Инсценировка

41

Центърът за творческа козметика се намираше в двуетажна сграда на една пряка от болницата „Сидърс-Синай“ в Западен Холивуд. Целият първи етаж служеше за гараж, от който с асансьор се стигаше до клиниката. Бош лесно откри колата на Шубърт — имаше запазено място и на стената висеше табела с името му. Колата беше лъскав сребрист „Мерцедес-Бенц“. Хари го подмина и си намери място наблизо, угаси мотора и зачака. Междувременно прегледа папката с рапорти и снимки, които бе събрал, и дообмисли офертата си. Защото щеше да е тъкмо това. Оферта към Шубърт. Предложение да му спаси живота.

Докато чакаше, видя няколко пациентки на центъра за козметична хирургия да слизат от асансьора и да си тръгват след процедурите, на които се бяха подложили. Медицински сестри ги изкарваха с инвалидни колички и им помагаха да се качат на очакващите ги линкълни „Таун Кар“. Бош забеляза, че всички рамки на регистрационните им номера са с логото на една и съща транспортна фирма, и предположи, че откарването е включено в медицинския пакет. С едно изключение пациентките бяха с превръзки на лицата. Хари реши, че жената без превръзка е дошла за уголемяване на бюста или липосукция. Когато се изправи от количката и бавно се качи на очакващия я автомобил, движенията и бяха изключително предпазливи.

Живееха в суров свят. Бош се замисли за дъщеря си, за това, че Мади съвсем скоро ще излети от гнездото и ще трябва да се оправя сама. Надяваше се тя никога да не се озове на място като това. Извади джиесема си и й прати есемес, макар да му беше казала, че сигналът край езерото е слаб. Въпреки това го прати, по-скоро заради самия себе си, отколкото заради нея.

Взираше се в дисплея на телефона с надеждата да получи отговор, когато чу изпиукване на автомобил, отключен с дистанционно управление. Вдигна поглед и видя две жени в сестринска униформа, които вървяха към колите си. Работният ден в медицинския център сигурно свършваше. След няколко секунди се появи и мъж и Бош предположи, че е лекар. Мъжът се насочи към мерцедеса, паркиран на мястото на Шубърт, но го подмина и се качи на съседната кола. След като човекът потегли, Бош запали и премести крайслера на освободилото се място. Слезе с папката, заобиколи мерцедеса, остави папката върху капака на багажника и скръсти ръце на гърдите си.

През следващите двайсет минути от асансьора от време на време продължиха да слизат сестри и други членове на болничния персонал, но никой не се приближи до мерцедеса. Някои любопитно поглеждаха Бош, ала никой не го попита нищо. Беше петък следобед, краят на седмицата, и всички бързаха да си тръгнат. Хари отвори Гугъл на джиесема си и потърси снимка на пластичния хирург. Откри само една, в статия от 2003-та, публикувана в жълт вестник, излизащ в Бевърли Хилс. Лекарят и жена му Гейл бяха снимани на благотворителна вечер в „Бевърли Хилтън“. Виждаше се, че съпругата е посещавала веднъж-дваж клиниката на мъжа си с козметична цел. Брадичката и веждите й изглеждаха като издялани.

На дисплея му се отвори есемес от Мади:

Типично в свой стил, дъщеря му пишеше лаконично и предаваше истинското послание индиректно — че ще разтварят, когато се прибере. Бош отвори прозорец, за да й отговори, но не знаеше точно какво да й каже.

— Извинете.

Той вдигна поглед и позна приближаващия се мъж от снимката с дванайсетгодишна давност, която беше видял преди малко. Шубърт посочи мерцедеса, на който се бе облегнал Хари.

— Това е моята кола, ако нямате нищо против.

Носеше зелен панталон, светлосиня риза и сива вратовръзка. Нямаше сако, най-вероятно защото в клиниката ходеше по престилка. Бош се оттласна от багажника и поизпъна сакото си, като го понадигна отляво, та кобурът с пистолета да изпъкне. Видя, че погледът на лекаря се задържа там.

— Какво обичате? — попита Шубърт.

— Доктор Шубърт, казвам се Бош и съм тук, за да ви спася живота — осведоми го Хари. — Има ли къде да поговорим на четири очи?

— Моля?! — възкликна пластичният хирург. — Това някаква шега ли е? Кой сте вие, по дяволите?

Заобиколи отдалече Бош и се насочи към лявата предна врата на колата. Извади от джоба си ключ и я отключи с натискане на бутона.

— Ако бях на ваше място, нямаше да го направя — посъветва го Хари.

Лекарят спря и ръката му замръзна във въздуха, сякаш Бош го предупреждаваше, че ако отвори вратата, може да избухне бомба. Хари мина зад мерцедеса и се приближи към него, като пътьом взе папката от багажника.

— Кой всъщност сте вие? — отново попита Шубърт.

— Казах ви кой съм. Човекът, който се опитва да ви спаси живота.

Подаде му папката и хирургът неохотно я взе. Дотук нещата се развиваха по плана на Бош. Следващите десет секунди щяха да определят дали и по-нататък ще продължи така.

— Разгледайте я — каза Хари. — Аз разследвам поредица от убийства, доктор Шубърт. И имам основания да смятам, че вие, а може би и жена ви, ще сте следващите жертви.

Лекарят реагира така, като че ли папката е нажежено желязо. Бош го наблюдаваше внимателно. Реакцията по-скоро издаваше страх, отколкото изненада.

— Отворете я — нареди Хари.

— Вие обикновено не действате така — възрази Шубърт. — Вие не…

И млъкна, когато видя снимката, прихваната с кламер от вътрешната страна на корицата. Близък план на ужасяващо размазаното лице на Александра Паркс. Пластичният хирург се ококори и Бош реши, че през цялата си лекарска практика не е виждал такова нещо.

Шубърт премести поглед към дясната страна на папката, където беше рапортът за престъпление — не заради съдържанието му, а защото бе копие на официален документ. Бош знаеше, че логото на Лосанджелиското окръжно шерифско управление ще потвърди легитимността му в очите на лекаря. Искаше Шубърт колкото може по-дълго да го смята за истински полицай. Театърът щеше да приключи, ако поискаше от него да си покаже значката. За да не го допусне, Бош възнамеряваше да не го остави да възвърне самообладанието си и да се възползва от страха му.

Пластичният хирург затвори папката с покрусен вид. Опита се да я върне на Хари, но той не я взе.

— Вижте, за какво става дума? — умолително попита Шубърт. — Какво общо има това с мен?

— Всичко е започнало с вас, докторе — каза Бош. — С вас, Елис и Лонг.

Очите на лекаря издаваха, че тези две имена са му известни. Издаваха и факта, че е ужасен. Сякаш винаги е знаел, че тази история с Елис и Лонг, каквато и да е тя, не е приключила.

Бош пристъпи напред и най-после взе папката от ръката му. После попита:

— Е, къде може да поговорим?