от дългогодишните си посещения на лекарски кабинети и веднъж беше лежал там с огнестрелна рана. Уилшър Булевард разделяше комплекса на две части и Хари помнеше, че рехабилитационните клиники са от южната страна. Паркингът, на който остави черокито, говореше ясно за пациентите, обслужвани от тази болница. Главно стари очукани коли, каравани и пикапи с покрити каросерии, всички облепени със стикери, гордо оповестяващи тяхната служба на родината, род въоръжени сили, бойно подразделение и политически пристрастия. Посланието бе ясно. В каквато и война да си участвал, завръщането е съвсем друга битка.

Влезе през стъклена врата с надпис „Обслужваме онези, които са служили“ и провери в пациентския списък на регистратурата на физиотерапевтичното отделение. Имаше рецепционистка, но тя не вдигна поглед от компютъра си. Бош видя, че Денис Войчеховски, наричан също Сиско, се е регистрирал преди четирийсет минути, което означаваше, че процедурите му сигурно скоро ще свършат. Седна в чакалнята, откъдето можеше да наблюдава вратата и да пресрещне Сиско на излизане.

Забеляза, че всички списания на масата пред дивана са с няколкомесечна давност. Вместо да вземе някое, той за пръв път от няколко дни отвори имейла на джиесема си. Едно от съобщенията беше от Лусия Сото онова с имената на Елис и Лонг. Повечето други бяха спам и Хари ги изтри. Имаше два имейла от бивши колеги, изразяващи разочарованието си от новината, че Бош вече работи за адвокат. Той започна да пише отговор на първия, но по средата осъзна, че никога няма да може да обясни мотивите си и да си върне лоялността на хората, които още работеха в ЛАПУ, затова се отказа.

Мисълта за положението, в което се намираше, му действаше угнетяващо и Бош реши повече да не проверява електронната си поща, тъй като най-вероятно щеше да получава още такива писма. Тъкмо прибираше телефона в джоба си, когато той завибрира в дланта му. Хари погледна дисплея и видя името Франсис Албърт. Не му говореше нищо, ала прие обаждането, като се изправи и излезе навън, подчинявайки се на табелите, които забраняваха телефонните разговори в чакалнята.

— Хари Бош.

Влезе в една ниша отдясно на вратата.

— Детектив Бош, обажда се Франсис Албърт, вашият съсед на Удроу Уилсън.

Хари все още не си спомняше нито името, нито лицето. А и нямаше представа дали това е цялото име на човека, или двусъставно малко име, може би в чест на Франсис Албърт Синатра.

— Да. Как сте?

— Добре съм. Може и да не си ме спомняте, но преди два месеца аз организирах срещата на Квартален патрул, в която участвахте и вие.

Сега вече Бош се сети. Изгърбен старец без семейство с прекалено много свободно време. Хари, току-що пенсиониран и също с прекалено много свободно време, се беше съгласил да участва в срещата през март. Франсис Албърт сигурно щеше да го кара пак да отиде и да приветства войската.

— Разбира се, че си ви спомням — отвърна той. — Но в момента съм малко зает. Може ли да ви се обадя по-късно?

— Естествено, няма проблем. Обаче просто реших, че не е зле да знаете, че сутринта някакъв човек наблюдаваше къщата ви. Представи се като полицай, но имам известни съмнения.

Изведнъж Бош вече не бързаше да приключи разговора.

— Какво искате да кажете с това, че е наблюдавал къщата ми?

— Ами, нали знаете имота на Робинсън срещу моя парцел? Където събориха къщата, но оставиха плочата, за да построят нова?

— Да, знам го.

— Излизам заранта да взема вестника и веднага установявам, че някакъв кретен е паркирал пред моя гараж. И после го видях. Провря се под лентата и се качи на плочата с бинокъл в ръка. И гледаше точно към вашата къща, детектив Бош.

— Наричайте ме Хари. Вече не съм детектив. Сигурен ли сте, че е гледал към моята къща?

— Определено. А вие ми викайте Франк.

— Колко време остана там този човек, Франк?

— Докато не се спречках с него. Тогава си тръгна. Тъкмо затова мисля, че не беше истинско ченге въпреки че ми показа значка.

— Спречкали сте се с него?

— Да, излязох и го попитах какво прави. Той стана адски нервен и си замина. И ми показа оная фалшива значка, дето я носеше на врата си.

Бош бръкна в джоба си и извади ксерокса със снимките на Елис и Лонг. Разгъна го и впери очи в лицата на двете ченгета от Нравствения отдел.

— Как изглеждаше?

Отговорът на Албърт се забави доста.

— Не знам, нормален си беше — отвърна съседът накрая.

— Какво значи „нормален“? Бял ли беше, или чернокож?

— Бял.

— На каква възраст?

— Ъъъ, четирийсетинагодишен, струва ми се. Или трийсетина.

Бош отново погледна снимките.

— С мустаци ли беше?

— Да, с мустаци. Познавате ли го?

Лонг имаше мустаци. Елис нямаше.

— Не знам. Там ли ще сте по-късно? Ще ви покажа едни снимки.

— Естествено, постоянно съм тука.

— Благодаря, Франк.

— А, аз само държа под око къщите в квартала. Нали всички го правим.

Хари затвори и продължи да се взира в снимките. Нямаше нужда да ходи при Франк, за да се увери в нещо, което инстинктивно вече знаеше. Беше убеден, че мъжът с бинокъла е бил Лонг. Струваше му се странно, че е душил наоколо толкова рано. Защо фактът, че джипът не се движи, бе предизвикал у него подозрения още преди девет и половина сутринта?

Бош реши, че има друга причина за посещението на Лонг. Сгъна листа и докато го прибираше в джоба на якето си, видя от вратата на рехабилитационния център да излиза мъж, който трябваше да е Войчеховски. Човекът видимо куцаше и се подпираше на бастун — черен с нарисувани по дължината му пламъци. Носеше дънки, черна тениска и кожен елек с логото на „Харли Дейвидсън“ на гърба, само че със счупени криле. Това означаваше, че мотоциклетистът е паднал, пострадал и оцелял.

— Сиско? — повика го Хари.

Мъжът спря и се завъртя към него. Бош го настигна.

— Ти си Сиско, нали?

— Може и да съм. А ти кой си?

— Хари Бош. Аз съм…

— Следователят на Мики Холър. Да, ти зае моето място.

— Щях да кажа „братът на Мики Холър“. Не съм ти заел мястото. Не го искам и можеш да се върнеш веднага щом си готов. Работя само по тоя случай, и толкова.

Сиско се опря с две ръце на бастуна си. Хари виждаше, че в момента стоенето и ходенето не са му най-любимите занимания. Покрай стените в коридора имаше пейки, предназначени за хората, чакащи свои близки в рехабилитационния център.

— Хайде да седнем за малко — посочи една от тях Бош и Сиско се насочи към нея. Видът му показваше, че с удоволствие ще даде почивка на коляното си. Той беше едър мъж с яки ръце и могъщо плещесто тяло — обърната пирамида, несигурно изправена на опорните си точки.

— Значи не е съвпадение, така ли? — попита той. — Мик ми е казвал, че и ти си служил в армията.

— Служил съм и често съм идвал тука, но това не е съвпадение — отвърна Бош. — Дойдох да се видя с тебе. Трябва да ти задам някои въпроси.

— За какво?

— Ами, да започнем със злополуката. Мики ми каза…

— Не беше злополука.

— Тъкмо това ме интересува. Разкажи ми как се случи.

— Не разбирам. Защо?

— Чул си, че Мики го задържаха за шофиране в нетрезво състояние, нали?

— Да. Твоите стари дружки от ЛАПУ.

— Било е инсценировка. Според мене, за да възпрепятстват работата му по делото на Фостър. Възможно е същото да е било и с тебе. Е, как се случи?

Погледът на Сиско стана леден.

— Беше си чиста проба кофти номер. Карах по Вентура Булевард в Студио Сити за Холивуд. Оня от съседната лента ме изтика и нямах друг избор — трябваше или да го оставя да ме блъсне и да падна под колелата му, или да рискувам в насрещното платно. За малко щях да се измъкна невредим.

— Какво те кара да мислиш, че е било нарочно?

— Не мисля. Сигурен съм. Две неща. Първо, оня не спря. Тъй де, даже и не намали. И второ, той знаеше какво прави. По дяволите, аз ритнах колата му отстрани, обаче той продължи към мене. Ботушите ми са със стоманени налчета! Няма как да не е чул.

— Видя ли шофьора?

Бош понечи да извади ксерокса от джоба на якето си.

— Не, не го видях — отвърна Сиско. — Прозорците на колата бяха прекалено затъмнени. Много повече, отколкото е позволено.

Хари отпусна ръката си. Знаеше, че ченгетата от ЛАПУ, които работят под прикритие, обичат да затъмняват прозорците на колите си повече, отколкото позволява законът.

— Каква беше колата?

— „Камаро“. Оранжево-кафява с черни дискове и жълти спирачни апарати. Виж, колелата успях да ги огледам добре. Съвсем отблизо.

— Но явно не си видял номера.

— В тоя момент трябваше да си спасявам живота. Между другото, какво носиш в джоба си? Май щеше да ми покажеш нещо.

Бош измъкна листа.

— Това са двамата, дето са спрели Холър. Мислех, че може да познаеш единия — ако си видял шофьора.

Сиско разгъна ксерокса и го погледна. Бяха снимани само лицата, но се виждаха яките на полицейските униформи.

— Значи казваш, че зад всичко това може да стоят две ченгета, така ли?

Хари кимна.

— Започва да изглежда така.

— Майко божия! Корумпирани ченгета! Какво ли няма на тоя свят!

— Трябва да пазиш всичко това в тайна. Можеш да кажеш на Холър, но само на него. Ако изтече информация, нещата ще се прецакат.

— Нямаше нужда да го казваш.

— Извинявай. Та значи злополуката се е случила…

— Нали ти казах, не беше злополука.

— Да де, грешно се изразих. Значи са те съборили точно след като Холър е поел делото на Фостър. Ти беше ли започнал да работиш по случая?

— Не много сериозно. Бяхме поели делото и се подготвяхме за него, обаче още не се бяха получили следствените материали и общо взето чакахме прокуратурата да ни прати дневника на убийството.

— Тоест всъщност не си бил започнал.

— Точно така. По-скоро се ловях за сламки, докато пристигнат материалите. Всичко започва с тях, нали знаеш.

— Абсолютно. Добре, точно в какво се изразяваше това „ловене за сламки“?

— Ами, винаги разполагаш с версията на клиента и можеш да започнеш от нея. Нашият човек твърдеше, че имал алиби, и аз се заех с това. Обаче бяхме закъснели. Мъжката проститутка, с която той казваше, че е бил, се оказа убита.

— Джеймс Алън.

— Да, точно той.

— Докъде успя да задълбаеш по това?

— Не много. Човекът беше мъртъв и не можехме да разговаряме с него. Точка. Помолих някои хора в ЛАПУ да проверят нещата, обаче — каква изненада! — никой повече не ми се обади.

— Смяташ ли, че в хода на разследването си направил нещо, което да провокира изпълнението с камарото?

Сиско се замисли, после поклати глава.

— Не се сещам за нищо, иначе вече щях да съм се заел с него, нали разбираш?

— Да. Разбирам.

Бош съзнаваше, че ако между катастрофата на Войчеховски и двете ченгета има връзка, ще се наложи да я разкрие по друг начин.

— Съжалявам, че не съм ти от особено голяма полза — каза Сиско.

— Ти ми описа доста подробно колата. Това ще ми е от полза.

— Ще ми се да знаех нещо, ама нямам представа какво съм направил, че да ги предизвикам. За оная история с Мики, разбирам. Обаче аз едва бях започнал да работя по случая.

— Е, направил си нещо или пък те са си мислили, че се готвиш да направиш нещо. Може просто да са искали да затруднят Холър, като го оставят без следовател. Може никога да не научим.

— Може.

— Съобщи ли в полицията?

— Естествено, но само си изгубих времето.

— Какво искаш да кажеш?

— Стига бе, човек, я ме виж. Ченгетата само ми хвърлят един поглед и си викат „рокер“. Мислят си, че оня, дето ме е изтикал от пътя, е направил услуга на обществото. Да, обадих им се и те изобщо не ми обърнаха внимание. Рапортът е отишъл право в коша. Единствената ми полза е дето ми беше изплатена застраховката, ама ченгетата така и не ме потърсиха повече.

Навремето Бош навярно щеше да защити ЛАПУ от такъв род обвинения. Ала вече не принадлежеше към полицията. Само кимна разбиращо. Двамата мъже размениха телефонните си номера и Бош си тръгна, като остави Сиско на пейката — Войчеховски каза, че щял да даде още малко почивка на коляното си, преди да се изправи и да тръгне към паркинга.